Запитвали ли сте се дали има любов, която руши? Обикновено,

Запитвали ли сте се дали има обич, която разрушава? Обикновено, когато се съберем с някого, ние градим, стараем се да създадем наш общ свят, а не да унищожим обособените си светове. И няма по какъв начин да е другояче. Истинската обич е съзидателна, тя строи мостове и кули, а не събаря покриви. Съществува, обаче и една друга обич, която не съм уверена, че би трябвало въобще да назоваваме обич и тя е онази, от която прекомерно постоянно желаеме да избягаме и все пак и доста постоянно се завръщаме....пак и още веднъж, до момента в който не ни „ унищожи ” изцяло. Как да познаем по кое време става дума за такава, меко казано неразбираема любов и дали има смисъл да продължим да я държим покрай себе си?

Как се държим, когато сме в плен на деструктивната обич?

Имаме потребност да се убеждаваме за нея по някакъв метод. Често ставаме жертви на клишета - че същинската обич е сляпа, луда и на ръба. В други случаи обезверено желаеме да избягаме от себе си, с цел да не си признаем, че сме в действителност напълно елементарни и желаеме банални неща. За тези показа виновност имат и филми, книги, в които любовта е показана за " готина " само, в случай че е разрушителна.

Държим се като безусловно не запомнили себе си Нерядко подценяваме личните си потребности и ползи в опит да удовлетворим на непознатите. Част от деструктивната обич е разпадът на нашата персона. Разпад, който ние разрешаваме и даже желаеме. Любовта била мъжество, отвод от егото. Не непременно и не напълно.

Проявяваме тотално неуважение към независимостта на колегата Опитваме се да го създадем част от себе си някак принудително, не му даваме да диша от непрекъснатото ни наличие, задаваме въпроси, които са изцяло непотребни и целящи само да се усъмнят в другия и даже да го унижат. Понякога намерено следим всяко деяние на колегата си с концепцията, че по този начин го пазим и се грижим за нашата връзка. Под наш надзор сме единствено ние самите, само че в този случай въобще не го осъзнаваме.

Непрестанно се опитваме да променяме и манипулираме. Неизменна неточност в любовта е опитът да промениш другия, без значение, дали става дума за избора му на ризи или за избора на кариера. Но ние пък държим да ни одобряват такива, каквито сме. Е, заслужено ли е? Деструктивността се показва в тъкмо това неприемане на другия в цялостната му целокупност.

Носим се по течението и губим интерес, без това да ни тревожи изключително. Безразличието убива същността на любовта, която е грижата. Течението ни засипва с битовизъм, желае от нас да приказваме на банални тематики за вечерята, роднините, почивката на море. Течението ни отдалечава, принуждава ни да се съобразяваме с външни хора и условия. Разсейва ни.

“Понякога можем да сгрешим този тип обич с същинската. Понякога изцяло и умишлено го желаеме. За миг адреналинът и бурята ни кара да се усещаме живи, само че и те изпиват цялата ни сила. И след това съжаляваме, че не сме тръгнали в точния момент. ”

Кои са неверните претекстове да стартираме връзка? Искаме да забравим предходен сътрудник, от досада или самотност. Когато сме прекомерно прочувствени и рядко се доверяваме на разсъдъка си. Не малко хора разказват любовта като истински вихър, като изпепеляващ всичко до основи пожар, като нещо по-силно от теб, което не можеш да владееш по никакъв метод. Дали, обаче си даваме сметка, че всички тези чувства, водят най-много до разрушителни последици? Дали въобще знаем какво е същинска обич, с цел да се доверяваме на тази толкоз унищожаваща нас самите? По-вероятно е да не познаваме онази истинската- създаващата. Възможно е просто да се усещаме сами и по тази причина да се хвърляме стремително в сходен пожар, който с изключение на да ни изгори, нищо положително не би ни сторил. Моментът на осъзнаване идва рано или късно, само че ние просто не желаеме да излезем от деструктивната обич.

Можем ли да превърнем една същинска обич в деструктивна?

Възможно е връзки, които стартират обещаващо, в следствие да бъдат нарушени от тестванията, през които минават. Възможно е единият сътрудник да се окаже прекомерно слаб или захласнат от другия и нещата да тръгнат в неправилната посока. Възможно е и така наречен разрушителна връзка да стартира да се трансформира към положително, само че това нормално става с външна помощ от психотерапевт или с „ порастването ” на сътрудниците, с общи старания. Истинската обич е съзидателна, а не разрушителна. В нея растем дружно и одобряваме измененията един с различен. Търпим се и се харесваме, смеем се дружно и желаеме да радваме другия. Осъзнаваме къде сме във връзката си и кой е до нас.

Затова, дано бъдем рационални, даже в любовта. Не, няма несъгласие. Когато знаем какво желаеме и кое ни убива, вместо да ни усмихва и да бъде силата ни, по-добре да го оставим да си отиде. Наясно сме, че една разлъка е надалеч по-добрият вид от някакъв тип взаимно самоизтребление под претекст „ но ние се обичаме ”. Да заявиш отговорно, че обичаш, е да го доказваш с дейностите и думите си всекидневно. Ако с тях рушиш, с две красиви думи, казани като по табиет след следващия „ гърмеж ”, не можеш нищо продължително да съградиш.