Защо отлагаме нещата?
Защо личността отсрочва, каква е повода? Разбира се, тя не е единствено една. На първо място стои страхът.
Страх от неуспех, който неизбежно е обвързван със боязън от отменяне. Притесненията на личността, че в случай че не се оправи, ще бъде отхвърлена от обществото или една съответна персона. Този екзистенциален боязън стои затвърден във образуването на личността, когато още в детството дребното дете има потребност от милувка и непосредственост на родителя, в началото от близостта на майката. При съществуването на този боязън, който образува контузия от отменяне, личността пораства като идеалист, мечтател, бягащ, отлагащ.
Липса на убеденост - всички знаем какъв брой значима е поддръжката на родителя към детето и изключително тази на бащата- на престижа. При неналичен престиж в фамилията е допустимо детето да стане нестабилно, несигурно и надлежно пораства същия нерешителен възрастен.
Перфекционизъм и безмилостни стандарти. В този случай личността си е завишила критериите за триумф до краен лимит. Така тя в никакъв случай не е удовлетворена от резултата, постоянно има още какво да се доизпипа и все отсрочва оповестяването на резултата. Парадоксално звучи, само че точно заради тази причина, през днешния ден на пазара може би нямаше да има коли. През далечната 1869 година в Карл Бенц се заражда концепцията за основаване на колесница без коне. Тогава той работи по основаването на първия автомобил и го основава. Малко прочут факт е, обаче, че той считал автомобила за посредствен, непрекъснато отлагал неговото показване пред хора и откривал неща, които, съгласно него, имат потребност от рационализиране. Тогава неговата брачна половинка „ открадва “ първият автомобил от работилницата на мъжа си и го подкарва по немските улици. Така се появява първия автомобил и демонстрира какъв брой висока би била в тази ситуация цената на отлагането.
Отлагането на нещата е с вярата, че след известно време ще се откри мотивация за свършването ѝ, ще се откри кой да свърши работата или ще стане по този начин, че няма да има потребност да се свърши. Но това следва естествения си път и единствено по себе си утежнява нещата- отговорностите и дилемите се натрупат. Тогава в личността се заражда напрежение, тревога, даже са вероятни и под паника прояви. Към това прибавяме и бързината и устрема да се навакса отлаганото, което несъмнено, е съвсем невероятно. Тогава личността, която отсрочва, бива посочвана и набеждавана за неспособна да се оправи, даже и мързелива. Но това напълно не е по този начин.
Като се замислим от кое място може да се заражда сходно държание, отговорът се крие в детството. Една от вероятните аргументи е, в случай че още в ранно детство, личността е била затрупвана от своите родители с доста отговорности и условия с вълшебната дума „ би трябвало “ . И нежната детска душа е била натоварена с тежестта на тази по този начин постоянно употребена и изискваща дума- би трябвало да учиш, би трябвало да си първенец, би трябвало да спортуваш, би трябвало да имаш единствено достижения и оценки, би трябвало да се справяш самичък и още доста други „ би трябвало “. В детето, на което му е непостижимо да извърши всички критерии на взискателните си родители, се поражда напрежение, тревога, липса на убеденост, съпроводени с отвращение за осъществяване на задачата, заради осъзнаване на обстоятелството, че е невероятно да се оправи с нея. Тук идва и моментът с отлагането с вярата, че няма да има потребност да се свърши дадената задача. Това, обаче, не значи, детето да бъде лишено от задания и отговорности. Нужно е да бъде открит баланс. Също по този начин да се размени постоянно употребяваното от родителите „ Трябва да го направиш, тъй като по този начин “ или „ Защото аз споделям “ с пояснение за какво желаната и поставената задача е нужно да бъде свършена. От особена значимост са и поощренията, похвалите към детето, само че несъмнено не празни такива, а заслужени. Когато детето бъде подкрепяно, похвалвано и поощрявано, то добива убеденост и сигурност.
За да се приключи това патологично отсрочване, значимо е личността да осъзнае, че то, единствено по себе си, няма да реши задачата или казуса, а е прекомерно евентуално да го задълбочи. За да продължи да действа без напрежение е нужно личността да работи върху това, че даже и при несправяне с дадената задача и при възможен неуспех, това няма да попречи за нейното обикновено действие. Че няма да бъде отхвърлена, че няма да бъде избягвана, няма да бъде посочвана като неможеща, незнаеща и несполучлива. Важно е хронично отлагащият да одобри отговорността за осъществяването на задачата и последователно да учи себе си в неизменност и отговорност към поетите задания. Първоначално да си слага дребни и елементарно достижими цели, които да оказват помощ за придобиване на убеденост и нейното одобряване.
Автор : Стела Димитрова Стефанова – психолог
