Бягство от свободата. Анатолий от Болшая Александровка преплувал река, за да спаси семейството си от руснаците -
Анатолий Фоменко, гражданин на Болшая Александровка, трябвало да избяга от родното си село дружно със фамилията си, откакто съветски бойци го изтезавали в продължение на няколко дни и заплашвали да убият фамилията му. Украинското издание за правосъдна публицистика „ Грати “ споделя историята на бягството на Анатолий и фамилията му от „ освободената “ от съветската войска Херсонска област.
Той е на 23 години, с атлетическо телосложение, носи се спортно: черни панталони Adidas, черна тениска Puma, маратонки, бейзболна шапка. На врата му и върху едната ръка има татуировки, които не са свързани нито с Азов, нито с АТО (антитерористичната операция) – а такива нормално търсят руснаците.
В Болшая Александровка Фоменко има лична къща, в която е живял с тригодишния си наследник. Работел като наемен служащ. Напоследък - в строителството. На 19 февруари майка му Нина върнала от гурбет в Полша. Надявала се да си почине няколко месеца, да си закрепи здравето. Но на 24 февруари Русия почнала пълномащабна експанзия. А на 10 март колона от съветски танкове и бронетранспортьори влезнала в Болшая Александровка. Месец и половина по-късно на Анатолий, майка му и сина му им се наложило да бягат от окупираното село.
„ Просто се надявахме, че нищо изключително няма да се случи “, споделя Анатолий. „ Те самите казаваха, ние сме за малко, ще продължим напред, цивилното население няма да пострада. И скучно ли им стана, що ли, не знам. "
В началото, както и в доста други градове и села в Херсонска област, жителите на Болшая Александровка към момента се опитвали да показват, че са за Украйна.
Излезли на проукраински протест. Във фейсбука на селския съвет има видео от тази акция. На него - стотина души с украинско знаме и жълто-сини ленти скандират " Голяма Александровка е Украйна! " Глас зад кадър обяснявал:
„ Това е кротичък митинг, в удостоверение на това, че Болшая Александровка, дружно с Херсон, е Украйна, а не никаква ХНР (Херсонска национална република, б. р.). Ние сме една страна, ние сме самостоятелна страна. ”
Веднага почнали да мачкат протестните настройки: съветски бойци разкрили огън от картечници, стреляли с танк против Дома на културата от танк, почнали да издирват и да задържат участници в акцията.
Селските управляващи пробвали да договарят с военните, с цел да не закачат локалните поданици, и сякаш получили думата им.
Руснаците, обаче, не съумели да напреднат към Кривой рог, както възнамерявали. Затова почнали да се укрепват в Болшая Александровка и околните села: копали окопи, минирали крайбрежията на река Ингулец, взривявали мостове. Преди това блъснали с артилерия: блъснали пазара, ранили няколко души, пламнала птицефермата, почнала да гори гората. Спасителите пробвали да гасят, само че руснаците не им позволири. За да избави себе си и техниката, Държавната работа за незабавни случаи трябвало да се отдръпна на териториите, следени от Украйна.
В селото били сложени контролно-пропускателни пунктове. За бази, в нарушаване на разпоредбите за водене на война, руснаците окупирали две учебни заведения.
Междувременно в Болшая Александровка и други села почнали да свършват продуктите и медикаментите – спрели да карат стока. Трябвало хората сами да си пекат самун.
Селските управляващи чакали филантропичен ескорт от Днепропетровска област, само че руснаците не го пропуснали. На 21 март ръководителят на селския съвет Наталия Корниенко съобщила това във видеообръщението към своите съселяни на страницата си във Facebook. Записала го на фона на украинското знаме и приключила с думите: „ Очакваме положителни вести. Украйна ще я бъде постоянно. ” Но скоро по-късно самата тя напуснала селото - отишла в Кривой рог.
След нея почнали да се изтеглят и други поданици на селото. За прекосяване през техните контролно-пропускателни пунктове руснаците почнали да си желаят цигари и алкохол.
Руските военни наложили полицейски час и инспекции на документите. Прибрали телефоните на хората, можели да приберат и парите. Започнали да грабят магазини и домове: вземали всичко, което можели да отнесат – битова техника, килими и даже дамски парфюми. На фермерите им прибрали земеделската техника.
Оксана
Местната жителка Оксана, която държала със брачна половинка си магазин за аварийни елементи в Болшая Александровка, описва по какъв начин руснаците откраднали тракторно съоръжение от тях за милион и половина гривни.
„ Пет дни бяхме под окупация - като цяло хората не излизаха, страхувахме се. Тогава с мъжа ми се вдигнахме да забележим нашия магазин - насочиха против нас картечници, викат: Стой! Къде отивате? Видяхме, че вратите в магазина са затворени. Обърнахме се и се прибрахме у дома “, споделя Оксана.
Магазинът се намирал в реновирани остарели канцеларии. Срещу постройката имало магазин за хранителни артикули, на последния етаж - магазин втора ръка и фризьорски салон.
На идващия ден Оксана и брачният партньор й още веднъж се пробвали да стигнат до магазина си. Този път военните ги пуснали до прозорците и те съумели да надникнат вътре - аварийните елементи били на мястото си. Тогава руснаците им споделили, че им прибрали преносимия компютър, с цел да ревизират „ дали са Бандеровци “. В компютъра на притежателя на магазина на втория етаж намерили указания по какъв начин се вършат коктейли Молотов и по какъв начин се стопират танкове. Задържали го и го извели от постройката с чувал на главата. Какво се е случило с него след това, не е известно.
“А при нас какво - аварийни елементи, фактури. Ние с организации работехме - всичко беше съществено ”, изяснява Оксана. Така в продължение на четири дни те ходели със брачна половинка й да ревизират магазина си. На петия ден се обадили съседите и споделили, че руснаците са си отпътували.
„ И ние, такива щастливи! Тичаме, а там празни лавици “, споделя Оксана.
Жената стопира за миг, с цел да овладее страстите си, и по-късно продължава.
„ Взели стоките с високи цени. Имаше бутала, стартери, на които цените бяха четири хиляди, пет, осем. Всичко разграбили. Оставили единствено етикетите с цени 30-40-50 гривни “, изброява загубите тя. " Не знаехме какво да вършим. "
След като разискали обстановката, Оксана и брачният партньор й сметнали, че военните могат да се върнат, по тази причина решили да занесат всички артикули, останали в магазина, вкъщи. За един ден пренесли извадени пет чувала. Три дни по-късно военните в действителност се върнали и траяли да плячкосват останалото: облекла и обувки от магазините втора ръка на горния етаж.
Съпрузите поумували още малко и се замислили дали да възвръщат бизнеса си в Болшая Александровка и по какъв начин. Но разбрали, че би трябвало да изведат децата.
„ И тогава видяхме простреляните трактори, всички, напълно. Нашите не сееха - всички се разбягаха. Разбрахме - за кого да възвръщаме бизнеса, като няма хора “, споделя Оксана.
В този момент взели решение да се изтеглят от селото с околните си на територии, следени от украинските сили. Тръгнали след Великден. Трябвало да платят 500 гривни на контролно-пропускателния пункт, с цел да минат по директния път.
След като фамилията си отпътувало, научили от съседи, че къщата им в Болшая Александровка към този момент е ограбена от военните. Изнесли даже леглата.
Мъчения
Анатолий Фоменко, дружно с майка си и сина си, също напуснали Болшая Александровка в края на април, само че по напълно друг метод и при разнообразни условия.
Ако в първите седмици след окупацията в селото били ситуирани единствено млади наборници, то по-късно се появило подкрепление, по-добре екипирано, в черни униформи, с качулки.
Според локалните поданици съветските подразделения враждували между тях. За такива случаи съобщаваше по-рано и украинското разузнаване. Арестите и побоите над цивилните станали всекидневие. В региона устроили гнет: търсели преди всичко бойци от АТО или от териториалната защита, упорствали водачите, преминаващи през контролно-пропускателни пунктове, донасят за украинските позиции. Започнали изнасилвания на дами. При това военните от време на време затваряли изхода от селото, когато разбрали, цивилните, които употребяват за щит, стават все по-малко и по-малко. В реалност в Болшая Александровка останали главно пенсионери.
Руснаците обикаляли от къща на къща по инспекции. В дома на Анатолий Фоменко пристигнали чеченци, посрещнала ги Нина, майка му. Попитали я кой още е в къщата. Тя дала отговор, че е синът й, а те й наредили да го повика.
Анатолий излязъл и на един от воените не му харесали татуировките му. Попитал за какво ги е направил. Анатолий споделил непосредствено: тъй като съм желал. Отговорът не се харесал на чеченеца.
Анатолий твърди, че военните му подхвърлили два патрона, с цел да употребяват това като предлог за задържане, но после въпреки всичко решили да го оставят вкъщи.
„ Видяха, че има дете. Старшият им пристигна и сподели: няма да го прибираме. И когато чеченецът излезе, той ми вика: „ Давам ти 10 дни, с цел да премахнеш татуировките. Ние си имаме наши закони ”, споделя мъжът.
По-късно схванал, че руснаците са отвели комшия по улицата, подозирайки, че е от Териториалната защита. И до ден сегашен не знае какво се е случило с него.
После Анатолий го спрял патрул на улицата. Поискали телефона му за инспекция, взели документите на колата.
„ Бяха трима. Единият погледна телефона, един ревизира паспорта, а различен стоеше до картечница. - споделя по какъв начин е осъществена инспекцията, - Дръпнаха се, поговориха си, приближиха се, желаеха да си съблека горните си облекла, да се съблекат до гащите. И започнаха да ме бият ”.
Когато свършили, се качили в колата и си тръгнали, като подхвърлили документите на мъжа.
След известно време същите военни още веднъж пристигнали в дома на Анатолий. Този път го задържали. На майка му дали обещание, че всичко ще е наред, единствено ще поговорят.
Анатолий бил отведен в Първо учебно заведение - там била базата им. В колата му поставили черен чувал на главата. Когато го вкарали в помещението, първо почнали да го бият.
„ Някой в селото им е споделил, че има познати от нашето село, които се борят, а аз поддържам връзка с тях “, счита Анатолий.
Руснаците почнали да го убеждават да сътрудничи: желали от него да се обади другари, които са военнослужещи и да разбере от тях местоположението на украинските войски. Той отказвал – траяли да го изтезават.
Анатолий подвига крачола си и демонстрира следи от побоища по крайници си.
„ Руснаците по лицето не бият “, изяснява той. - Удариха ме един път – разрушиха ми горната джука, само че вторият сподели, не го бий в лицето. Биеха ме по краката, по тялото - биеха ме с крайници, с ръце. “
„ Унижаваха ме, слагаха ме на колене “, продължава Анатолий, „ Даваха ми оръжие в ръцете? Тоест, в случай че не оказа помощ, те споделиха, че ще ме гръмнат и ще кажат, че аз самият съм отишъл при въоръжен... Някои даже сподели, че в случай че няма изгода от мен, ще ме гръмнат и тоолкова... Заплашиха да изгорят къщата ни с хората вътре “.
Всичко това заснемали с камера. Анатолий не е видял лицата на тези, които го измъчвали - всички били с качулки. Но счита, че измежду тях е имало чеченци и буряти – или пияни, или използвали „ нещо “.
„ Просто си играеха, снимаха на видео “, Чувствал се като играчка в ръцете им. Признава, че е било ужасно.
В учебното заведение го водили два пъти. Първият път бил малтретиран в продължение на час, втория - четири часа. След това се прибрал и споделил на майка си:
„ Мамо, или духваме от тука, или просто ще ме убият, няма да ме бъде “.
След заканите на руснаците станало ясно, че Нина и внукът й също не могат да остават повече в селото. Тогава решили да избягат.
Бягството
През контролно-пропускателните пунктове нямало по какъв начин да минат, тъй че единственият излаз бил да преплават през река Ингулец.
От у дома излезли в пет. Постовете заобиколили през прилежащото село. Стигнали до реката. На другия бряг имало лодка. Анатолий се съблякъл, скочил във водата и заплувал. Лодката била без гребла. Развързал я и, плувайки, я бутал до обратния бряг, където го чакали майка му и синът му. Щом се качили, избутал лодката на отсрещната страна.
След като минали реката, тръгнали през нивите към прилежащото село. Там пренощували при сватовете. На сутринта станали и отново хукнали. През множеството време трябвало да носи сина си на плещи. Майка му пособия, колкото можела, тъй като тялото на Анатолий го боляло след побоите. Така минали 25 километра, до момента в който не били качени от украински военни, които ги и закарали до най-близкото село. Оттам ги поел братът на Анатолий и ги завел в своето село.
„ Когато стигнахме до нашите на КПП-то, имаше прочувствен гърмеж. Сълзи ”, признава мъжът и прибавя, че във всяка една секунда се страхувал да не ги заловен руснаците.
Щом веднъж вече били в сигурност, се обадили на съседите и разбрали, че безусловно два часа след бягството им руснаците още веднъж нахлули в дома им. Избили вратата, прозорците, стреляли.
„ Толкова били ядосани, че два дни ме търсили къде съм се дянал. “, раказва Анатолий, удовлетворен, че е надхитрил агресорите. - Отишли при съседите, заплашвали, разпитвали ги, тъй като мислели, че може би се укривам някъде в селото. Никой не знаеше къде съм отишъл. Не споделих на никого, даже си изключих телефона. "
Сега, когато всичко е завършило, Анатолий се пробва да си откри работа и жилище в Кривой рог. Трудно е - към този момент има доста мигранти в града, а цените на квартирите са скочили. Оставените вкъщи документи би трябвало да бъдат възобновени. Майка му и внукът й към този момент са останали на село с брата на Анатолий, само че и там още не е безопасно - фронтовата линия е близо, постоянно се чува артилерията.
Анатолий признава, че рядко споделя историята си на някого, тъй като хората не го схващат, не могат да си показват какво е да преживееш такова нещо.
Какво, съгласно него, би било справедливото наказване за съветските военни, които са го измъчвали? Счита, че с тях би трябвало да се отнесат тъкмо по същия метод, както те с него. Въпреки че схваща, че е грубо.
„ Не мисля, че те от друго ще схванат. Те би трябвало да бъдат осъдени по подобен метод, че най-малко малко да стигне до мозъка им какво вършат “, сигурен е той. „ Така и не може до дъно да разбере човек за какво, за какво са пристигнали при нас, че и не им харесва. “, пробва се да си изясни Анатолий. - Тоест, те, в случай че са пристигнали да освобождават някого... Аз толкоз съм живял в Украйна, пътувал съм до Полша, обикалял съм, всички обикновено се отнасят. Никой на никое място не те унижава. Не съм казвал, че на някой нещо не му харесва, някой нещо си споделил или нещо там друго. Те при кого са пристигнали? Кого освобождават? На мен тяхната помощ не ми е притрябвала, на мен всичко си ми беше наред. ”
Болшая Александровка към момента е под окупацията на съветската войска.
Заглавието е от OFFNews
Той е на 23 години, с атлетическо телосложение, носи се спортно: черни панталони Adidas, черна тениска Puma, маратонки, бейзболна шапка. На врата му и върху едната ръка има татуировки, които не са свързани нито с Азов, нито с АТО (антитерористичната операция) – а такива нормално търсят руснаците.
В Болшая Александровка Фоменко има лична къща, в която е живял с тригодишния си наследник. Работел като наемен служащ. Напоследък - в строителството. На 19 февруари майка му Нина върнала от гурбет в Полша. Надявала се да си почине няколко месеца, да си закрепи здравето. Но на 24 февруари Русия почнала пълномащабна експанзия. А на 10 март колона от съветски танкове и бронетранспортьори влезнала в Болшая Александровка. Месец и половина по-късно на Анатолий, майка му и сина му им се наложило да бягат от окупираното село.
„ Просто се надявахме, че нищо изключително няма да се случи “, споделя Анатолий. „ Те самите казаваха, ние сме за малко, ще продължим напред, цивилното население няма да пострада. И скучно ли им стана, що ли, не знам. "
В началото, както и в доста други градове и села в Херсонска област, жителите на Болшая Александровка към момента се опитвали да показват, че са за Украйна.
Излезли на проукраински протест. Във фейсбука на селския съвет има видео от тази акция. На него - стотина души с украинско знаме и жълто-сини ленти скандират " Голяма Александровка е Украйна! " Глас зад кадър обяснявал:
„ Това е кротичък митинг, в удостоверение на това, че Болшая Александровка, дружно с Херсон, е Украйна, а не никаква ХНР (Херсонска национална република, б. р.). Ние сме една страна, ние сме самостоятелна страна. ”
Веднага почнали да мачкат протестните настройки: съветски бойци разкрили огън от картечници, стреляли с танк против Дома на културата от танк, почнали да издирват и да задържат участници в акцията.
Селските управляващи пробвали да договарят с военните, с цел да не закачат локалните поданици, и сякаш получили думата им.
Руснаците, обаче, не съумели да напреднат към Кривой рог, както възнамерявали. Затова почнали да се укрепват в Болшая Александровка и околните села: копали окопи, минирали крайбрежията на река Ингулец, взривявали мостове. Преди това блъснали с артилерия: блъснали пазара, ранили няколко души, пламнала птицефермата, почнала да гори гората. Спасителите пробвали да гасят, само че руснаците не им позволири. За да избави себе си и техниката, Държавната работа за незабавни случаи трябвало да се отдръпна на териториите, следени от Украйна.
В селото били сложени контролно-пропускателни пунктове. За бази, в нарушаване на разпоредбите за водене на война, руснаците окупирали две учебни заведения.
Междувременно в Болшая Александровка и други села почнали да свършват продуктите и медикаментите – спрели да карат стока. Трябвало хората сами да си пекат самун.
Селските управляващи чакали филантропичен ескорт от Днепропетровска област, само че руснаците не го пропуснали. На 21 март ръководителят на селския съвет Наталия Корниенко съобщила това във видеообръщението към своите съселяни на страницата си във Facebook. Записала го на фона на украинското знаме и приключила с думите: „ Очакваме положителни вести. Украйна ще я бъде постоянно. ” Но скоро по-късно самата тя напуснала селото - отишла в Кривой рог.
След нея почнали да се изтеглят и други поданици на селото. За прекосяване през техните контролно-пропускателни пунктове руснаците почнали да си желаят цигари и алкохол.
Руските военни наложили полицейски час и инспекции на документите. Прибрали телефоните на хората, можели да приберат и парите. Започнали да грабят магазини и домове: вземали всичко, което можели да отнесат – битова техника, килими и даже дамски парфюми. На фермерите им прибрали земеделската техника.
Оксана
Местната жителка Оксана, която държала със брачна половинка си магазин за аварийни елементи в Болшая Александровка, описва по какъв начин руснаците откраднали тракторно съоръжение от тях за милион и половина гривни.
„ Пет дни бяхме под окупация - като цяло хората не излизаха, страхувахме се. Тогава с мъжа ми се вдигнахме да забележим нашия магазин - насочиха против нас картечници, викат: Стой! Къде отивате? Видяхме, че вратите в магазина са затворени. Обърнахме се и се прибрахме у дома “, споделя Оксана.
Магазинът се намирал в реновирани остарели канцеларии. Срещу постройката имало магазин за хранителни артикули, на последния етаж - магазин втора ръка и фризьорски салон.
На идващия ден Оксана и брачният партньор й още веднъж се пробвали да стигнат до магазина си. Този път военните ги пуснали до прозорците и те съумели да надникнат вътре - аварийните елементи били на мястото си. Тогава руснаците им споделили, че им прибрали преносимия компютър, с цел да ревизират „ дали са Бандеровци “. В компютъра на притежателя на магазина на втория етаж намерили указания по какъв начин се вършат коктейли Молотов и по какъв начин се стопират танкове. Задържали го и го извели от постройката с чувал на главата. Какво се е случило с него след това, не е известно.
“А при нас какво - аварийни елементи, фактури. Ние с организации работехме - всичко беше съществено ”, изяснява Оксана. Така в продължение на четири дни те ходели със брачна половинка й да ревизират магазина си. На петия ден се обадили съседите и споделили, че руснаците са си отпътували.
„ И ние, такива щастливи! Тичаме, а там празни лавици “, споделя Оксана.
Жената стопира за миг, с цел да овладее страстите си, и по-късно продължава.
„ Взели стоките с високи цени. Имаше бутала, стартери, на които цените бяха четири хиляди, пет, осем. Всичко разграбили. Оставили единствено етикетите с цени 30-40-50 гривни “, изброява загубите тя. " Не знаехме какво да вършим. "
След като разискали обстановката, Оксана и брачният партньор й сметнали, че военните могат да се върнат, по тази причина решили да занесат всички артикули, останали в магазина, вкъщи. За един ден пренесли извадени пет чувала. Три дни по-късно военните в действителност се върнали и траяли да плячкосват останалото: облекла и обувки от магазините втора ръка на горния етаж.
Съпрузите поумували още малко и се замислили дали да възвръщат бизнеса си в Болшая Александровка и по какъв начин. Но разбрали, че би трябвало да изведат децата.
„ И тогава видяхме простреляните трактори, всички, напълно. Нашите не сееха - всички се разбягаха. Разбрахме - за кого да възвръщаме бизнеса, като няма хора “, споделя Оксана.
В този момент взели решение да се изтеглят от селото с околните си на територии, следени от украинските сили. Тръгнали след Великден. Трябвало да платят 500 гривни на контролно-пропускателния пункт, с цел да минат по директния път.
След като фамилията си отпътувало, научили от съседи, че къщата им в Болшая Александровка към този момент е ограбена от военните. Изнесли даже леглата.
Мъчения
Анатолий Фоменко, дружно с майка си и сина си, също напуснали Болшая Александровка в края на април, само че по напълно друг метод и при разнообразни условия.
Ако в първите седмици след окупацията в селото били ситуирани единствено млади наборници, то по-късно се появило подкрепление, по-добре екипирано, в черни униформи, с качулки.
Според локалните поданици съветските подразделения враждували между тях. За такива случаи съобщаваше по-рано и украинското разузнаване. Арестите и побоите над цивилните станали всекидневие. В региона устроили гнет: търсели преди всичко бойци от АТО или от териториалната защита, упорствали водачите, преминаващи през контролно-пропускателни пунктове, донасят за украинските позиции. Започнали изнасилвания на дами. При това военните от време на време затваряли изхода от селото, когато разбрали, цивилните, които употребяват за щит, стават все по-малко и по-малко. В реалност в Болшая Александровка останали главно пенсионери.
Руснаците обикаляли от къща на къща по инспекции. В дома на Анатолий Фоменко пристигнали чеченци, посрещнала ги Нина, майка му. Попитали я кой още е в къщата. Тя дала отговор, че е синът й, а те й наредили да го повика.
Анатолий излязъл и на един от воените не му харесали татуировките му. Попитал за какво ги е направил. Анатолий споделил непосредствено: тъй като съм желал. Отговорът не се харесал на чеченеца.
Анатолий твърди, че военните му подхвърлили два патрона, с цел да употребяват това като предлог за задържане, но после въпреки всичко решили да го оставят вкъщи.
„ Видяха, че има дете. Старшият им пристигна и сподели: няма да го прибираме. И когато чеченецът излезе, той ми вика: „ Давам ти 10 дни, с цел да премахнеш татуировките. Ние си имаме наши закони ”, споделя мъжът.
По-късно схванал, че руснаците са отвели комшия по улицата, подозирайки, че е от Териториалната защита. И до ден сегашен не знае какво се е случило с него.
После Анатолий го спрял патрул на улицата. Поискали телефона му за инспекция, взели документите на колата.
„ Бяха трима. Единият погледна телефона, един ревизира паспорта, а различен стоеше до картечница. - споделя по какъв начин е осъществена инспекцията, - Дръпнаха се, поговориха си, приближиха се, желаеха да си съблека горните си облекла, да се съблекат до гащите. И започнаха да ме бият ”.
Когато свършили, се качили в колата и си тръгнали, като подхвърлили документите на мъжа.
След известно време същите военни още веднъж пристигнали в дома на Анатолий. Този път го задържали. На майка му дали обещание, че всичко ще е наред, единствено ще поговорят.
Анатолий бил отведен в Първо учебно заведение - там била базата им. В колата му поставили черен чувал на главата. Когато го вкарали в помещението, първо почнали да го бият.
„ Някой в селото им е споделил, че има познати от нашето село, които се борят, а аз поддържам връзка с тях “, счита Анатолий.
Руснаците почнали да го убеждават да сътрудничи: желали от него да се обади другари, които са военнослужещи и да разбере от тях местоположението на украинските войски. Той отказвал – траяли да го изтезават.
Анатолий подвига крачола си и демонстрира следи от побоища по крайници си.
„ Руснаците по лицето не бият “, изяснява той. - Удариха ме един път – разрушиха ми горната джука, само че вторият сподели, не го бий в лицето. Биеха ме по краката, по тялото - биеха ме с крайници, с ръце. “
„ Унижаваха ме, слагаха ме на колене “, продължава Анатолий, „ Даваха ми оръжие в ръцете? Тоест, в случай че не оказа помощ, те споделиха, че ще ме гръмнат и ще кажат, че аз самият съм отишъл при въоръжен... Някои даже сподели, че в случай че няма изгода от мен, ще ме гръмнат и тоолкова... Заплашиха да изгорят къщата ни с хората вътре “.
Всичко това заснемали с камера. Анатолий не е видял лицата на тези, които го измъчвали - всички били с качулки. Но счита, че измежду тях е имало чеченци и буряти – или пияни, или използвали „ нещо “.
„ Просто си играеха, снимаха на видео “, Чувствал се като играчка в ръцете им. Признава, че е било ужасно.
В учебното заведение го водили два пъти. Първият път бил малтретиран в продължение на час, втория - четири часа. След това се прибрал и споделил на майка си:
„ Мамо, или духваме от тука, или просто ще ме убият, няма да ме бъде “.
След заканите на руснаците станало ясно, че Нина и внукът й също не могат да остават повече в селото. Тогава решили да избягат.
Бягството
През контролно-пропускателните пунктове нямало по какъв начин да минат, тъй че единственият излаз бил да преплават през река Ингулец.
От у дома излезли в пет. Постовете заобиколили през прилежащото село. Стигнали до реката. На другия бряг имало лодка. Анатолий се съблякъл, скочил във водата и заплувал. Лодката била без гребла. Развързал я и, плувайки, я бутал до обратния бряг, където го чакали майка му и синът му. Щом се качили, избутал лодката на отсрещната страна.
След като минали реката, тръгнали през нивите към прилежащото село. Там пренощували при сватовете. На сутринта станали и отново хукнали. През множеството време трябвало да носи сина си на плещи. Майка му пособия, колкото можела, тъй като тялото на Анатолий го боляло след побоите. Така минали 25 километра, до момента в който не били качени от украински военни, които ги и закарали до най-близкото село. Оттам ги поел братът на Анатолий и ги завел в своето село.
„ Когато стигнахме до нашите на КПП-то, имаше прочувствен гърмеж. Сълзи ”, признава мъжът и прибавя, че във всяка една секунда се страхувал да не ги заловен руснаците.
Щом веднъж вече били в сигурност, се обадили на съседите и разбрали, че безусловно два часа след бягството им руснаците още веднъж нахлули в дома им. Избили вратата, прозорците, стреляли.
„ Толкова били ядосани, че два дни ме търсили къде съм се дянал. “, раказва Анатолий, удовлетворен, че е надхитрил агресорите. - Отишли при съседите, заплашвали, разпитвали ги, тъй като мислели, че може би се укривам някъде в селото. Никой не знаеше къде съм отишъл. Не споделих на никого, даже си изключих телефона. "
Сега, когато всичко е завършило, Анатолий се пробва да си откри работа и жилище в Кривой рог. Трудно е - към този момент има доста мигранти в града, а цените на квартирите са скочили. Оставените вкъщи документи би трябвало да бъдат възобновени. Майка му и внукът й към този момент са останали на село с брата на Анатолий, само че и там още не е безопасно - фронтовата линия е близо, постоянно се чува артилерията.
Анатолий признава, че рядко споделя историята си на някого, тъй като хората не го схващат, не могат да си показват какво е да преживееш такова нещо.
Какво, съгласно него, би било справедливото наказване за съветските военни, които са го измъчвали? Счита, че с тях би трябвало да се отнесат тъкмо по същия метод, както те с него. Въпреки че схваща, че е грубо.
„ Не мисля, че те от друго ще схванат. Те би трябвало да бъдат осъдени по подобен метод, че най-малко малко да стигне до мозъка им какво вършат “, сигурен е той. „ Така и не може до дъно да разбере човек за какво, за какво са пристигнали при нас, че и не им харесва. “, пробва се да си изясни Анатолий. - Тоест, те, в случай че са пристигнали да освобождават някого... Аз толкоз съм живял в Украйна, пътувал съм до Полша, обикалял съм, всички обикновено се отнасят. Никой на никое място не те унижава. Не съм казвал, че на някой нещо не му харесва, някой нещо си споделил или нещо там друго. Те при кого са пристигнали? Кого освобождават? На мен тяхната помощ не ми е притрябвала, на мен всичко си ми беше наред. ”
Болшая Александровка към момента е под окупацията на съветската войска.
Заглавието е от OFFNews
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ