Ангелското слово на Добри Немиров възпяло Йоан Кукузел - Ангелогласният

Ангелското слово на Добри Немиров възпяло Йоан Кукузел - Ангелогласният - един от най-великите православни композитори и теоретици на Византийската църковната музика, чиято популярност отеква от Средновековието до ден сегашен. Роден през XIII столетие в Драч (днес Дурацо, Албания) от родители българи, претърпял сиромашко детство, пасейки кози в планините към родното си място, Йоан Кукузел като младеж попада в столицата на Византия - Константинопол. Неговият извънреден гений го води в императорската певческа школа, издига го до ситуацията на пръв артист на императора. Тук той получава прозвището „ Ангелогласният “. Петнадесет години по-късно Йоан заобикаля в манастира „ Иван Атанасий “ в Атон и приема отшелнически ранг. Обикнат от остарели и млади, Кукузел основава тук редица фамозни черковни композиции, образова надарени възпитаници - продължители на забележителното му дело, управлява фамозен за времето си осемгласен хор, който извършва неговите произведения. На живота и творчеството на този „ оракул на звука с всичката негова многоликост, която го прави парещ и ярък като слънцето “, е отдаден романът на видния наш белетрист Добри Немиров „ Ангелогласният “ (1938 г.)

Добри Немиров (1882 ~ 1945)

Ангелогласният

На трема, потопен в огромния стол, седи прошарен дъртак и гледа в лесистия планински рид. В очите му се разлива цялостно, ненарушимо успокоение като след молитва. Те са отправени към хълмовете и ливадите и постепенно вземат оттова всичката красота, която господ е затаил в горския аромат и в планинския ветрец. Той всичко вижда. За него няма нищо ново и неизвестно. Очите му пробиват планините и могат да видят отвъд… оттатък планините, скалите, горите, моретата и звездите… Той знае по какъв начин умират часовете и по какъв начин се раждат нови… Ей така - миговете се ронят като падащи бисери от скъсана огърлица и се редят един след друг… Ще дойдат хора и ще вземат по частичка от тия бисери, само че ще мине време и тая частичка ще се изрони… О, не се бойте за бисерите!… Ще пристигна трети и той ще ги намери…

Йоан всичко знае, тъй като всичко вижда. Ето той гледа през планините и вижда по какъв начин се лута една душа. Тя преминува през угари, през скали, през планини, грохва от отмалялост, цяла потъва в рани, получени от тежкия път, и не се стопира. - „ Какво правиш, клета душо? “ - „ Живея! “ - отвръща тя.

… Така живее душата. Тя дохожда в света, с цел да изплати един дълг, и си отива… Добър път на изтощената душа! За нея все ще се откри отмора.

Йоан седи. Той е така спокоен, като че ли са се свършили всичките загадки, грижи и стремежи. И така може да е. Загадки няма. Всичко е ясно, разбрано. Щом очите могат планини да пробиват, где има място за загадки? А ясно е и разбрано е - когато човек е научил оня език, на който си приказват ручеите с облаците, птиците с камъните, звездите с прашинките.

Да, истина, няма към този момент загадки, грижи и стремежи, но живот ли е това? Защо да не е живот? Какви стремежи има камъкът? Какви са грижите на планинския гребен? И ето на, всичко си седи на мястото и чака. Дните си отиват, само че те отново дохождат! Не е истина, че други дни идат. Не, те са едни и същи и не вършат нищо, а единствено се въртят, безкрай, без почивка…

Хайде, елате, планини и морета, камъни и прашинки. Елате да се въртим. Така ще изминат 10, 100, хиляда, 100 хиляди години и отново ще се върнат на остарялото място. И отново така ще стане: Йоан ще седи на стола и ще гледа зеления божи свят.

Какво имах? Песни. Аз раздавах от тях и с тях залях света и ей ги на, всички са в душата ми. Отидох тогава при светата майка и й споделих: - Майко Богородице! Не мога други подарък да ти дам… вземи песните ми. Ето аз й ги дадох… Тя ги скри в душата си и ги заключи там… Майко Богородице, една нощ, апелирам ти се, майко, слез от иконостаса и ми изпей славословието. Ти имаш глас чист и явен като гласа на ветреца. С този глас желая да ми го изпееш…

Седи Йоан. Той гледа в далечината. Оттам никой няма да се зададе, но нищо… Колко е хубава тя с тая ария, която пеят тревите и дърветата. Така може цялостен век да се слуша, без да дотегне…

И не се знае какъв брой дни се изминаха. Може би дни, може би месеци, а може би и години. Няма никаква разлика сред дните и годините, в случай че те извират от една спокойна душа, изплетена от божествено самообладание.

Хей, хора, монаси, възпитаници, прислужници, като минувате край Йоана, недейте не помни, че той е бил ангелогласен, и недейте не помни, че може да бъде и ангелодушен, щом господ е поискал това. Какво е поискал господ, никой не знае… Знае единствено оня, който е най-близо до него.

Кой е Йоан? Там на трема седи ли някой? Там на трема никой ли няма?

Една нощ Йоан видя от леглото си по какъв начин в килията се промъкна един глас. Той беше спокоен и равен като лазура.

Какво подрежда тоя глас?

„ Слава на тебе, който си ни посочил светлината… “

Йоан слуша и заспива, само че славословието се носи из божия свят безшумно, сладко като песента на ручея…

Една заран Йоан стана и пъргаво слезе от леглото си. Той не е слаб. Гърдите му леко поемат въздуха, очите му гледат ясно и бистро. Той си прошепна нещо, отиде в къта и отвърза един сноп. Дълго ровиха треперящите му пръсти, догде извадиха едно малко парцалче. Разгъна го. О, това не е парцалче, а нещо хубаво… хубаво… То беше забрадка от тънка, доста тънка коприна, и по нея бяха обшити нежни планински цветя. О, Господи! Толкова живи цветя, че от тях като да идеше същинско ухание…

Йоан дълго мириса цветята.

Йоане, стига… Това благоухание няма да се свърши, то отново там ще остане…

Но Йоан не дига глава. Той дълго седи по този начин - притворил очи. В килията се носи спокоен, едвам чут шепот… Нека Йоан седи по този начин. Нека да седи колкото му желае душата. Кърпата с цветицата е хубава като живота и мирисът й е прекрасен като мириса на Исусовата плащеница.

И още седи така Йоан. Светът е прекрасен по този начин, напоен от планински мирис… Елате… елате, братя монаси… Кажете по една дума и си идете.

Той дига глава изтощен. Може би е стоял по този начин няколко часа, тъй като пурпурният залез беше към този момент изтънял… Още малко и ще си отиде.

Той се изправи, намерения малко и като стисна в ръка кърпата, постепенно, само че бодро потегли към църквата.

Вътре нямаше никой. Той се приближи до божията майка и безшумно постави кърпата на лавичката, гдето слагаха цветя. Положи кърпата, прекръсти се и си излезе.

На двора към този момент тъмнееше. Върховете на тополите още багренееха от залеза.

Йоан потегли към килията. Сега той беше лек като перушинка. Всичко се свърши, братя мои. Аз съм толкова лек, че мога и да литна… Всичко… всичко мога вече… Дадох и последното, което имах… Всичко се свърши.

И като влезе в килията си, Йоан откачи новото расо, облече го, приглади косите си и се приближи до леглото си.

Той към този момент знаеше, че нищо не остава и по тази причина постепенно се качи на леглото, протегна се, постави на гърди ръце, притвори очи и заспа безконечен сън.

1938 година

Из: „ Ангелогласният “, Добри Немиров, изд. на Българския аграрни национален съюз, София - 1981 година
Снимка: Добри Немиров (1882 ~ 1945); bg.wikipedia.org