Знаем много за Нобеловите лауреати в областта на литературата, но

Знаем доста за Нобеловите лауреати в региона на литературата, само че малко за тези в другите области. Даниел Канеман е израелски психолог, професор по логика на психиката, който получи своето най-голямо самопризнание – Нобелова премия по стопанска система за своята работа в Теория на вероятностите. 

Роден е на 5 март 1934 година в Тел Авив, Израел, по това време Британски мандат в Палестина. Прекарва детските си години в Париж, където родителите му емигрират от Литва при започване на 1920 година Те са в града по време на окупацията му от Нацистка Германия през 1940. По-късно фамилията на Канеман се реалокира във владяната тогава от Англия Палестина през 1948 година, тъкмо преди основаването на страната Израел.

Канеман изяснява, че частично окупацията от нацистите е повода да влезе в региона на логиката на психиката. Трябва да е било към края на 1941 или началото на 1943 година, когато евреите са били длъжни да носят звездата на Давид и да се подчиняват на вечерния час. Канеман споделя: „ Бях отишъл да си играя с един другар християнин, само че беше станало доста късно. Обърнах кафявия си пуловер на назад, с цел да се прибера незабележимо у дома. Докато вървях по една от празните улици, видях един немски боец да ме приближава. Беше облечен в черна униформа, а бях чувал, че от тях би трябвало да се опасявам повече от другите, защото това беше облеклото на особено наетите тогава бойци от Секретен сътрудник. С приближаването си към мен забелязах, че той ме гледаше много с напрежение. Тогава ме повика, приближих се още по-близо до него и ме прегърна. Бях ужасяващ при мисълта, че може да види звездата от другата страна на пуловера ми. Говори с мен разпалено на немски няколко минути, извади портфейла си, сподели ми фотография на малко момче и ми даде малко пари. Прибрах се по-сигурен от всеки път, че хората са безпределно комплицирани и забавни. “

Днес Канеман е старши учител в учебното заведение по интернационалните връзки „ Удроу Уилсън ", професор по логика на психиката и връзки с обществеността в гимназията „ Удроу “ и почетен професор на Принстънския университет. Член е на сдружението на философите, Националната академия на науките, Американската академия за изкуства и науки; теоретичен помощник е на Американската психическа асоциация и на Сдружението на пробните психолози. Представяме ви част от негова тирада по отношение на човешкото благополучие.

Напоследък всички приказват за благополучие. Заръчах на един човек да преброи какъв брой книги има с думата „ благополучие “ в заглавието, издадени в последните пет години, и той се отхвърли след към четиридесет, въпреки да оставаха още доста. Има голяма вълна от интерес  към щастието в научните среди. Има толкоз доста уроци по благополучие. Всеки би желал да прави хората по-щастливи. Но макар цялата тази работа, има няколко познавателни клопката, заради които е съвсем невероятно да се мисли рационално за щастието. 

Първият от тези клопки е една принуда да се признае сложността на въпроса. Оказва се, че думата „ благополучие “ към този момент не е потребна дума, тъй като я прилагаме към прекалено много разнообразни неща. Има едно несъмнено значение, до което бихме могли да я ограничим, само че като цяло ще би трябвало да усвоим по-сложен мироглед за това какво съставлява благополучието. 

Вторият капан е едно комплициране сред прекарване и памет: основно то е сред това да бъдеш благополучен в живота си и да бъдеш благополучен във връзка с живота си. Това са две напълно разнообразни показа, само че и двете са смесени в понятието за благополучие. 

Третото е съсредоточаващата заблуда, че за жалост, не можем да мислим за никое събитие, засягащо благополучието, без да изкривим значимостта му. Няма метод да не сгрешим.

Един човек ми описа една история. Слушал симфония, безусловно възхитителна музика, само че в самия завършек на записа имало ужасяващ скърцащ тон. А след това добави прочувствено, че това унищожило цялото му прекарване. Но не беше по този начин. Онова, което беше унищожило беше спомените от прекарването. Той бе имал прекарването. Той бе имал двадесет минути прелестна музика. Но те бяха без значение, тъй като му беше останал спомен, а споменът беше унищожен, споменът, който беше всичко, което той можеш да резервира.

Това в действителност ни споделя, че може би мислим за себе си и за другите хора от гледната точка на две персони. Има преживяваща персона, която живее в сегашното и познава сегашното, способна е да съживява предишното, само че в действителност има единствено сегашното. Към преживяващата персона се доближава лекарят и пита: „ Боли ли ви като пипна тук? “

И съществува помнещата персона, онази, която води доклад и съчинява историята на нашия живот. Към нея се доближава доктор, който пита: „ Как се чувствате напоследък? “ или „ Как беше пътуването Ви до Албания? “ или други неща от този жанр.

Това са две изцяло разнообразни неща – преживяващата персона и помнещата персона и объркването сред тях е част от цялото комплициране в понятието за благополучие. Помнещата персона е повествовател на истории. А това стартира с отклик на спомените, стартира неотложно. Не описваме истории единствено когато се захванем да описваме истории. Нашата памет ни споделя истории от това, което резервираме от прекарванията си непрестанно. 

Много сериозна част от прекарването е по какъв начин то приключва. Това, което дефинира един спомен и историята, който той ни споделя, са измененията, значимите моменти и краят. Краят е доста, доста значим.

Преживяващата персона живее живота си непрестанно. Тя има моменти на прекарване непрестанно един след различен. И се пита: „ Какво се случва с тези моменти? “ Отговорът е категоричен: те се изгубват вечно. Повечето моменти от живота ни се губят, аз изчислих, че психическото настояще е дълго към три секунди. Което значи, че в един живот има към 600 милиона такива. В един месец има към 600 000. Повечето от тях не оставят диря. По-голямата част са изцяло пренебрегнати от помнещата персона. И въпреки всичко някак се получава чувството, че те би трябвало да имат значение, че това, което се случва през тези моменти, е нашият живот. Това е крайният запас, който изразходваме, до момента в който сме на тази земя. Как го изразходваме е значимо, само че не това е историята, която пази за нас помнещата персона. 

Най-голямата разлика сред преживяващата персона и помнещата персона е по какъв начин боравят с времето. От позиция на преживяващата персона, в случай че отидеш на отмора, и втората седмица е също толкоз хубава както първата, то двуседмичната отмора е два пъти по-хубава от едноседмичната. Но не е по този начин за помнещата персона. За нея двуседмичната отмора надали е по-добра от едноседмичната, тъй като не се прибавят нови мемоари. Не се трансформира историята. По този метод, времето е сериозната променлива, която отличава една помнеща персона от една преживяваща персона. 

Помнещата персона прави доста повече от това да запомня и споделя истории. Всъщност тя взема решения. Преживяващата персона няма глас при вземането на решения. Всъщност ние не избираме сред прекарвания. Избираме сред мемоари за прекарвания. И даже когато мислим за бъдещето, не мислим за него като за прекарване. Мислим за бъдещето си като за предчувствани мемоари. Това може да се преглежда като тип робия на помнещата персона. Сякаш помнещата персона някак си влачи преживяващата персона през прекарвания, от които преживяващата персона не се нуждае.

Имам възприятието, че когато вървим на почивки, казусът доста постоянно е подобен. Тоест, вървим на почивки, в доста огромна степен, в услуга на помнещата си персона. Доколко консумираме спомените си? Защо придаваме такава огромна тежест на загатна, в съпоставяне на тежестта, която придавме на прекарванията?

Представете си, че отивате на екскурзия. Представете си, че в края й, всичките ви фотоси ще бъдат унищожени и ще ви дадат лекарство за амнезия, тъй че няма да помните нищо. Бихте ли отишли? И в случай че бихте избрали друга отмора, сред двете ви персони има спор и би трябвало да помислите по какъв начин да разрешите този спор. Защото в случай че мислите предвид на времето, тогава получавате един отговор. А в случай че мислите предвид на спомените, може да получите различен отговор.

Двете персони акцентират две понятия за благополучие. Има две понятия за благополучие, които можем да прилагаме независимо. Доколко е щастлива преживяващата персона? А до каква степен щастливи са моментите в живота на преживяващата персона? 

Ако попитате за щастието на помнещата персона, това е напълно друго нещо. Не става дума за това до каква степен щастливо живее един човек. Става дума за това какъв брой удовлетворен и задоволен е човек, когато мисли за живота си. Много друго разбиране.

Можеш да научиш до каква степен удовлетворен е някой от живота си, само че това не ти дава никаква визия за това до каква степен щастливо живее той живота си. И противоположното. 

Какво управлява чувството за задоволство от живота? Знаем, че парите са доста значими, задачите са доста значими. Знаем, че щастието се състои основно в това да прекарваме времето си с хората, които харесваме, да се усещаме добре дружно с тези, които харесваме. Има други удоволствия, само че това е основното. 

Така че в случай че искаш да максимизираш щастието на двете персони в теб, в последна сметка ще би трябвало да правиш доста разнообразни неща. Изводът е, че не би трябвало да мислим за щастието като сурогат на благосъстоянието. Това е изцяло друго разбиране. 

Другата причина, заради която е мъчно да изясним въпроса за щастието е, че не мислим за едни и същи неща, когато мислим за живота и когато в действителност живеем. Ако зададеш елементарния въпрос до каква степен щастливи са хората в Калифорния, няма да получиш верен отговор. Когато зададеш този въпрос, мислиш, че хората би трябвало да са по-щастливи в Калифорния в съпоставяне, да речем с тези в Охайо. Това, което се случва е, че като си помислиш за живота в Калифорния, мислиш за контраста сред Калифорния и други места и този контрастност е, да кажем, климатът.

Е, става известно, че климатът не е доста значим за преживяващата персона и даже не е доста значим за помнещата персона, която взема решение до каква степен щастливи са хората. Но защото помнещата персона взема решение, в последна сметка доста хора се местят в Калифорния. И е забавно какво ще се случи с хората, които се местят в Калифорния с вярата да станат по-щастливи. Е, преживяващата им персона няма да стане по-щастлива. Знаем това. Но ще се случи едно нещо. Човек ще си „ мисли “, че е по-щастлив, тъй като като се замисли за това, ще му се напомня какъв брой извънредно е било времето в Охайо. И ще усеща, че е взел вярното решение. 

Скоро направихме опит, в който преглеждахме по какъв начин възприятията варират с приходите. Това, което стана ясно е, че парите не ти купуват претърпяно благополучие, само че неналичието на пари сигурно ти купува злощастие. При помнещата персона е напълно друго – колкото повече пари печелиш, толкоз си по-удовлетворен. Това обаче не важи за страстите.

Източник: ted.com
Сникма: nobelprize.org