(16 март 1884 ~ 6 януари 1942) Има хора, които

(16 март 1884 ~ 6 януари 1942)

Има хора, които животът съзнателно слага на тествания, с цел да оцени тяхното геройство, честност, устойчивост. Те не са любимци на ориста, въпреки в никакъв случай да не я предизвикват; те не са галеници на политическите събития, въпреки да са почтени и добросъвестни граждани; тях славата не ги отрупва приживе с венци и славословия, въпреки Орисницата скрито да знае, че са призвани за величие. Те живеят измежду другите невидимо, незабележимо, просто като дишането и добродушно като усмивката. И си отиват неразбрани, само че вътрешно задоволени.

Така минава животът и на Александър Беляев. Роден е на 16 март 1884 година в Смоленск, тогава глухо провинциално градче, в фамилията на духовник. Съдбата овреме протяга ръка към най-близките му: по-големият брат Василий се удавя като студент, по-малката сестра Нина умира на десетгодишна възраст от рак на черния дроб. И без това надълбоко религиозни, след тези разтърсвания родителите на Саша се затварят в крепостта на мистичното си поклонение пред божията воля. Детството му е като всяко детство в дребния град: по равно забавление и горест, повечко апетит, жизнерадостни закачки и непосредствен контакт с природата.

После идва локалната Духовна семинария с нейните уморителни молебствия, пердах с пръчки, съвсем затворнически режим и цялостна безпросветност. Затова, когато в 1901 година излиза отвън стените й, той взема решение вечно: никаква работа на бога, свободата е над всичко! Преподава частни уроци, провежда любителски спектакъл, учи музика, увлича се по фотографията. Известно време учи в Димидовския колеж в Ярославъл, учи юридически науки, само че скоро татко му умира и остава без парична прехрана. Накъде?

Отново в родния Смоленск и още веднъж разнообразни специалности: малък служител, художник на декори, цигулар в оркестъра на цирка, създател на театрални рецензии. Но е жаден да пътува, духът му желае да скита из Европа, да види, да усети, да излезе от смоленското затишие и да се допре до новото, по тази причина усърдно събира пари. И по-късно – Рим, Венеция, Марсилия. Париж. И огнени фантазии за Америка, Австралия, Япония…

Но Орисницата е решила друго: тежък плеврит, а след несполучлива инжекция – парализа на краката. Дълги митарства от град на град с вярата за избавление го довеждат до Ялта. Тук е сложена безапелационна диагноза: туберкулоза на гръбначния дирек. Лекарите съвсем не имат вяра в положителния край, малко на брой са се избавили от това заболяване. Започва дълга, трудно дълга битка за живот. А е единствено на 31 години…

Изненадани от вътрешната му опозиция, от несломимия ентусиазъм да оцелее, лекарите вземат решение да опитат последното – почти инквизиционно, само че в действителност последно решение: да бъде гипсирано съвсем цялото му тяло! И така, в каменен пашкул, непрекъснато на легло, имобилен като раковина от първобитен времена – цели четири години! Но с жив дух, цялостен с сила и очаквания, непобеден и несломим. Цели четири години.

Междувременно залпът на „ Аврора “ възвестява началото на революцията, от Петроград лъха оптимизъм, Ленин чертае със размах научното и техническото бъдеще на Русия, великият британски фантазьор Хърбърт Уелс посещава Кремъл и е удивен от измененията, цялата несломима страна е едно могъщо бъдеще. А артистът на това бъдеще лежи в гипсова ризница в Ялта.

В 1919 година умира майка му, само че той не може да я изпрати до гробището.

1921 година заболяването най-сетне е победена след шестгодишни премеждия. Започва деяние второ от живота му. Беляев работи няколко месеца в милицията, по-късно в библиотека, по-късно като педагог. В 1923 година идва в Москва и се оженва за Маргарита Константиновна, която след година му ражда щерка. Младото семейство има потребност от средства, бащата работи като юрист в Народния комисариат на пощите и телефоните, по тази причина пописва вестникарски публикации и репортажи. И тогава напълно неочаквано…

Редакцията на вестник „ Гудок “ се обръща към Беляев с молба да напише авантюристичен роман с продължение. Скоро разказът е подготвен, озаглавен е „ Главата на професор Дауел “. Посрещнат ласкаво от читателите, незабавно го препечатва и новото списание „ Всемирный следопыт “. Така на 41-годишна възраст Александър Беляев става публицист.

Ето по какъв начин той изяснява решението си да напише описа „ Главата на професор Дауел “ (преработен в разказ в 1937 г.): „ Това произведение е в забележителна степен автобиографично. Болест ме прикова в гипсово легло повече от три и половина години. Този интервал от болестта бе съпроводен с парализа на долната част на тялото. И въпреки да владеех ръцете си, целият мой живот в тези години бе живот на „ глава без тяло “, което аз въобще не чувствах… Ето тогава обмислих и почувствах всичко, което може да изпита една „ глава без тяло “ “.

В Москва Александър Беляев живее до декември 1928 година и тук написва още „ Островът на изчезналите кораби “, „ Последният човек от Атлантида “, „ Човекът амфибия “, „ Борба в етера “. След това фамилията му се реалокира в Ленинград, където Беляев се посвещава напълно на литературното си дело и става професионален публицист. Тук написва „ Човекът, който откри своето лице “, „ Продавач на въздух “, „ Владетелят на света “. След година обаче заболява от тежко белодробно инфектиране и фамилията още веднъж се преселва, този път в Рига. Но злата Орисница го следва праволинейно: на 19 март 1930 година на шестгодишна възраст умира първородната му щерка Людмила.

Отново в Ленинград. Човек просто се диви на тази негова съвсем животинска жизнеспособност – с разрушени от туберкулозата дробове, с трудноподвижни крака, с непрекъснат гипсов пояс към торса, с прогресираща парализа, преследван от беди и премеждия, Беляев намира сили да победи капризите на тялото си и да работи: „ Подводните земеделци “ и „ Скок в нищото “.

Но животът няма да се умори от своите безмилостни тествания. Още четири години – от 1935 до 1939 – той ще прекара в гипсова броня, непрекъснато на легло, в непрекъснати болки. И ще продължава да се надсмива над приближаващата гибел, като написа книга след книга: „ Въздушният транспортен съд “, „ Чудното око “, „ Звездата КЕЦ “, пиесата „ Алхимици “, киносценарий по романа „ Когато светлината угасне “. И ще продължи с неистова упоритост: „ Небесен посетител “, „ Лаборатория Дубълве “, „ Човекът, който откри своето лице “.

През 1938 година фамилията на Беляев се реалокира в град Пушкин – последното пристанище на безконечния скиталец.

В началото на 1941 година се появява и прелестният разказ „ Ариел “, последното произведение на Беляев. На 22 юни хитлеристка Германия атакува Съветския съюз. Скоро Пушкин е в ръцете на фашистите. Следват апетит, унижения, премеждия. След по-малко от половин година – на 6 януари 1942 година – Александър Беляев напуща света на живите.

Освобождава се от живота, само че не и от страданията. Ето какво споделя неговата втора щерка Светлана Беляева: „ Не беше елементарно да се погребе покойникът. В градската администрация записаха гибелта на баща, там мама получи и ковчег. Но нямаше с какво да го отведем на гробищата. В целия град имаше единствено един кон и трябваше да чакаме по кое време ще се освободи… Мама сложи баща в ковчега и дружно с баба го придвижиха в прилежащата празна квартира. След няколко дни кой знае кой го бе съблякъл, останал бе единствено по долни дрехи. Тогава мама го загърна в одеяло, спомняйки си едно негово шеговито благопожелание. Веднъж бе споделил: „ Като умра, не ми би трябвало нито охолно заравяне, нито помен. Просто ме загърнете във вестник. Аз съм книжовник и постоянно съм писал за вестниците. “

Тъй, загърнат в одеяло, мъртвият Беляев прекарва две седмици в празния апартамент. След това е откаран на гробищата, само че там има толкоз доста непогребани мъртъвци, че още дълго лежи в своето одеяло посред купчина от триста покойници. Скоро хитлерофашистите водят фамилията му в Полша.

Едва след войната някаква бабичка демонстрира къде е заровен писателят. Днес там има дребен камък с надпис: „ Беляев Александър Романович. Писател-фантаст “.

Тъй минава животът-страдание на един от най-светлите мечтатели на нашия век – като победа на духа над тленното тяло.

При своето второ посещаване в Съюз на съветските социалистически републики през 1934 година Хърбърт Уелс споделя пред група ленинградски литератори: „ … с голямо наслаждение, господин Беляев, прочетох вашите чудесни романи „ Главата на професор Дауел “ и „ Човекът амфибия “. О, те имат доста преимущества пред нашите книги на Запад! Аз даже мъничко изпитвам завист на триумфа им… В актуалната западна научно-фантастична литература има необикновено доста безпочвени мечти и също толкоз необикновено малко мисъл… “

В залата е и Беляев – да има вяра ли на ушите си? Защото приживе той не е получил нито една ласкава оценка от рецензията! „ Празно фантазьорство “, „ безсмислени мечтания “, „ бягство от социалистическата действителност “, „ ненаучна маниловщина “ и какво ли още не. А през днешния ден постоянно се издават негови събрани и определени съчинения в многотомни издания, книгите му са преведени на десетки езици, до името му стои почетното „ класик “.

Просто тъй като Александър Беляев изпревари времето си. Той пръв в руската литература видя хубостта на научната фантазия и пръв възпя дързостта на всемогъщото познание – онази титанична мощност на разсъдъка, която може да твори чудеса. Най-добрите романи на Беляев се издигат до този блажен небесен кръг, който назоваваме безсмъртна литература. Те са дребни диаманти в скрина със съкровищата на международната научна фантастика. Авторът им живя като страдалец, с цел да потвърди и на себе си, и на света, че духът човешки е несломим, щом вътре още свети мъничката вощеница на любовта. И написа своите книги отново с цел да потвърди и на себе си, и на света, че фантазията човешка е непобедима, щом тази мъничка вощеница може да грее и на открито.

* Агоп Мелконян „ Победа на духа, победа на фантазията “, Александър Беляев, Избрани творби - Том 1, изд. „ Отечество “, София, 1988
Снимка: Александър Беляев (16 март 1884 ~ 6 януари 1942), ru.wikipedia.org