5 истории на Здрава Каменова
ЗДРАВА КАМЕНОВА е създател на повече от 25 текста за спектакъл, поставяни с замайващ триумф във всевъзможни общоприети и ексцентрични, огромни и дребни пространства: " Когато рокът беше млад ", " Дом за овце и сънища " (носител на немската литературна премия за спектакъл " Брюке Берлин " ), " Гимнастика за бременни ", " Гарфънкъл търси Саймън ", " Помощ, имам две деца ", " Жената е необичайно животно ", " Машините са кучки ", " Бонбон ", " Хитът на сезона "... В много от тях Здрава се демонстрира и с първата си компетентност: актриса.
Вече е театрален факт третата част от серията " Извънредно... " – този път " Извънредно неловко ", където я гледаме отново в компанията на Богдана Трифонова и Стефания Колева. Преди броени дни в " Театро " излетя най-новата ѝ пиеса " Затегнете коланите ", написана на четири ръце с нейния житейски и креативен сътрудник Светльо Томов.
Готова е и идната, в съавторство с режисьорката Гергана Димитрова – " 37 клечки кибрит ". Тя ще се осъществя като българо-германска копродукция с международен екип, която ще пътува из Европа. Репетициите стартират в края на месеца, премиерата ще е в " Топлоцентрала " и в основната роля ще е Снежина Петрова.
1. Не се предавай!
Много мечтаех да вляза в НАТФИЗ и да изучавам актьорско майсторство. Така се случи, че се подготвях по-дълго от всички останали, тъй като тая моя фантазия беше отдавнашна, само че когато отидох на изпитите (едно свитичко, пълничко момиченце с къса коса), първата година ме скъсаха с най-ниската оценка. Можеха да ме скъсат с тройка, те обаче ме скъсаха примерно с 2,50 – никой съвсем в никакъв случай не получава толкоз ниска оценка. Това звучеше там на таблото пред НАТФИЗ като " Не опитвай още веднъж! ".
На идната година се явих отново и ме одобриха с най-високата оценка от целия кандидатстващ випуск. Разказвам тази история, с цел да припомня, че хората не би трябвало да се отхвърлят даже когато другите настояват, че нещо съгласно тях няма да се случи. Ние решаваме дали ще се случи!
Така беше и при мен. В началото си мислех, че това е неприятно. Сега, обръщайки се обратно, виждам, че е било извънредно положително. Винаги когато беше на път да ми се отвори някоя огромна врата, тя някак си се затваряше по неведоми пътища. Когато бях младеж, редактор от едно положително издателство прочете моите разкази и започнахме работа по издаването им – за мен това беше ужасно самопризнание. Тогава пристигна преходът и издателството банкрутира.
По-късно първият човек, който ми даде криле в драматургията, беше Валентин Стойчев, шефът на " Театър 199 ". Отидох там с първото ми авторско зрелище – те тогава не го взеха, само че той ми сподели: " У теб има гений и аз желая да работиш и като създател, и като актриса. Ще направя по този начин, че да се срещнеш с огромни режисьори, с цел да учиш и да вървиш напред ". Същото лято той умря.
Бях нарекла това зрелище " Нещо хубаво, нещо единствено твое ". И тъй като нямаше нито кой да ми извърши сценографията, нито кой да финансира плана, започнах да си върша куклите сама, от отпадъци – найлонови пликчета и хартии. Един дърводелец ми скова голяма " кофа ", която се превръщаше в разнообразни неща, и по този начин се роди тази история за едни хора, отритнати от обществото.
Аз играех мъжката роля, а моята колежка Петя Арнаудова - женската. Отказваха ни участия на фестивали, тъй като записът на спектакъла беше доста неприятен. Моята професорка Жени Пашова обаче застана зад плана и помоли да ни дадат късмет да го покажем. Отидохме на три фестивала и взехме всички награди. Имам премия за мъжка роля и за сценография, което беше най-смешното: аз не съм сръчна, само че лудото ми предпочитание оказа помощ.
А онази остаряла видеокасета със записа я взе обичана моя професорка по история на кукления спектакъл и до неотдавна срещах хора, които споделяха, че го пуска на студентите си. Така че ние би трябвало да се опитаме да открием какво е огромното обръщение на ориста за нас даже в отрицателните събития, пред които тя ни изправя.
2. Обичам гафовете и даже ги провокирам
Беше първоначално, още в НАТФИЗ: един път на образователната сцена доста се ядосах, че нещата не се получават по този начин, както сме ги репетирали. Като свършихме представянето на етюда, професорката сподели: " Здрава, това, което направи, е доста неприятно ". Защо? " Защото се остави да ти проличи, че не си удовлетворена. Това в никакъв случай не си го позволявай пред хората, в никакъв случай не им открадвай чувството, че нещо особено се готви за тях и колкото и гафове и неточности да има, то ще се случи ". Хубав урок.
Сега аз боготворя гафовете и даже леко ги провокирам. Обичам импровизацията. Изумявам се по какъв начин публиката постоянно схваща по кое време нещо е неподготвено и тогава избухва, даже да е лек подробност. Тя усеща, че то се случва в тоя миг, особено за нея. Обожавам ги тия мигове: във всяко зрелище има най-малко един-два такива, в които върша нещо неправено до тогава. Иначе не мога.
Стефания (Колева) споделя: " Божеее, за какво всякога искаш да е друго?! ". Мисля си – ето там някъде е моят жанр. (На това място диалогът ни в кафенето прекъсва млад мъж, разпознал Здрава Каменова: " Много прекрасен контент вършиме в Тик-ток, толкоз се развличам с вашите видеа, по този начин съм се смял... ", изяснява ѝ се той, след това се извинява и се отдалечава, разрушил на пух и прахуляк догатката, че нейните истории може би са забавни единствено за дами...).
3. Протегната ръка в тъмната зала
Когато станах майка и създател, взех решение, че няма да играя повече, и може би 9 години не бях стъпвала на сцена. Но една от моите актриси, за които съм писала – Яна Огнянова, един път сподели: " Хайде да създадем нещо, в което ти да се качиш на сцената ".
Почнахме подготовките и аз усещах, че все едно още веднъж се изучавам да плавам. Мислех си дали да не намерим по-добра актриса, да не развалим пиесата... Няма да не помни премиерата на " Кукувици ": от толкоз време не бях играла пред цялостна зала с хора, само че щом излязох, магията, която усетих, ме върна със страшна мощ.
Усещах всеки мирис, усещах, че сме дружно с публиката във всеки момент от пиесата, а още не бях си отворила устата да проговоря. Веднага по-късно започнах последваща пиеса, в която играх, след това и последваща, и по-следваща – по този начин се задвижи колелото, което ме върти от 5-6 години насам: в този момент съвсем постоянно играя в пиесите си.
Няма да не помни и различен случай. В представлението, малко преди финала, аз излизам от сцената и минавам сред феновете, само че то още не е свършило. Изведнъж една ръка от публиката се протяга, хваща ме и ме стисва. Казвам си: " Боже, кой тука прочут не усеща, че представлението продължава, и няма самообладание да ми даде знак, че е пристигнал?! ". Обръщам се и виждам насълзените очи на жена, която въобще не познавам. В момент осъзнах, че това е жест, с който тя просто желае да ми покаже, че съпреживява протичащото се.
Такава сила мина през мене! След това се запознахме и тази дама имаше място на всяка моя премиера. Беше в интервал, когато още не знаехме дали това, което вършим, ще доближи до хората, дали салоните ще са цялостни, дали ще можем да си платим наема. Сега към този момент обичта на публиката е съвсем безусловна, не е проблем да препълним Зала 1 в НДК и цяло лято да обикаляме със спектакли страната.
Но в никакъв случай няма да не помни по кое време е било мъчно, по кое време не сме били сигурни, по кое време сме разбрали по какъв начин би трябвало да го вършим. Дори като пристигна триумфът, би трябвало да продължиш да си непретенциозен, признателен и почтен към публиката си – и покрай нея, а не отвисоко. Та тая стисната ръка ще си я припомням постоянно когато нещо се усъмня.
4. Асансьорът ми заседна...
В пиесата ми " Хитът на сезона " е включен фрагмент от представлението " Бонбон " в Народния спектакъл, в който влизам за малко в ролята на фолк певицата Марчела. За задачата трябваше да ми се напише къса ария и измислихме следното: " Асансьорът ми заседна, само че животът продължи. Няма, няма да се впрегна, асансьоре, карай ти. А нагоре, а надоле – животът асансьор е ".
Текстът е подигравателен към претенцията на попфолк песните – задачата беше за следващ път да покажем огромната пропаст сред тоя вид артистична изява и другия, който цели да работи на напълно друго равнище. Вкъщи също се репетираше, естествено – цялото ми семейство не можеше да спре да пее тая ария: такива нелепости незабавно се набиват в съзнанието.
Сега си мисля: думите от време на време основават действителността, по тази причина е значимо и какви думички създателят ще постави на сцената. И ето: отиваме за два дни на отмора в хотел, качваме се в асансьора всички и... асансьорът засяда. И ние се спукваме от смях! От хотелската рецепция не ни чуват, че сме сред етажите. Синът ми споделя: мамо, умерено, песента приключва с "...но животът продължи "... и ни отвориха.
Двайсетина минути ни подържаха обаче: беше в неособено обитаемо място, трябваше да пристигна спешна кола от друго място, с цел да оправят асансьора. Както споделят другари: такова нещо, в случай че на вас не ви се случи, няма на кого... Имам възприятието, че тая дивотия, която все диря, сигурно я и провокирам.
5. Да се жениш всяко лято
С моя Светльо се пооженихме артистично: не подписахме в съвета, а сложихме подписи на едно листче, написано от приятелката ни Богдана Трифонова като за пред другари. И направихме прелестен празник на брега на морето това лято с децата и с най-близките ни хора. Беше вълшебно.
Целта не беше просто и единствено да си кажем " да ", а да се съберем и за една вечер да забравим проблемите, да сме безгрижни като деца, тъй като си дадохме сметка, че в задъхания живот и битката за оцеляване все по-рядко имаме мотиви да се събираме. Толкова беше хубаво, че всички по-късно споделиха: хайде да ви женим всяка година. И ние сме се зарекли да го вършим в името на другарството.
На идващия ден след тоя прекрасен празник аз, естествено, имам зрелище. След него Светльо ме чака с четирите деца на открито, обаче едното дете нещо " блее ", удря се в едно ръждиво колче и се порязва много. Хайде – в медицинския пункт: превързват го, бият му тетанус и, успокоени, в 11:00 ч. вечерта се качваме в колата да се прибираме в София.
Палим – веригата превърта и скапва мотора. И по този начин след сватбата, с всичките деца, дарове и куфари, се оказваме без кола. Приятели ни извозиха към гарата – прибрахме се с трен. Решихме, че това е ужасно премеждие, което ще можем дълго да описваме.
Сватбените дарове след това идваха дни наред – който е в Бургас, минава, взима нещо и го донася. Това е обстановка, от която доста хора съществено биха се ядосали, тъй като като похлупак и ремонтът на колата се оказа прекомерно безценен. Обаче, в случай че за всичко се ядосваме, по кое време ще ни останат сили да се радваме...!?
Вече е театрален факт третата част от серията " Извънредно... " – този път " Извънредно неловко ", където я гледаме отново в компанията на Богдана Трифонова и Стефания Колева. Преди броени дни в " Театро " излетя най-новата ѝ пиеса " Затегнете коланите ", написана на четири ръце с нейния житейски и креативен сътрудник Светльо Томов.
Готова е и идната, в съавторство с режисьорката Гергана Димитрова – " 37 клечки кибрит ". Тя ще се осъществя като българо-германска копродукция с международен екип, която ще пътува из Европа. Репетициите стартират в края на месеца, премиерата ще е в " Топлоцентрала " и в основната роля ще е Снежина Петрова.
1. Не се предавай!
Много мечтаех да вляза в НАТФИЗ и да изучавам актьорско майсторство. Така се случи, че се подготвях по-дълго от всички останали, тъй като тая моя фантазия беше отдавнашна, само че когато отидох на изпитите (едно свитичко, пълничко момиченце с къса коса), първата година ме скъсаха с най-ниската оценка. Можеха да ме скъсат с тройка, те обаче ме скъсаха примерно с 2,50 – никой съвсем в никакъв случай не получава толкоз ниска оценка. Това звучеше там на таблото пред НАТФИЗ като " Не опитвай още веднъж! ".
На идната година се явих отново и ме одобриха с най-високата оценка от целия кандидатстващ випуск. Разказвам тази история, с цел да припомня, че хората не би трябвало да се отхвърлят даже когато другите настояват, че нещо съгласно тях няма да се случи. Ние решаваме дали ще се случи!
Така беше и при мен. В началото си мислех, че това е неприятно. Сега, обръщайки се обратно, виждам, че е било извънредно положително. Винаги когато беше на път да ми се отвори някоя огромна врата, тя някак си се затваряше по неведоми пътища. Когато бях младеж, редактор от едно положително издателство прочете моите разкази и започнахме работа по издаването им – за мен това беше ужасно самопризнание. Тогава пристигна преходът и издателството банкрутира.
По-късно първият човек, който ми даде криле в драматургията, беше Валентин Стойчев, шефът на " Театър 199 ". Отидох там с първото ми авторско зрелище – те тогава не го взеха, само че той ми сподели: " У теб има гений и аз желая да работиш и като създател, и като актриса. Ще направя по този начин, че да се срещнеш с огромни режисьори, с цел да учиш и да вървиш напред ". Същото лято той умря.
Бях нарекла това зрелище " Нещо хубаво, нещо единствено твое ". И тъй като нямаше нито кой да ми извърши сценографията, нито кой да финансира плана, започнах да си върша куклите сама, от отпадъци – найлонови пликчета и хартии. Един дърводелец ми скова голяма " кофа ", която се превръщаше в разнообразни неща, и по този начин се роди тази история за едни хора, отритнати от обществото.
Аз играех мъжката роля, а моята колежка Петя Арнаудова - женската. Отказваха ни участия на фестивали, тъй като записът на спектакъла беше доста неприятен. Моята професорка Жени Пашова обаче застана зад плана и помоли да ни дадат късмет да го покажем. Отидохме на три фестивала и взехме всички награди. Имам премия за мъжка роля и за сценография, което беше най-смешното: аз не съм сръчна, само че лудото ми предпочитание оказа помощ.
А онази остаряла видеокасета със записа я взе обичана моя професорка по история на кукления спектакъл и до неотдавна срещах хора, които споделяха, че го пуска на студентите си. Така че ние би трябвало да се опитаме да открием какво е огромното обръщение на ориста за нас даже в отрицателните събития, пред които тя ни изправя.
2. Обичам гафовете и даже ги провокирам
Беше първоначално, още в НАТФИЗ: един път на образователната сцена доста се ядосах, че нещата не се получават по този начин, както сме ги репетирали. Като свършихме представянето на етюда, професорката сподели: " Здрава, това, което направи, е доста неприятно ". Защо? " Защото се остави да ти проличи, че не си удовлетворена. Това в никакъв случай не си го позволявай пред хората, в никакъв случай не им открадвай чувството, че нещо особено се готви за тях и колкото и гафове и неточности да има, то ще се случи ". Хубав урок.
Сега аз боготворя гафовете и даже леко ги провокирам. Обичам импровизацията. Изумявам се по какъв начин публиката постоянно схваща по кое време нещо е неподготвено и тогава избухва, даже да е лек подробност. Тя усеща, че то се случва в тоя миг, особено за нея. Обожавам ги тия мигове: във всяко зрелище има най-малко един-два такива, в които върша нещо неправено до тогава. Иначе не мога.
Стефания (Колева) споделя: " Божеее, за какво всякога искаш да е друго?! ". Мисля си – ето там някъде е моят жанр. (На това място диалогът ни в кафенето прекъсва млад мъж, разпознал Здрава Каменова: " Много прекрасен контент вършиме в Тик-ток, толкоз се развличам с вашите видеа, по този начин съм се смял... ", изяснява ѝ се той, след това се извинява и се отдалечава, разрушил на пух и прахуляк догатката, че нейните истории може би са забавни единствено за дами...).
3. Протегната ръка в тъмната зала
Когато станах майка и създател, взех решение, че няма да играя повече, и може би 9 години не бях стъпвала на сцена. Но една от моите актриси, за които съм писала – Яна Огнянова, един път сподели: " Хайде да създадем нещо, в което ти да се качиш на сцената ".
Почнахме подготовките и аз усещах, че все едно още веднъж се изучавам да плавам. Мислех си дали да не намерим по-добра актриса, да не развалим пиесата... Няма да не помни премиерата на " Кукувици ": от толкоз време не бях играла пред цялостна зала с хора, само че щом излязох, магията, която усетих, ме върна със страшна мощ.
Усещах всеки мирис, усещах, че сме дружно с публиката във всеки момент от пиесата, а още не бях си отворила устата да проговоря. Веднага по-късно започнах последваща пиеса, в която играх, след това и последваща, и по-следваща – по този начин се задвижи колелото, което ме върти от 5-6 години насам: в този момент съвсем постоянно играя в пиесите си.
Няма да не помни и различен случай. В представлението, малко преди финала, аз излизам от сцената и минавам сред феновете, само че то още не е свършило. Изведнъж една ръка от публиката се протяга, хваща ме и ме стисва. Казвам си: " Боже, кой тука прочут не усеща, че представлението продължава, и няма самообладание да ми даде знак, че е пристигнал?! ". Обръщам се и виждам насълзените очи на жена, която въобще не познавам. В момент осъзнах, че това е жест, с който тя просто желае да ми покаже, че съпреживява протичащото се.
Такава сила мина през мене! След това се запознахме и тази дама имаше място на всяка моя премиера. Беше в интервал, когато още не знаехме дали това, което вършим, ще доближи до хората, дали салоните ще са цялостни, дали ще можем да си платим наема. Сега към този момент обичта на публиката е съвсем безусловна, не е проблем да препълним Зала 1 в НДК и цяло лято да обикаляме със спектакли страната.
Но в никакъв случай няма да не помни по кое време е било мъчно, по кое време не сме били сигурни, по кое време сме разбрали по какъв начин би трябвало да го вършим. Дори като пристигна триумфът, би трябвало да продължиш да си непретенциозен, признателен и почтен към публиката си – и покрай нея, а не отвисоко. Та тая стисната ръка ще си я припомням постоянно когато нещо се усъмня.
4. Асансьорът ми заседна...
В пиесата ми " Хитът на сезона " е включен фрагмент от представлението " Бонбон " в Народния спектакъл, в който влизам за малко в ролята на фолк певицата Марчела. За задачата трябваше да ми се напише къса ария и измислихме следното: " Асансьорът ми заседна, само че животът продължи. Няма, няма да се впрегна, асансьоре, карай ти. А нагоре, а надоле – животът асансьор е ".
Текстът е подигравателен към претенцията на попфолк песните – задачата беше за следващ път да покажем огромната пропаст сред тоя вид артистична изява и другия, който цели да работи на напълно друго равнище. Вкъщи също се репетираше, естествено – цялото ми семейство не можеше да спре да пее тая ария: такива нелепости незабавно се набиват в съзнанието.
Сега си мисля: думите от време на време основават действителността, по тази причина е значимо и какви думички създателят ще постави на сцената. И ето: отиваме за два дни на отмора в хотел, качваме се в асансьора всички и... асансьорът засяда. И ние се спукваме от смях! От хотелската рецепция не ни чуват, че сме сред етажите. Синът ми споделя: мамо, умерено, песента приключва с "...но животът продължи "... и ни отвориха.
Двайсетина минути ни подържаха обаче: беше в неособено обитаемо място, трябваше да пристигна спешна кола от друго място, с цел да оправят асансьора. Както споделят другари: такова нещо, в случай че на вас не ви се случи, няма на кого... Имам възприятието, че тая дивотия, която все диря, сигурно я и провокирам.
5. Да се жениш всяко лято
С моя Светльо се пооженихме артистично: не подписахме в съвета, а сложихме подписи на едно листче, написано от приятелката ни Богдана Трифонова като за пред другари. И направихме прелестен празник на брега на морето това лято с децата и с най-близките ни хора. Беше вълшебно.
Целта не беше просто и единствено да си кажем " да ", а да се съберем и за една вечер да забравим проблемите, да сме безгрижни като деца, тъй като си дадохме сметка, че в задъхания живот и битката за оцеляване все по-рядко имаме мотиви да се събираме. Толкова беше хубаво, че всички по-късно споделиха: хайде да ви женим всяка година. И ние сме се зарекли да го вършим в името на другарството.
На идващия ден след тоя прекрасен празник аз, естествено, имам зрелище. След него Светльо ме чака с четирите деца на открито, обаче едното дете нещо " блее ", удря се в едно ръждиво колче и се порязва много. Хайде – в медицинския пункт: превързват го, бият му тетанус и, успокоени, в 11:00 ч. вечерта се качваме в колата да се прибираме в София.
Палим – веригата превърта и скапва мотора. И по този начин след сватбата, с всичките деца, дарове и куфари, се оказваме без кола. Приятели ни извозиха към гарата – прибрахме се с трен. Решихме, че това е ужасно премеждие, което ще можем дълго да описваме.
Сватбените дарове след това идваха дни наред – който е в Бургас, минава, взима нещо и го донася. Това е обстановка, от която доста хора съществено биха се ядосали, тъй като като похлупак и ремонтът на колата се оказа прекомерно безценен. Обаче, в случай че за всичко се ядосваме, по кое време ще ни останат сили да се радваме...!?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ