Древният Помпей и поезията като пътуване
Знаете ли кое е едно от нещата, които наложително би трябвало да извършите, в случай че пътувате до Италия, с изключение на да посетите Колизеума, шадраван ди Треви, да минете по Канале гранде или да влезете в катедралата „ Санта Мария дел Фиоре ”? Задължително би трябвало да видите с очите си какво значи Pompeii red. Помпейското алено е характерен цвят, прочут още от Римската ера. Той участва в античните фрески, открити в град Помпей, а по-късно, през 18 век, става желан цвят в интериора на изисканите Английски домове. Доста по-късно се схваща, че аленото не е алено по начало, а е получено в резултат на оцветяване на жълтото от газовете, отделяни от изригналия през 79 година Везувий. И въпреки всичко, колкото и да бъде подправен, този цвят може да бъде забелязан в чист тип единствено в Помпей.
Всъщност, не е нужно да пътувате до Италия, с цел да „ видите ” какво тъкмо значи Помпейско алено – просто да прочетете книгата на Живка Иванова, носеща същото заглавие „ Pompeii red ” (ИК „ Знаци ”). Казано на езика на поезията:
Pompeii Red
се е получил
едвам
когато отровният мирис на Везувий
е близнал
елементарната жълта багра
из „ Къщата с делфините ”
Толкова ярка картина рядко може да се получи единствено със средствата на езика, само че поетесата съумява да съобщи чувството за наличие сега на образуване на аленото и незабелязано въображението стартира да работи, а вътрешните очи да виждат смяната в цветовете на фреските.
Не мога да не отбележа и отличната работа по корицата на книгата, която е дело на Ива Николова. Специфичният цвят участва и там, а детайли на антично завещание се откриват както по корицата, по този начин и в самата книга. Там е и дамата – тя, същинската – както е кръстен първият цикъл от книгата. Жената, която като че ли става очевидец на всичко, протичащо се в света през вековете, без да се намесва в случването. Рядко се среща толкоз красиво обагрена лирика, предоставяща толкоз благоприятни условия за пренаписване и съавторство. Всяка дума от стиховете на Живка може да се чете най-малко по 10 разнообразни метода, което прави поезията ѝ извънредно богата. Винаги съм твърдяла, че силата на поезията, а и на литературата изобщо, е таман в това – човек да може да открие личен смисъл в него.
„ Pompeii red ” е едно самобитно проучване на аления цвят във всичките му проявления – от изгрева и залеза, през алените лунички на кайсията, несъмнено – фреските, алените кленове, драконите с рубинени очи и кръвта, от което проучване се ражда чиста лирика. Това е и покана за пътешестване до екзотични дестинации, които очароват с тайнствената си мистичност и където времето сякаш е спряло, застинало и то като безконечните зидове и арки на Медината в Тунис, които знаят, че ще бъдат там дълго след нас – постоянно забързани за някъде, по тази причина своят непоклатимо и равнодушно.
Поезията в „ Pompeii red ” цъфти от метафори и в този букет намират място и Африка, и Пловдив – всеки със своята очарователна екзотика – без да основават какофония. Изключително живи картини рисува авторката, картини, които освен се виждат, само че и усещат с всички сетива, доказателство за което са стихове като:
в нащърбения глобус на нощта
несъзнателно натопил е някой ноти
на сутринта
букет от цъфнали мелодии
погъделичка с мирис на Африка
носа на музиканта
той
след шепа хрупкави кихавици
нарами старичкия си статив
и потегли към саваната
да дирижира жерави
и да рисува
тенекиените звуци
на мбира и на зезе
а може би нощта
и Африка
му бяха пратили покана
за епèмбе
когато
в отсъствието на луна и огън
във абсолюта на нощта
хадзапите
танцуват за определената жена
из „ Аромат на Африка ”
А също и:
толкоз си красива джан
че птиците ти се доверяват
да дорисуваш перата им
и си толкоз мека
че мъжете се сгушват в теб
да досънуват войните си
а дамите изпридат от теб
търпеливата нишка любов
дръпни воала на слънцето джан
покрий със него косите си
изплети си дъждовна кошница
изпълни я със зрялост и цвят
и ме вземи със себе си
ще те вървя след в пустинята
ще ти намеря вода
и ще ти послужвам правилно
до момента в който плодовете изсъхнат
до момента в който цветовете изгубят искра
до момента в който станеш бяла бабичка
даже тогава джан
тъкмо тогава
от водата и от стафидите
ще ти сваря ошав
и ще те виждам по какъв начин сърбаш
а от очите ти
капят приказк
из „ Джан ”
Невероятно откриване на мъжката логика на психиката откриваме в стихотворението „ Джан ”. Двустишието „ мъжете се сгушват в теб да досънуват войните си ” обрисува единствено накратко необятното и към момента неразкрито до дъно поле на психологичната действителност на мъжа и го прави по този начин безпогрешно и тъкмо, че човек може дълго да остане на него, без да може да продължи, заради силата на откровеността и истинността му. Тъкмо в тази прозорливост се крие огромната лирика – да посочва с толкоз малко средства по този начин дълбоки истини. Стихотворението продължава, с цел да не подмине и нежния пол – „ дамите изпридат от теб търпеливата нишка любов ”, където още веднъж, с точността на хирург, поетесата разрязва това най-деликатно място на женската душа – в което тя сама открива за следващ път, любовта изисква самообладание и нейна е висшата задача да изпреде търпението, с което се обичат и мъже и деца.
Впечатляващо е и стихотворението „ И сади тънки сини зюмбюли ”, започващо по този начин простичко на пръв взор, а в действителност толкоз надълбоко – „ Господи боязън ме е от високото ”. Тези думи имат голям брой смисли и един от тях – най-важният за мен – е страхът да пораснем, да се възвисим и да стигнем Бога, поради който боязън си оставаме ниско долу, ниско в себе си, на някое от първите стъпала от огромна стълба на духовното си развиване и в никакъв случай не се изкачваме до дъно, тъй като ни е боязън от високото.
Господи
боязън ме е
от високото
стъпалата са хлъзгави
и се клати стълбата
а прозорецът бабин
е ярко око
непринудено на кръст разпънато
и пророчица – бялата къща под мен
ми постила надиплени пътища
наклонил се към мене
с тютюнев ръкав м
е прегръща балтонът на тате
и мирише на зима
отнякъде смях
се препъва след него
в пъртината
дядо леко пристъпя в снега
и реди на дудук
„ трите пъти ”
виолетов облак подскача
сторва му ореол
от хорá и на баба ресниците
единствено мама не идва
ашладисва дръвче
и сади тънки сини зюмбюли
след това стълбата
пуща филизи
цъфва ябълка
и се разлистя
тупкам долу
а горе измежду клоните
мама се смее
и ми е топло
из „ И сади тънки сини зюмбюли ”
Много мотиви за размисъл дават стихотворения като „ Очи ” – „ заглеждам се в мрака и той в мен – желая да преброя очите му ”. Колко от небето виждаме в действителност и какъв брой от нас вижда то? А може би нашето вътре се оглежда в небето, с цел да се види по-добре и да осмисли съществуването ни. И над всички тези въпроси, над тази лирика стои вечността, която прави оценка обективно и по смисъла на провидението взема решение кое да резервира за себе си и кое да не помни. Помпейското аленото в действителност ни демонстрира какъв брой устойчиви можем да бъдем на времето, единствено в случай че позволим времето да ни трансформира, както откри за добре. Който се приспособи към измененията – той оцелява. И която лирика откри метод да закодира в себе си безконечната новост, тя устоява на времето.
Всъщност, не е нужно да пътувате до Италия, с цел да „ видите ” какво тъкмо значи Помпейско алено – просто да прочетете книгата на Живка Иванова, носеща същото заглавие „ Pompeii red ” (ИК „ Знаци ”). Казано на езика на поезията:
Pompeii Red
се е получил
едвам
когато отровният мирис на Везувий
е близнал
елементарната жълта багра
из „ Къщата с делфините ”
Толкова ярка картина рядко може да се получи единствено със средствата на езика, само че поетесата съумява да съобщи чувството за наличие сега на образуване на аленото и незабелязано въображението стартира да работи, а вътрешните очи да виждат смяната в цветовете на фреските.
Не мога да не отбележа и отличната работа по корицата на книгата, която е дело на Ива Николова. Специфичният цвят участва и там, а детайли на антично завещание се откриват както по корицата, по този начин и в самата книга. Там е и дамата – тя, същинската – както е кръстен първият цикъл от книгата. Жената, която като че ли става очевидец на всичко, протичащо се в света през вековете, без да се намесва в случването. Рядко се среща толкоз красиво обагрена лирика, предоставяща толкоз благоприятни условия за пренаписване и съавторство. Всяка дума от стиховете на Живка може да се чете най-малко по 10 разнообразни метода, което прави поезията ѝ извънредно богата. Винаги съм твърдяла, че силата на поезията, а и на литературата изобщо, е таман в това – човек да може да открие личен смисъл в него.
„ Pompeii red ” е едно самобитно проучване на аления цвят във всичките му проявления – от изгрева и залеза, през алените лунички на кайсията, несъмнено – фреските, алените кленове, драконите с рубинени очи и кръвта, от което проучване се ражда чиста лирика. Това е и покана за пътешестване до екзотични дестинации, които очароват с тайнствената си мистичност и където времето сякаш е спряло, застинало и то като безконечните зидове и арки на Медината в Тунис, които знаят, че ще бъдат там дълго след нас – постоянно забързани за някъде, по тази причина своят непоклатимо и равнодушно.
Поезията в „ Pompeii red ” цъфти от метафори и в този букет намират място и Африка, и Пловдив – всеки със своята очарователна екзотика – без да основават какофония. Изключително живи картини рисува авторката, картини, които освен се виждат, само че и усещат с всички сетива, доказателство за което са стихове като:
в нащърбения глобус на нощта
несъзнателно натопил е някой ноти
на сутринта
букет от цъфнали мелодии
погъделичка с мирис на Африка
носа на музиканта
той
след шепа хрупкави кихавици
нарами старичкия си статив
и потегли към саваната
да дирижира жерави
и да рисува
тенекиените звуци
на мбира и на зезе
а може би нощта
и Африка
му бяха пратили покана
за епèмбе
когато
в отсъствието на луна и огън
във абсолюта на нощта
хадзапите
танцуват за определената жена
из „ Аромат на Африка ”
А също и:
толкоз си красива джан
че птиците ти се доверяват
да дорисуваш перата им
и си толкоз мека
че мъжете се сгушват в теб
да досънуват войните си
а дамите изпридат от теб
търпеливата нишка любов
дръпни воала на слънцето джан
покрий със него косите си
изплети си дъждовна кошница
изпълни я със зрялост и цвят
и ме вземи със себе си
ще те вървя след в пустинята
ще ти намеря вода
и ще ти послужвам правилно
до момента в който плодовете изсъхнат
до момента в който цветовете изгубят искра
до момента в който станеш бяла бабичка
даже тогава джан
тъкмо тогава
от водата и от стафидите
ще ти сваря ошав
и ще те виждам по какъв начин сърбаш
а от очите ти
капят приказк
из „ Джан ”
Невероятно откриване на мъжката логика на психиката откриваме в стихотворението „ Джан ”. Двустишието „ мъжете се сгушват в теб да досънуват войните си ” обрисува единствено накратко необятното и към момента неразкрито до дъно поле на психологичната действителност на мъжа и го прави по този начин безпогрешно и тъкмо, че човек може дълго да остане на него, без да може да продължи, заради силата на откровеността и истинността му. Тъкмо в тази прозорливост се крие огромната лирика – да посочва с толкоз малко средства по този начин дълбоки истини. Стихотворението продължава, с цел да не подмине и нежния пол – „ дамите изпридат от теб търпеливата нишка любов ”, където още веднъж, с точността на хирург, поетесата разрязва това най-деликатно място на женската душа – в което тя сама открива за следващ път, любовта изисква самообладание и нейна е висшата задача да изпреде търпението, с което се обичат и мъже и деца.
Впечатляващо е и стихотворението „ И сади тънки сини зюмбюли ”, започващо по този начин простичко на пръв взор, а в действителност толкоз надълбоко – „ Господи боязън ме е от високото ”. Тези думи имат голям брой смисли и един от тях – най-важният за мен – е страхът да пораснем, да се възвисим и да стигнем Бога, поради който боязън си оставаме ниско долу, ниско в себе си, на някое от първите стъпала от огромна стълба на духовното си развиване и в никакъв случай не се изкачваме до дъно, тъй като ни е боязън от високото.
Господи
боязън ме е
от високото
стъпалата са хлъзгави
и се клати стълбата
а прозорецът бабин
е ярко око
непринудено на кръст разпънато
и пророчица – бялата къща под мен
ми постила надиплени пътища
наклонил се към мене
с тютюнев ръкав м
е прегръща балтонът на тате
и мирише на зима
отнякъде смях
се препъва след него
в пъртината
дядо леко пристъпя в снега
и реди на дудук
„ трите пъти ”
виолетов облак подскача
сторва му ореол
от хорá и на баба ресниците
единствено мама не идва
ашладисва дръвче
и сади тънки сини зюмбюли
след това стълбата
пуща филизи
цъфва ябълка
и се разлистя
тупкам долу
а горе измежду клоните
мама се смее
и ми е топло
из „ И сади тънки сини зюмбюли ”
Много мотиви за размисъл дават стихотворения като „ Очи ” – „ заглеждам се в мрака и той в мен – желая да преброя очите му ”. Колко от небето виждаме в действителност и какъв брой от нас вижда то? А може би нашето вътре се оглежда в небето, с цел да се види по-добре и да осмисли съществуването ни. И над всички тези въпроси, над тази лирика стои вечността, която прави оценка обективно и по смисъла на провидението взема решение кое да резервира за себе си и кое да не помни. Помпейското аленото в действителност ни демонстрира какъв брой устойчиви можем да бъдем на времето, единствено в случай че позволим времето да ни трансформира, както откри за добре. Който се приспособи към измененията – той оцелява. И която лирика откри метод да закодира в себе си безконечната новост, тя устоява на времето.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ