Довиждане, училище!
Здравей (за финален път),
Не мога да допускам, че 12 класа изминаха, 12 години на себеосъзнаване.
ЗАВЪРШИХМЕ!
Кога минаха тези 12 години? Разбира се, признавам, че не помня ясно първите 7, като се изключи вълнението в 1-ви клас, когато прекосих учебния предел за първи път и имах първото си другарче по чин, приемането на първата шестица в бележника във 2-ри клас, първото, научено стихотворение на Ботев, терзанието за първите матури в 4-ти клас, по-късно в 7-и и най-после в 12-и (тази в 10-и не я броим, тъй като беше лесна), решението на 4 страници задания по математика, когато другите решаваха едвам по 2, чакането да настъпи огромното междучасие, споделените секрети и фантазии в класните стаи, другарствата, които ние всички създадохме през годините, кавгите, които ни накараха да виждаме по-добре, обидите, които раздавахме и които понасяхме непрекъснато, играта на волейбол във всеки час по физическо (не знам по какъв начин не ни омръзна за толкоз години), алтернативите, пред които заставахме нерядко. От началото до края беше цялостно с страсти, и то какви! Май, в последна сметка, помня много неща. Сигурна съм, че и ти.
Първите 7 години сигурно бяха извънредно значими, тъй като всеки от нас стартира пътя към разкриване на себе си в тази луда институция, наречена “училище ”.
Сблъскахме се с доста неща за първи път, преодоляхме ги и се втурвахме в другите незабавно. Може би огромна част от нас схванаха отговора на най-задавания още от ранно детство въпрос: “Какъв искаш да станеш, когато пораснеш огромен? ”.
Честно да си кажем, най-предизвикателната част беше гимназията – последните 5 години от нашето образование,. Със сигурност историята на всеки за тези минали години е неповторима, вдъхновяваща, неповторима, само че е време всички да си зададем един от най-важните въпроси. Въпросът: “Какво в действителност научих? ”.
Не помним дни, помним моменти. Помним всички тези дребни и огромни неща, които сме създали, всички хора, които сме въодушевили по пътя на узряването си и какъв брой свои фантазии единствено сме сбъднали. Помним дългото стоене до късно през нощта, с цел да си напишем домашното и да се подготвим добре за утрешният тест, помним отлагането на какво ли не до последният миг, помним излизането пред дъската за първи и финален път, помним себе си каквито бяхме и каквито сме в този момент. Да кажем “чао ” в никакъв случай не е елементарно, само че в действителност, колкото по-трудно ни е да го създадем, значи в действителност си е коствало.
Но подобен е животът, нали? Пълен с цветове и оттенъци на положителните и неприятните мигове, само че нямаше да бъде живот, в случай че не се чувствахме по този начин от самото начало. Чувството на горделивост, по тази причина че съумяхме да преминем през толкоз доста, с цел да достигнем дотук, с цел да достигнем до финалната права и да си вземем довиждане с предишното и да приветстваме с необятно отворени прегръдки новото ни аз, тъй като имам вяра, че откакто завършиш нищо не е същото.
Доста време сме се чудили къде се намира най-дълбоката точка в океана и къде най-високата в планините, по какъв начин по този начин има Космос и какво съставлява той, рисувахме Слънцето по всевъзможни способи, до момента в който не открихме по какъв начин в действителност наподобява то, опитвахме се да запомним ролята на въглеродният диоксид и кислородът в процеса, наименуван “фотосинтеза ”, полагахме старания да запомним създателите от конспекта в 12. клас и техните творби, трябваше да се научим да считаме без калкулатор, разсъждавахме върху житейските проблеми и непрекъснато търсехме отговори на разнообразни проблеми.
Научихме се да мислим, да бъдем скептични и се научихме да желаеме да научаваме повече.
Не би трябвало да съжаляваме за нищо. За нито една неприятна оценка, за нито едно непредадено домашно, за нито едно забавяне, за нито едно заспиване в час, за това кои сме. Съжалението е нищо повече от губене на време. Лесно е да вършим това, което би трябвало постоянно, само че да изживеем живота си по метод, по който да не се извиняваме за нищо на никого, е благопожелание, което имам към всички нас. Също би трябвало да запомним, че има положително в света и няма нищо невероятно, просто би трябвало да работим интензивно, с цел да сбъднем и най-дивите си фантазии. Нека бъдем тези фантазьори до края на живота си, а не тези прагматици, в които възрастните неуморно споделят, че ще се превърнем.
Има още...
Не мога да допускам, че 12 класа изминаха, 12 години на себеосъзнаване.
ЗАВЪРШИХМЕ!
Кога минаха тези 12 години? Разбира се, признавам, че не помня ясно първите 7, като се изключи вълнението в 1-ви клас, когато прекосих учебния предел за първи път и имах първото си другарче по чин, приемането на първата шестица в бележника във 2-ри клас, първото, научено стихотворение на Ботев, терзанието за първите матури в 4-ти клас, по-късно в 7-и и най-после в 12-и (тази в 10-и не я броим, тъй като беше лесна), решението на 4 страници задания по математика, когато другите решаваха едвам по 2, чакането да настъпи огромното междучасие, споделените секрети и фантазии в класните стаи, другарствата, които ние всички създадохме през годините, кавгите, които ни накараха да виждаме по-добре, обидите, които раздавахме и които понасяхме непрекъснато, играта на волейбол във всеки час по физическо (не знам по какъв начин не ни омръзна за толкоз години), алтернативите, пред които заставахме нерядко. От началото до края беше цялостно с страсти, и то какви! Май, в последна сметка, помня много неща. Сигурна съм, че и ти.
Първите 7 години сигурно бяха извънредно значими, тъй като всеки от нас стартира пътя към разкриване на себе си в тази луда институция, наречена “училище ”.
Сблъскахме се с доста неща за първи път, преодоляхме ги и се втурвахме в другите незабавно. Може би огромна част от нас схванаха отговора на най-задавания още от ранно детство въпрос: “Какъв искаш да станеш, когато пораснеш огромен? ”.
Честно да си кажем, най-предизвикателната част беше гимназията – последните 5 години от нашето образование,. Със сигурност историята на всеки за тези минали години е неповторима, вдъхновяваща, неповторима, само че е време всички да си зададем един от най-важните въпроси. Въпросът: “Какво в действителност научих? ”.
Не помним дни, помним моменти. Помним всички тези дребни и огромни неща, които сме създали, всички хора, които сме въодушевили по пътя на узряването си и какъв брой свои фантазии единствено сме сбъднали. Помним дългото стоене до късно през нощта, с цел да си напишем домашното и да се подготвим добре за утрешният тест, помним отлагането на какво ли не до последният миг, помним излизането пред дъската за първи и финален път, помним себе си каквито бяхме и каквито сме в този момент. Да кажем “чао ” в никакъв случай не е елементарно, само че в действителност, колкото по-трудно ни е да го създадем, значи в действителност си е коствало.
Но подобен е животът, нали? Пълен с цветове и оттенъци на положителните и неприятните мигове, само че нямаше да бъде живот, в случай че не се чувствахме по този начин от самото начало. Чувството на горделивост, по тази причина че съумяхме да преминем през толкоз доста, с цел да достигнем дотук, с цел да достигнем до финалната права и да си вземем довиждане с предишното и да приветстваме с необятно отворени прегръдки новото ни аз, тъй като имам вяра, че откакто завършиш нищо не е същото.
Доста време сме се чудили къде се намира най-дълбоката точка в океана и къде най-високата в планините, по какъв начин по този начин има Космос и какво съставлява той, рисувахме Слънцето по всевъзможни способи, до момента в който не открихме по какъв начин в действителност наподобява то, опитвахме се да запомним ролята на въглеродният диоксид и кислородът в процеса, наименуван “фотосинтеза ”, полагахме старания да запомним създателите от конспекта в 12. клас и техните творби, трябваше да се научим да считаме без калкулатор, разсъждавахме върху житейските проблеми и непрекъснато търсехме отговори на разнообразни проблеми.
Научихме се да мислим, да бъдем скептични и се научихме да желаеме да научаваме повече.
Не би трябвало да съжаляваме за нищо. За нито една неприятна оценка, за нито едно непредадено домашно, за нито едно забавяне, за нито едно заспиване в час, за това кои сме. Съжалението е нищо повече от губене на време. Лесно е да вършим това, което би трябвало постоянно, само че да изживеем живота си по метод, по който да не се извиняваме за нищо на никого, е благопожелание, което имам към всички нас. Също би трябвало да запомним, че има положително в света и няма нищо невероятно, просто би трябвало да работим интензивно, с цел да сбъднем и най-дивите си фантазии. Нека бъдем тези фантазьори до края на живота си, а не тези прагматици, в които възрастните неуморно споделят, че ще се превърнем.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ