Загубвам се в едно село, в което днес живеят малко

Загубвам се в едно село, в което през днешния ден живеят малко хора, а в миналото локалните не са помисляли да заменят парцелите си тук и против вили на Бяло море. Освен божествена природа, дребна вада и водопади като горски душове, в селото към този момент няма нищо. Изоставени огромни къщи като паметници на траялия половин живот преход. Мобилните оператори даже не се интересуват от това село. Няма обсег.

Не мога да звънна, с цел да запитвам къде съм. Ще би трябвало да приема, че просто се намирам тук, където съм - и това е.
13 юни 2022 | И министърът на външните работи Теодора Генчовска подаде оставка в понеделник и по този начин всичките министри от...
Казано ми е, че в случай че се двоумя за пътя, мога да се ориентирам по жиците. В къщата, е която пристигнахме нощес, има ток и тези жици го носят.

Вървя си аз, все по теля, все по теля и пътят внезапно се разделя, като стълбове с жици има и по двете разклонения. Сега го закъсах! Хващам горния път. По-късно ще схвана, че съм сбъркала. Но грешката е вярна, тъй като с помощта на нея стигам до къщата на баба Василка. Тя седи на стълбите начело и все едно мене чака. За да проведа най-смисления си диалог от много време насам.

- Къде отиваш, при кого?

Това е първият й въпрос към мен, откакто учтиво поздравих с " Добър ден ", тъй като знам, че този протокол към момента се съблюдава в българските села. Казах й при кого отивам. Не го познава.

- Кога си е купил къщата?

10 години за нея звучат като тракване с пръсти. Не разпитва за мъжа, на който гостувам, желае единствено едно нещо да знае:

- Познаваш ли го? Вярваш ли му?

Как да отговоря на това?

- Ако му вярваш, спри с него. Много е неприятно без приятел! Моят си отпътува... Три години към този момент съм сама.

Ние преди не правехме като вас в този момент - пробваш с единия, не ти хареса, па идеш при другия. Ние си стояхме.

Но и с него ме сме имали проблеми. Където отиде той - аз съм с него. И където е работил, почвала съм работа и аз там, даже да е нещо единствено да му оказвам помощ. Стой си при индивида, всеки има някакви недостатъци, само че с времето всичко минава, а самичък не е хубаво. Три години откогато умря моят мъж... Сам самичка си седнал съм.

Питам я какъв брой време са били дружно и отговорът ме зашеметява - 62 години. Баща ми живя с пет години по-малко. Един човешки живот Василка е била до брачна половинка си и той също е бил до нея. Оженили са се, когато тя е била на 22 година

- Колкото съм живяла при него и при татко си и майка си не съм живяла. Но ни раздели Господ в последно време и това е.

Задавам и въпроса, който сякаш не трябва да се задава на една дама - на какъв брой години е.

- На какъв брой да съм, като съм родена 1933 година?

" Еха, на 89! Колко доста си видяла! ", възклицавам, а тя вместо " видяла " чува " идеална ", което е повече от очарователно.

- Идеална съм аз, да, но доста почнах да не помня.

Разказва по-късно по какъв начин къщата на брат й пустее, тъй като той е нямал деца и в този момент " природата ще я вземе ". Показва къщата, която са си построили с мъжа й. До нея, дребна къщичка, по-стара, също пустее.

- Това е на вуйна му къщата. Тя е останала без мъж във войната. Загинал. С 4 деца останала! Дали й било елементарно?

Давала ги е по ората за резен самун. И то няма като сегиз самун - в случай че омесиш, в случай че има с какво да месиш...

Посочвам нерешително, че и в този момент може да ни се случи нещо сходно.

- Сегиз сме бол с всичко! Хладилници цялостни, магазини цялостни, но може да пристигна и тоя ред.

Изведнъж баба Василка стартира мечтателно да споделя какъв брой доста са работили на млади години. В ТКЗС-то, на полето, по непознати ниви, по своите ниви.

- За жълти стотинки работехме, само че не сме се спирали. Гледахме 12 коня. Половината аз, половината той.

Така и не попитах за името на мъжа й, който по този начин или другояче присъстваше от самото начало в диалога ни. Василка е работила на равно с него, а селският труд и тежък и стартира още по изгрев. Питам я дали ни намира прекомерно капризни - нас, днешните дами.

- Сегиз сте галени. Аз имам две внучки - и двете гледат по-лекичкото.

От двете внучки Василка има. Покрай тематиката за тях, тя си спомня по какъв начин, нямало е детска градина - " където одя - на всички места с мен ". Споделям, че имам щерка съвсем на 6 години и че допускам, че ще имам още най-малко едно. Това отваря черна дупка в диалога ни.

- Аз едно съм и закопала... Момченце. Съм го закопала и ме тегли, тегли, да знаеш.

Разбирам, че бебето е настинало и нито Василка, нито свекървата са знаели какво да създадат. Съветът на опитната свекърва бил да се държи през зимата в напиканите си пелени, тъй като урината е топла... На 24 дни е умряло.

- А па охкаше като дъртак, като отидох в болничното заведение. Та кънтеше болничното заведение.

Сменям тежката тематика, тъй като внезапно си давам сметка, че опазването на здравето, каквото го познаваме през днешния ден, е било безспорна фантазия преди 100 години. Питам я по какъв начин са раждали тогава.

- Ами къ, у дома. При свекърва, при свекър - там. Нема Родилно. Тежко си беше.

Говори за житейската тежест, само че се усеща лекост. Седнала на лейката и оставила всичко зад тила си. Единствено компания й прави загатна за непрежалимия приятел, с който е делила всичко цели 62 години. Аз би трябвало да потеглям, само че се разбираме да мина някой път отново. Тя блества. Благодари ми, че съм я изслушала, а аз означавам, че тази среща за мен е благосъстояние.

Тръгвам. Мисля си за моята баба, която изпратих към безконечния й път преди 2 години. Мисля си за дамите през днешния ден, които " одим при един, не ни хареса, па одим при различен ". Радвам се, че не сме принудени от обществото да стоим в брак или връзка, която не ни удовлетворява. Но пък, с цялата тази свободна воля, срещи и раздели, самостоятелност и независимост - имаме ли шанса да разберем какво значи да имаш приятел до живот? Ще попитам баба Василка какво мисли по въпроса идващия път, когато посетя чудното й село! И още веднъж се изгубя.