♥ КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКО Върви, народе възродени, към светли бъднини върви. С

♥ КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКО

„ Върви, народе възродени,
към светли съдбини върви.
С книжовността, таз мощ нова,
съдбините си обнови... “

Слушали ли сте нестройните гласчета на децата от предучилищна възраст, когато се мъчат да произнесат дългите непознати думи, гледали ли сте смутените им личица, когато объркат мелодията или се запънат на „ книжовността “, и светлината в очите им, когато всичко тръгне гладко и в нестройния хор звънне още едно гласче? Слушали ли сте звуците на многото училищен музики, близки и далечни, свирещи по едно и също време всякакви елементи на мелодията, всяка ехтене една на друга, като че цялата тази музика, гласове и звук извират отвсякъде, от простора, от слънцето и от дъжда. Не ви ли е къпал този толкоз чест Кирило-Методиевски дъжд? Забелязали ли сте, че това е денят, когато природата е най-зелена и слънцето е най-весело. Мислили ли сте, че целият този оптимизъм и светлина постоянно идват като някакво начало, въпреки че образователната година е пред края, вие не можете да избегнете възприятието за начало. Начало на узряване, начало на възмъжаване, начало на учене, начало на живеене.

С чудната ария на Панайот Пипков вървяха и вървят децата, учениците, студентите, всички, които се учат и ония, които ги учат, вървят ония, които знаят, и ония, които не знаят, и несъмнено няма възрастен българин, който този ден да не види себе си в някакъв от дълго време пропуснат Кирило-Методиевски ден. Това си е чисто български празник, роден, наш и прикаченият му през днешния ден етикет, че бил ден на славянската култура и просвета е малко нещо афектиран. Може би това пояснение е нужно за руския дипломат в София, само че то не е нужно на нито един българин. Както не ни е нужно да знаем дали братята Кирил и Методий са били гърци, българи, славяни или китайци. Важното и чудесното е, че с писмеността, която те са ни дали, националният стихотворец е написал мъдрото си благопожелание:

„ С книжовността, таз мощ нова,
съдбините си обнови. “

С книжовността. Не с меча, не с патрона, не с юмрука, не с дивата физическа мощ, нито със слепия фанатизъм, не с покорната неначетеност, а с книжовността! И това не е ритмическо скимване на поета, а отзвук на вековната и дълбоката национална религия в „ книжовността, таз мощ нова “, отзвук на една толкоз рядка и странна обич към знанието и просветата. Съвсем не желая да кажа, че у нас постоянно е имало единствено ученолюбиви хора (вероятно те не са повече или по-малко, в сравнение с при всеки различен народ), само че духът на ученолюбието е бил постоянно най-уважаван посетител. Ако тръгнем обратно в историята, ние ще го срещнем още в самото начало, още при Климент и Наум, чуйте словото на Йоан Екзарх и толкоз целомъдрената и чиста тирада на Черноризец Храбър, минете през робството и вижте по какъв начин един език буйно и стремително пораства от Софроний Врачански до Вазов, вижте неподражаемата светлина на читалищата, мъчителната обвързаност към учебното заведение, особеното място на българския преподавател и голямата ученолюбивост на българина към света, към познанието, към личното преосмисляне на житейски обстоятелства и непозната мъдрост.

Всичко огромно, хубаво и красиво в нашата история е пристигнало „ с книжовността, таз мощ нова “.

И противоположното – всички несгоди са тясно свързани с незнанието, нелепостта, злобата и душевната мизерия, които са прогонвали духа на книжовността или са го заменяли с някаква обидна корист с писмеността на Кирил и Методий.

Наистина от другата страна на историческия кантар стои с цялата си тежест незнанието, стоят духовните потомци на ония, които преди 10 века са считали Кирил и Методий за гръцки идеологически диверсанти и които в действителност са предпочитали да се показват с езика на конете или кучетата, стои мракът на средновековния фанатизъм на покорството и поклонението, стои злата подигравка на духовното еничарство и на по този начин публикуваното в ново време интелектуално ибрикчийство. Опразненото място на мислителя постоянно е било заемано от бича на изпълнителя.

Мисля си, че култът към познание и култура, по този начин публикуван в нашия народ, идва като естествена реакция и опълчване на жестоките несгоди, които ни е нанесло незнанието. Наистина нищо друго не е докарало повече несгоди на България, в сравнение с честите триумфи на отчайващото незнание, изключително на ония, които гаврата на историята е показала (или назначила) за водачи.

Конфликтът е по-стар от света. Това е спорът сред светлина и мрак, сред Бог и Дявол, сред огън и вода, сред създание и опустошение. Но в житието на нашия народ този спор постоянно е бил доста изострен, несклоняем. Равносметката, която през днешния ден можем да създадем, не е напълно розова. Не става въпрос единствено за това, че незнанието е въведено (както се казва) като публично оръжие и е поощрявано като най-драгоценно качество от съществуващата политическа система, а става въпрос за тази буря на черни сили, която докара до обезсърчение един Пенчо Славейков, с цел да моли Бога в Брунате да не остави костите му в „ онази варварска страна “.

Хората, които прогониха Пенчо Славейков, не бяха модерни партийци, а българи. Българи бяха тия, които изгониха Захари Стоянов, ония, които даже не си смъкнаха шапките при гибелта на Любен Каравелов, същите, които убиха Гео Милев, Христо Ясенов и Вапцаров. Българи бяха всички ония, които преследваха любовта към светлината, всички ония, опиянени от властта си нещастници, които мислеха и мислят, че с изгарянето на книги, забраняването на филми и пиеси, унищожаването на картини ще реализиран хармоничния мрак на личната си непоклатимост.

Но кои са облаците в Кирило-Методиевския ден? Кои са черните ангели на незнанието? Кои са силите, които стоят на пътя на цялостен народ и основават неговата лична драма?

Невежеството на първо време е самоотказването на човек да се учи, което е самоотказване на човек да схваща. Има си подобен тип хора с мънички мозъчета и с още по-мънички сърца, за които цялото знание се изчерпва със знаенето и повтарянето на съответното „ Отче наш “ – преди и след ястие. Хора, които многообразието на света, седемте цвята на дъгата и растежа на пространството – плашат. Не зная до каква степен това е наследствено и до каква степен е добито, само че очевидно ние си имаме задоволително от тях. И тъй като таман страхът от света и живота е главното възприятие у тях, тези невежи жители търсят протекция у други като тях – и по този начин поражда огромното страшното общество на невежите, партията на невежите, обединени от някакво „ Отче наш “. Отказът да се учиш е отвод да разбираш другите, е отвод да разбираш и себе си. Тези жители нямат никакви съществени проблеми с изключение на един – по какъв начин да продължат да бранят дуварите на своето незнание. И най-резултатната тактика на тази защита е – като се принуждават и другите да не учат, т.е. като се насърчи незнанието във всичките му форми.

Може би звучи прекомерно парадоксално като кажа, че незнанието има също своите учебни заведения, има своите университети, своите институти и академии, чиято единствена цел е да култивира, развива и предизвиква по всевъзможен начин незнанието. Те имат и своята просвета, имат своите писатели, имат своите художници, имат своите режисьори и артисти. Използвайки силата на страхотния си съюз невежите си основават царство на неграмотността.

За разлика от първите турци, сломили Второто българско царство и просто избили цялата българска интелигенция на това време, актуалните невежи работят по надалеч по-съвършена и резултатна система. Липсата на българска интелигенция през годините на робството докара до невижданото развиване и основаване на големия и мощен народен епос, който запази живото слово на кирило-методиевската писменост. Днес грешката на турците е избягната. Сеченето на глави не прави работа. Много по-съвременна е системата на онеграмотяването посредством същата писменост, посредством същите слова, посредством учебни заведения и учители.

Ако тогавашните невежи са упорствали, че Земята е плоска и дъжд вали, до момента в който Господ мие дъските на парадайса, днешните невежи се преценяват с безспорното, те са в крайник с науката и с техниката, само че крилата на мисълта са добре подрязвани, с цел да не лети надалеч, с цел да не изневерява на закона на незнанието.

Винаги съм се питал за какво у нас за разлика от целия естествен свят се поставят специфични грижи за поощряване на бездарието. Ако вие сте надарен в коя да е област, има да минете през хиляди трудности, с цел да намерите самопризнание или одобряване, само че в случай че вие сте очевиден или полуявен некадърник, тогава от всички страни се оказва помощ да развиете гения на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте изключително неотстъпчив в незнанието си, вашата кариера е обезпечена, вие можете да станете професор, сценичен режисьор, публицист, публицист, политик, всичко. Нека тези, които считат, че пресилвам, се огледат в близост. Колко доста техни познати са създали академична или друга кариера единствено посредством повтарянето на „ Отче наш “ и посредством отхвърли да се учат, да схващат и да видят света „ оттатък долната махала “.

Казват, че едно дете на петгодишна възраст задава приблизително осемстотин въпроса дневно. И това е може би най-позитивната линия у индивида. Гражданите от стройните редици на незнанието не задават никакви въпроси. Те знаят всичко, те не се интересуват от нищо, те си имат доктрина на незнанието, която е закачила етикети навсякъде. Етикетите са отговор, който би трябвало да бъде заучен. Вие просто запомняте тези отговори и всичко е напълно просто. Теорията на незнанието ви е снабдила с всичко належащо, с цел да ви спести мисленето.

Така вместо същинската литература на питащия, на търсещия, на терзания от подозрения и въпроси човек идва псевдолитературата – тази на отговора, който е девиз. Вгледайте се в цялата ни днешна лирика, тя е просто многогласово повтаряне на едни и същи лозунги. Литературата на незнанието не позволява никакви Хамлетовци. Тя даже не разрешава благото подозрение на Иванчо Йотата.

И тази литература е написана със свещената писменост на Кирил и Методий.

Но въпреки всичко и в царството на незнанието има някакъв примитивен, детски интерес (интерес на осемстотинте въпроса), който наивни и почтени глави задават. Как да се убие този интерес, по какъв начин да се накарат тия млади жители да не задават въпроси, а да гълтат готовите отговори. Разковничето се назовава полузнанието или полуинтелигентността. Колко пъти, към този момент не помня, съм слушал тези магистри на полузнанието, тези също умишлено култивирани интелектуални позьори, чието битие единствено сгъстява мрака на общата неначетеност. Господи, нашият превъзходен, елементарен необразован селяндур от началото на века е просто светец със своето почитание към науката спрямо тези богато окичени със звания (но без призвания) всевъзможни културтрегери, които всичко могат да ви кажат, всичко да ви обяснят и за които няма загадка в света. Да, последното е доста особено – теорията на незнанието не позволява съществуването на никакви секрети. Тайна – значи въпрос, значи интерес. Следователно – няма секрети, всичко е обяснено „ издълбоко и изтънко “.

Ако светът на победилото незнание стопира развиването на духовните сили на един народ, то какво тогава да кажем за пропастите, които то дълбае сред един човек и различен човек, по какъв начин то подтиква неразбирането на хората и оттова омразата, зложелателството, завистта, подлостта и други сходни добродетели. Ако разберете един човек, вие не можете да го ненавиждате, без значение какъв брой ви е прелестен или противен... само че омразата е наложителен признак на незнанието...

Тъжни мисли в един ярък ден. Защото въпросът не е за броя на студентите в университетите или за какъв брой книги е написал тази седмица писателят Стефан Поптонев, нито какъв брой фенове са видели постановката на „ Арко Ирис “, нито какъв брой пари са отпуснали на издателствата, а въпросът е за „ книжовността, таз мощ нова “.

Въпросът е за човешката нужда да задава осемстотин въпроса дневно и да желае да знае всичко, и да пита, до момента в който не го научи. Тази нужда сътвори цялата международна цивилизация и тя тласна ръцете на Кирил и Методий да напишат писмеността.

Защото и по тяхно време незнанието бе най-страшната злина.

* Текст, излъчен по радио „ Дойче веле “, 1974 и отпечатан за първи път в списание „ Литературни Балкани “
Снимка: Георги Марков, © Архив Българска телеграфна агенция