Българският патриот 2.0
Заглавието " Българският родолюбец 2.0 " отпраща към систематичното влечение сред патриотико-националистическите артисти и новите медии. Акцентът е върху две генерации патриоти и два вида автори/говорители на патриотизма, разяснява професорът по политически науки в Нов български университет Анна Кръстева, която взе участие в конференцията " Политика против омразата. Картография на фашизоидните придвижвания в Европа и България ".
Три цитата ни вкарват непосредствено в колоритните дискурси на и за българския национализъм.
" Твърде търпелив съм: не одобрявам злобари, тролове, вегани, джендъри и впрочем гадина. Не одобрявам Истанбулската спогодба, не одобрявам гей паради... " – изяснява своето верую новоизбраният евродепутат Андрей Слабаков.
" Не, не пресилвам, не си изобретявам, клоаките на соросоидната агитация – DW, " Медиапул ", Club Z - оповестиха война на носията. Сериозно. " Така съществено ни предизвестява остарелият и нов евродепутат Ангел Джамбазки.
Вътрешна македонска революционна организация въплъщава българския национализъм – непретенциозно установи неговият водач Красимир Каракачанов, явно реферирайки се на триадата в акцията на Джамбазки: традиционализъм - християнски полезности - национализъм.
Тези три цитата ни вкарват в три въпроса:
- Чий е българският национализъм?
- Как да облечем тялото на нацията?
- Как е допустимо политическото знамение колкото повече се разпадаш, толкоз по-мощен ставаш?
Първият въпрос насочва към символните борби за патриотизма, вторият – към политиките на (не)видимост на националната еднаквост, последният – към парадокса на политическия шовинизъм.
Кога се развя националното знаме,
или символните борби за патриотизма
Могат да се разграничат два стадия в новата ни демократична история, всеки със своя характерен хегемонен дискурс. През първия стадий преобладаващият дискурс се структурираше към две основни понятия: народна власт и демократизъм - библията на демократичния преход.
Кога се развя националното знаме? Кога патриотизмът застана в центъра на политическото говорене и България стана татковина, еднаквост, горделивост? Когато изчезнаха синьото и аленото знаме, пита и дава отговор проф. Александър Кьосев. Когато градусът на нажеженото цяло десетилетие опълчване антикомуникъм - комунизъм стартира да спада, беше потърсен различен нажежаващ дискурс. В сегашния интервал на надмощие на патриотичната тематика бих разграничилила два нейни автора/говорителя – националистичен и демократичен. Ще очертавам пет разнообразни демократични прочита на публичия дискурс за патриотизма – сериозен, европеистичен, просветителски, подигравателен, цивилен.
" Аз се усещам родолюбец, само че не по този метод " – проф. Кьосев декларира и своя национализъм, и своя отпор на националистичното му присвоявяване. Националистите атакуват " либерастите ", до момента в който патриотизмът се образува и развива през 19 в. като демократичен – за свободи и права на жителите, както и за антифеодална нация, която да ги пази. Вторият абсурд е за заветите на Левски - забравени в името на Левски. Абсурд. Третият абсурд е в непоносимостта от изкривени обществени идентичности, които нападателно се вменяват: хора като него са натикани в ъгъла и биват наричани " безродници ", а интелектуалецът цялостен живот се е занимавал с българската просвета. Личната фрустрация от похищението върху личния му национализъм Кьосев сублимира в сериозна идея: " Протестирам против обезкултуряването на българския национализъм ".
Европеистичният демократичен прочит най-ярко е дефиниран от ценностния реакционер Калин Янакиев в публикацията с провокативнто заглавие: " Здрав национализъм против ‘безроден’ космполитизъм ли? " Поводът е самодейност на министерството на образованието за образование срещу националния нихилизъм и в духа на патриотизма и националната горделивост. Авторът реторично пита в кои европейски страни националният нихилизъм е размил националната еднаквост и разказва французи, германци, холандци през призмата на националното достолепие. Ако то е толкоз решително и мощно, то е, тъй като европейските нации са построили общество " състоятелно, законоустроено и културно, а не войнствено общуване на политически, обществени, стопански и други ‘племена’ ". Философът се обръща с апел към ‘ултрапатриотите’ и ‘нови консерватори’ да не ни лъжат, че в тези общества царува морална давност и народен нихилизъм, да не зомбират децата ни с либералофобия и да градят възприятие за национална горделивост не с ‘шум край Босфора’, а като създадат обществото ни европейско. "
В текст с колоритното заглавие " Убряяя, дебряяя, те това е национализъм, те това е просвета " Николай Слатински разпростира конструктивно-просветителско схващане: национализъм през днешния ден е да работим за модерна, естествена, демократична, развита България на модерните осведомителни технологии. България, от която " младите не мигрират на открито, а старите не мигрират вътре в себе си. "
В " Особености на българския национализъм " Албена Бъчварова пресъздава портрета на българския родолюбец като неповторимо създание, венец на природата, знамение на чудесата: чел е малко, само че знае всичко, държи на монументи и замъци, даже да не разграничава Борис I от Калоян, обича всеобщите кръщенета – този нов шлагер, и смята, че единствено родоотстъпници могат да намерят аналогия със сватбите на Мун... Ироничен прочит на българския родолюбец.
" Що е национализъм? " разсъждава Славена на своя блог. Често си задава този въпрос на народен празник и й е мъчно да си отговори. Спомня си Джордж Бърнард Шоу: национализъм е вярата, че твоята страна е по-велика, тъй като ти си роден в нея. Все едно, продължава тази нишка блогърката, географската широчина на месторождението да те прави по-добър, по-умен, по-способен. Тя прибавя и спомагателен мотив: не вижда рационална причина в 21 в. да се гордееш с минало и природа, като че ли другаде няма дървета. Класифицирам този дребен текст от обществените мрежи като цивилен прочит.
Как да облечем тялото на нацията?
Въпросът е толкоз фундаментален, че още веднъж създава два блестящо противоположни полюса. Евродепутат формулира първия ентусиазирано-афективен полюс: " Каним всички откровени патриоти дружно да се хванем на хорото, тъй като то е българска традиция, родолюбие, връзка с бащиното огнище ". Хорото в духа на бащиното огнище е илюстрирано със фотография на девойки с национални носии.
© Facebook на Корнелия Нинова
И водачът на Българска социалистическа партия в носия
" Ако в дрешника си не държиш най-малко една носия, не си никакъв патриот, а евентуално си напряко изменник ", иронично декларира демистфициращата позиция на втория полюс Албена Бъчварова и разяснява: сдобиването и носенето на национална униформа е нов тест за принадлежност.
Политиката на визуализация на националното тяло е основна за национализма. Униформи на млади националисти, национални носии на девойки на хоро, на политици на събор, на яки мъже в ледените води за кръста на Богоявление – тялото на нацията е естетизирано, еротизирано, афектирано и афектиращо.
Либералната насмешливост към носиите като одеждата на националното тяло се връща като бумеранг и по тази причина либералите биват жигосани като безродни, без групово тяло или с перверзно идеолого-извратено тяло – " либерасти ". Умножаваните прояви на визуализиране на националното тяло възвестяват смисъла на символната политика: хегемонният националистически дискурс е израз и катализатор на прехода от политика на ползи и идеологии към политика на идентичности.
Политическото знамение на национализма –
колкото повече се разпадат, толкоз по-силни стават
Разводи, разделения, кавги – общественият облик на националистическите партии е в гамата на смешното и несериозното, а напълно съществено е възходящото въздействието на националистическия дискурс – от маргинален към централен и от централен към хегемонен. Два парадокса на този декор. Първият е изумителната резистентност на символната картография на политическия шовинизъм, която минава от първото потомство националистически партии като " Атака " към новото потомство като " Възраждане ". Тя е структурирана към три полюса: идентитаризъм, постсекуларизъм, етатизъм. На първия се разпростира политиката на страха и се конструрират многочислени врагове, на втория – национализмът интимно се обвързва с религията в духа на " Православната взаимност " ; на третия – политиката на суверенитет, която опълчва национализма на неоколониализма.
Вторият абсурд е по-същественият: все по-пълна надмощие на националистическия дискурс, който завладява цитадела след цитадела: Истанбулската спогодба, Пакта за миграция, Стратегията за детето...
Нейл Гейнман има един прекрасен израз: " Той е тук, с цел да буди възхищение; той е тук, с цел да остане ". Българският шовинизъм е тук, с цел да бъде възхваляван или иронизиран; той е тук и ще остане.
Три цитата ни вкарват непосредствено в колоритните дискурси на и за българския национализъм.
" Твърде търпелив съм: не одобрявам злобари, тролове, вегани, джендъри и впрочем гадина. Не одобрявам Истанбулската спогодба, не одобрявам гей паради... " – изяснява своето верую новоизбраният евродепутат Андрей Слабаков.
" Не, не пресилвам, не си изобретявам, клоаките на соросоидната агитация – DW, " Медиапул ", Club Z - оповестиха война на носията. Сериозно. " Така съществено ни предизвестява остарелият и нов евродепутат Ангел Джамбазки.
Вътрешна македонска революционна организация въплъщава българския национализъм – непретенциозно установи неговият водач Красимир Каракачанов, явно реферирайки се на триадата в акцията на Джамбазки: традиционализъм - християнски полезности - национализъм.
Тези три цитата ни вкарват в три въпроса:
- Чий е българският национализъм?
- Как да облечем тялото на нацията?
- Как е допустимо политическото знамение колкото повече се разпадаш, толкоз по-мощен ставаш?
Първият въпрос насочва към символните борби за патриотизма, вторият – към политиките на (не)видимост на националната еднаквост, последният – към парадокса на политическия шовинизъм.
Кога се развя националното знаме,
или символните борби за патриотизма
Могат да се разграничат два стадия в новата ни демократична история, всеки със своя характерен хегемонен дискурс. През първия стадий преобладаващият дискурс се структурираше към две основни понятия: народна власт и демократизъм - библията на демократичния преход.
Кога се развя националното знаме? Кога патриотизмът застана в центъра на политическото говорене и България стана татковина, еднаквост, горделивост? Когато изчезнаха синьото и аленото знаме, пита и дава отговор проф. Александър Кьосев. Когато градусът на нажеженото цяло десетилетие опълчване антикомуникъм - комунизъм стартира да спада, беше потърсен различен нажежаващ дискурс. В сегашния интервал на надмощие на патриотичната тематика бих разграничилила два нейни автора/говорителя – националистичен и демократичен. Ще очертавам пет разнообразни демократични прочита на публичия дискурс за патриотизма – сериозен, европеистичен, просветителски, подигравателен, цивилен.
" Аз се усещам родолюбец, само че не по този метод " – проф. Кьосев декларира и своя национализъм, и своя отпор на националистичното му присвоявяване. Националистите атакуват " либерастите ", до момента в който патриотизмът се образува и развива през 19 в. като демократичен – за свободи и права на жителите, както и за антифеодална нация, която да ги пази. Вторият абсурд е за заветите на Левски - забравени в името на Левски. Абсурд. Третият абсурд е в непоносимостта от изкривени обществени идентичности, които нападателно се вменяват: хора като него са натикани в ъгъла и биват наричани " безродници ", а интелектуалецът цялостен живот се е занимавал с българската просвета. Личната фрустрация от похищението върху личния му национализъм Кьосев сублимира в сериозна идея: " Протестирам против обезкултуряването на българския национализъм ".
Европеистичният демократичен прочит най-ярко е дефиниран от ценностния реакционер Калин Янакиев в публикацията с провокативнто заглавие: " Здрав национализъм против ‘безроден’ космполитизъм ли? " Поводът е самодейност на министерството на образованието за образование срещу националния нихилизъм и в духа на патриотизма и националната горделивост. Авторът реторично пита в кои европейски страни националният нихилизъм е размил националната еднаквост и разказва французи, германци, холандци през призмата на националното достолепие. Ако то е толкоз решително и мощно, то е, тъй като европейските нации са построили общество " състоятелно, законоустроено и културно, а не войнствено общуване на политически, обществени, стопански и други ‘племена’ ". Философът се обръща с апел към ‘ултрапатриотите’ и ‘нови консерватори’ да не ни лъжат, че в тези общества царува морална давност и народен нихилизъм, да не зомбират децата ни с либералофобия и да градят възприятие за национална горделивост не с ‘шум край Босфора’, а като създадат обществото ни европейско. "
В текст с колоритното заглавие " Убряяя, дебряяя, те това е национализъм, те това е просвета " Николай Слатински разпростира конструктивно-просветителско схващане: национализъм през днешния ден е да работим за модерна, естествена, демократична, развита България на модерните осведомителни технологии. България, от която " младите не мигрират на открито, а старите не мигрират вътре в себе си. "
В " Особености на българския национализъм " Албена Бъчварова пресъздава портрета на българския родолюбец като неповторимо създание, венец на природата, знамение на чудесата: чел е малко, само че знае всичко, държи на монументи и замъци, даже да не разграничава Борис I от Калоян, обича всеобщите кръщенета – този нов шлагер, и смята, че единствено родоотстъпници могат да намерят аналогия със сватбите на Мун... Ироничен прочит на българския родолюбец.
" Що е национализъм? " разсъждава Славена на своя блог. Често си задава този въпрос на народен празник и й е мъчно да си отговори. Спомня си Джордж Бърнард Шоу: национализъм е вярата, че твоята страна е по-велика, тъй като ти си роден в нея. Все едно, продължава тази нишка блогърката, географската широчина на месторождението да те прави по-добър, по-умен, по-способен. Тя прибавя и спомагателен мотив: не вижда рационална причина в 21 в. да се гордееш с минало и природа, като че ли другаде няма дървета. Класифицирам този дребен текст от обществените мрежи като цивилен прочит.
Как да облечем тялото на нацията?
Въпросът е толкоз фундаментален, че още веднъж създава два блестящо противоположни полюса. Евродепутат формулира първия ентусиазирано-афективен полюс: " Каним всички откровени патриоти дружно да се хванем на хорото, тъй като то е българска традиция, родолюбие, връзка с бащиното огнище ". Хорото в духа на бащиното огнище е илюстрирано със фотография на девойки с национални носии.
© Facebook на Корнелия Нинова
И водачът на Българска социалистическа партия в носия
" Ако в дрешника си не държиш най-малко една носия, не си никакъв патриот, а евентуално си напряко изменник ", иронично декларира демистфициращата позиция на втория полюс Албена Бъчварова и разяснява: сдобиването и носенето на национална униформа е нов тест за принадлежност.
Политиката на визуализация на националното тяло е основна за национализма. Униформи на млади националисти, национални носии на девойки на хоро, на политици на събор, на яки мъже в ледените води за кръста на Богоявление – тялото на нацията е естетизирано, еротизирано, афектирано и афектиращо.
Либералната насмешливост към носиите като одеждата на националното тяло се връща като бумеранг и по тази причина либералите биват жигосани като безродни, без групово тяло или с перверзно идеолого-извратено тяло – " либерасти ". Умножаваните прояви на визуализиране на националното тяло възвестяват смисъла на символната политика: хегемонният националистически дискурс е израз и катализатор на прехода от политика на ползи и идеологии към политика на идентичности.
Политическото знамение на национализма –
колкото повече се разпадат, толкоз по-силни стават
Разводи, разделения, кавги – общественият облик на националистическите партии е в гамата на смешното и несериозното, а напълно съществено е възходящото въздействието на националистическия дискурс – от маргинален към централен и от централен към хегемонен. Два парадокса на този декор. Първият е изумителната резистентност на символната картография на политическия шовинизъм, която минава от първото потомство националистически партии като " Атака " към новото потомство като " Възраждане ". Тя е структурирана към три полюса: идентитаризъм, постсекуларизъм, етатизъм. На първия се разпростира политиката на страха и се конструрират многочислени врагове, на втория – национализмът интимно се обвързва с религията в духа на " Православната взаимност " ; на третия – политиката на суверенитет, която опълчва национализма на неоколониализма.
Вторият абсурд е по-същественият: все по-пълна надмощие на националистическия дискурс, който завладява цитадела след цитадела: Истанбулската спогодба, Пакта за миграция, Стратегията за детето...
Нейл Гейнман има един прекрасен израз: " Той е тук, с цел да буди възхищение; той е тук, с цел да остане ". Българският шовинизъм е тук, с цел да бъде възхваляван или иронизиран; той е тук и ще остане.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ