Демокрация на тъмно*
Основните претенции на митингите в България би трябвало да станат две думи, които у нас звучат като факсимиле, а в естествените демокрации са работещи стандарти: бистрота и отчетност. Всичко останало – морал, промяна на лица, „ нови “ партии – е производно. Без бистрота и отчетност и новите стават остарели за един мандат.
Как наподобява нормалността: Съединени американски щати, Германия, Франция, Европейската комисия
В Съединени американски щати Белият дом и Държавният департамент поддържат редовни брифинги, за които се разгласяват стенограми и видеозаписи. Говорителят на Белия дом дава отговор на въпроси от време на време с часове, пред цялата преса, онлайн. Американската Сметна палата е институция, която редовно ревизира дейностите на властта и разгласява отчети за успеваемост и злоупотреби. Това основава просвета, в която „ няма по какъв начин да го заметеш тихомълком “.
В Германия Bundespressekonferenz е още по-интересен образец: това е асоциация на публицистите, която сама провежда постоянните конференции. Правителството не взема решение дали да приказва – то е длъжно да се яви и да дава отговор. Журналистите канят, публицистите питат, министри и представители идват и дават отговор. Освен това преди среща на върха на Европейски Съюз немският канцлер персонално излиза пред Бундестага и афишира какво ще се преглежда на нея и каква е позицията на държавното управление му. Виждали ли сте нещо сходно в българския парламент?
След срещи на върха на ЕСучастващите държавни и държавни ръководители дават така наречен национални конференции, на които дават отговор обширно на въпросите на упълномощените репортери от своите страни. Българските министър-председатели правеха това постоянно докъм 2009 година Оттогава насам отделят на медиите няколко думи на крайник на изхода напът към лимузините си - и то, не постоянно.
Във Франция Елисейският замък и министерствата имат представители с ясно институционализирани функции – те не са пиар на президента, а глас на институцията. Официалните позиции, основни документи, графици на срещи – всичко това е обществено, налично и проверимо.
Най-системният образец е Европейската комисия. Службата на представителя е формалният глас на Комисията пред медиите – тя провежда конференции, брифинги и е главната точка за контакт с публицистите. Всеки работен ден Комисията организира пладнешки брифинг, на който представителите афишират решения, изясняват политики и дават отговор на въпроси. Цялата тази активност – видеа, изявления, пресматериали – се разгласява в специфичния „ Press corner “ на уеб страницата на Европейски Съюз и е налична за всеки жител. Това не е жест на благосклонност, а институционализирана форма на отчетност.
Българският „ doorstep** режим “: фабрика за ерзац-новини
На този декор българската процедура е безсрамен противовес. Липсват редовни конференции и брифинги на правителството; говорители на министерствата (от близо 15 години); предвидимост и институционални формати за другарство с медиите.
Тяхното място е заето от коридорни изказвания, „ doorstep “-и, по една фраза „ на трибунката “ в Народното събрание. Това не е инцидентно, нито „ просто жанр “. Тези формати са фабрика за саундбайтове: осигуряват малко, следено изказване за телевизиите; няма време за комплицирани въпроси и нахлуване в детайли; журналистите са принудени да се блъскат, да се надвикват, не успяват да зададат уточняващ въпрос; липсва подтекст, липсват документи, липсва изчерпателност.
Резултатът са ерзац-новини, в които централното наличие е: „ този сподели, оня рече “, а не какво действително се случва, какви решения се вземат, какви документи се подписват, какви пари се харчат. Това е новинарски формат, комфортен за властта и уморителен за обществото.
„ Феодалното право “ на ефир и пленената „ четвърта власт “
Този циничен новинарски модел се подхранва от нещо още по-дълбоко: феодалното право на ефирно време. Законодателството превръща достъпа до публичен ефир в нещо като разпределена привилегия – лист от лица и партии, които по право имат достъп до медийно време.
Така сякаш свободната публицистика, която би трябвало да бъде „ четвърта власт “ и да съставлява гражданското общество, се оказва лимитирана: тя не може свободно да избира кого да пита и кого да пренебрегва. Всеки глупак има право на ефир, стига, с помощта на ниската изборна интензивност да е влезнал в Народното събрание. Законодателят авансово ѝ е разпоредил на кои „ говорещи глави “ би трябвало да дава думата. А тези законодатели са същите тези политически елити, които „ демократично “ са си поделили обществения ефир, без да питат самата аудитория.
Нареждат да уволняват неуместните им публицисти от най-гледаните малките екрани и им споделят: не сме ви взели свободата, отидете в други медии, направете си блог, подкаст или канал в YouTube и правете там каквото си желаете. Няма да ви затворим като в Русия или да ви разстреляме като в Северна Корея.
Защо тези политици не си купят или създадат свои малките екрани и от тях да си вършат пропагандата? Защо, вместо публицистите, те не си създадат блог, подкаст или канал в YouTube? Защото ние сме определени, дават отговор нормално те. Но от това, че сте определени не следва, че публичното (включително ефирът) ви принадлежи. Вие сте си го присвоили със законите, които сте приели за ваше улеснение, а не за публичното богатство.
Оттук разликата с тоталитарното минало на монополна комунистическа агитация е по-скоро техническа: вместо една партия да господства общественото пространство, през днешния ден монополът е поделен „ многопартийно “ – в пропорции, съответстващи на изборните резултати. Но и в двата случая медиите са разполагаем на ръководещите, а не на жителите. Информацията е средство за операция и надзор, а слушането, вярването или апатията са оставени на безгласните ръководени.
Който по този начин си показва демокрацията, медиите и „ четвъртата власт “, не схваща нищо нито от едното, нито от другото. „ Четвърта власт “ значи дарба да изобличаваш, да контролираш, да поставяш под въпрос – не да препредаваш безгрешно и чинно.
Интернет: избавителен вентил и ново полесражение
Слава Богу, че има интернет, обществени мрежи, платформи, блогове, подкасти. В тях жителите могат да заобиколят формалните канали, да приказват, да подлагат на критика, да провеждат напън. Там тези, които не получават достъп до „ формалния ефир “, могат да съществуват и да задават неуместни въпроси.
Но тази „ втора “, нерегулирана информационна среда има и своята тъмна страна: тя е идеална почва за тайни теории, дезинформация и прям фашизъм. Примери към този момент виждаме – от ролята на обществените мрежи в румънските президентски избори до появяването на политически ГМО-та като „ Величие “ и „ МЕЧ “, които употребяват токсични послания, с цел да се домогнат до институционална легитимност.
Когато формалната, контролирана обществена сфера е капсулирана и феодализирана, а нерегулираната – отворена към всевъзможни крайности, обществото се оказва в капан: сред стерилната агитация на „ формалните лица “ и крещящия безпорядък на крайните радикализации.
Пиарът против представителя: кой служи на кого
От близо 15 години държавното управление и министерствата в България нямат представители. Вместо това имат „ медийни съветници “ и пиари. Разликата не е козметична, а кардинална:
Пиарът прави агитация, построява облик, „ пласира “ работодателя си в медиите. Той обслужва политическата воля на този, който му заплаща.
Говорителят е формален представител на институция. Когато представителят на държавното управление или министерството приказва, все едно приказва министър председателят или министърът. Той е задължен да обезпечава бистрота и по този метод работи не за пиара, а за легитимността на самата институция.
Пиарът приказва, когато работодателят изиска. Говорителят работи, когато обществото (най-често посредством медиите) изиска. Пиарът прави акции. Говорителят прави постоянни брифинги и конференции.
В Европейската комисия това е разбирано до прекаленост: представителите са формалният глас на Комисията, всеки техен отговор е институционална позиция. „ Нямаш право да мълчиш и всичко, което кажеш може да бъде употребявано против тебе “, споделяше Кун Дунс, един от тогавашните ръководители в информационната работа на Комисията. Всекидневните брифинги подсигуряват, че неуместни въпроси ще бъдат заложени и чути. В България властта влага в пиар, а не в представители. Това единствено по себе си е диагноза.
Протестът като искане за европейски стандарти на гласност
Всички тези дефицити – тайнствени позиции по значими европейски решения, кавги като #КОЙ, липса на представители, феодализирано ефирно време, doorsteps вместо конференции – имат един общ корен: власт, която желае да работи в тъмното и общество, което към момента не е изискало задоволително упорито светлина.
Протестът през днешния ден не би трябвало да се задоволява с „ оставка “ или промяна на лица. Той би трябвало да изиска: връщане на постоянните, обществени брифинги на държавното управление и министерствата; възстановяване на институцията представител, отделена от партийния пиар; ясни правила за достъп на медиите, направени взаимно с журналистическата общност; публикуване на документи, позиции, срещи и решения по модел на Европейската комисия; край на „ феодалното право “ на ефир и независимост на редакциите да вземат решение на кого да дадат думата.
Дори Путин прави годишна конференция. Българските ръководещи вършат целогодишен пиар, от който не следва никаква бистрота.
Ако желаеме същинска народна власт, не е задоволително да сменим лицата на сцената. Трябва да сменим и осветлението - с много по-силно от настоящето. И да не позволяваме повече решения да се вземат в тъмното, а медиите да бъдат статисти в непозната пиар режисура.
----
* Бил съм и от двете страни на линията сред медиите и институциите. Работя повече от 40 години като публицист, 10 от които - като европейски сътрудник в Брюксел. Бил съм представител на първото българско председателство на Европейски Съюз и по-късно съм работил като политически помощник в кабинет на български еврокомисар. Задавал съм въпроси на конференции и съм писал отговори на въпроси, опорни точки, изявленията и публикации. Мисля, че знам задоволително напълно законни способи да направиш от журналиста статист, само че не се гордея с това.
** Doorstep (англ.) - предел. В метафоричен смисъл и в медиен подтекст означава кратко, следено изказване пред входа на институция, без опция за същински въпроси.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Как наподобява нормалността: Съединени американски щати, Германия, Франция, Европейската комисия
В Съединени американски щати Белият дом и Държавният департамент поддържат редовни брифинги, за които се разгласяват стенограми и видеозаписи. Говорителят на Белия дом дава отговор на въпроси от време на време с часове, пред цялата преса, онлайн. Американската Сметна палата е институция, която редовно ревизира дейностите на властта и разгласява отчети за успеваемост и злоупотреби. Това основава просвета, в която „ няма по какъв начин да го заметеш тихомълком “.
В Германия Bundespressekonferenz е още по-интересен образец: това е асоциация на публицистите, която сама провежда постоянните конференции. Правителството не взема решение дали да приказва – то е длъжно да се яви и да дава отговор. Журналистите канят, публицистите питат, министри и представители идват и дават отговор. Освен това преди среща на върха на Европейски Съюз немският канцлер персонално излиза пред Бундестага и афишира какво ще се преглежда на нея и каква е позицията на държавното управление му. Виждали ли сте нещо сходно в българския парламент?
След срещи на върха на ЕСучастващите държавни и държавни ръководители дават така наречен национални конференции, на които дават отговор обширно на въпросите на упълномощените репортери от своите страни. Българските министър-председатели правеха това постоянно докъм 2009 година Оттогава насам отделят на медиите няколко думи на крайник на изхода напът към лимузините си - и то, не постоянно.
Във Франция Елисейският замък и министерствата имат представители с ясно институционализирани функции – те не са пиар на президента, а глас на институцията. Официалните позиции, основни документи, графици на срещи – всичко това е обществено, налично и проверимо.
Най-системният образец е Европейската комисия. Службата на представителя е формалният глас на Комисията пред медиите – тя провежда конференции, брифинги и е главната точка за контакт с публицистите. Всеки работен ден Комисията организира пладнешки брифинг, на който представителите афишират решения, изясняват политики и дават отговор на въпроси. Цялата тази активност – видеа, изявления, пресматериали – се разгласява в специфичния „ Press corner “ на уеб страницата на Европейски Съюз и е налична за всеки жител. Това не е жест на благосклонност, а институционализирана форма на отчетност.
Българският „ doorstep** режим “: фабрика за ерзац-новини
На този декор българската процедура е безсрамен противовес. Липсват редовни конференции и брифинги на правителството; говорители на министерствата (от близо 15 години); предвидимост и институционални формати за другарство с медиите.
Тяхното място е заето от коридорни изказвания, „ doorstep “-и, по една фраза „ на трибунката “ в Народното събрание. Това не е инцидентно, нито „ просто жанр “. Тези формати са фабрика за саундбайтове: осигуряват малко, следено изказване за телевизиите; няма време за комплицирани въпроси и нахлуване в детайли; журналистите са принудени да се блъскат, да се надвикват, не успяват да зададат уточняващ въпрос; липсва подтекст, липсват документи, липсва изчерпателност.
Резултатът са ерзац-новини, в които централното наличие е: „ този сподели, оня рече “, а не какво действително се случва, какви решения се вземат, какви документи се подписват, какви пари се харчат. Това е новинарски формат, комфортен за властта и уморителен за обществото.
„ Феодалното право “ на ефир и пленената „ четвърта власт “
Този циничен новинарски модел се подхранва от нещо още по-дълбоко: феодалното право на ефирно време. Законодателството превръща достъпа до публичен ефир в нещо като разпределена привилегия – лист от лица и партии, които по право имат достъп до медийно време.
Така сякаш свободната публицистика, която би трябвало да бъде „ четвърта власт “ и да съставлява гражданското общество, се оказва лимитирана: тя не може свободно да избира кого да пита и кого да пренебрегва. Всеки глупак има право на ефир, стига, с помощта на ниската изборна интензивност да е влезнал в Народното събрание. Законодателят авансово ѝ е разпоредил на кои „ говорещи глави “ би трябвало да дава думата. А тези законодатели са същите тези политически елити, които „ демократично “ са си поделили обществения ефир, без да питат самата аудитория.
Нареждат да уволняват неуместните им публицисти от най-гледаните малките екрани и им споделят: не сме ви взели свободата, отидете в други медии, направете си блог, подкаст или канал в YouTube и правете там каквото си желаете. Няма да ви затворим като в Русия или да ви разстреляме като в Северна Корея.
Защо тези политици не си купят или създадат свои малките екрани и от тях да си вършат пропагандата? Защо, вместо публицистите, те не си създадат блог, подкаст или канал в YouTube? Защото ние сме определени, дават отговор нормално те. Но от това, че сте определени не следва, че публичното (включително ефирът) ви принадлежи. Вие сте си го присвоили със законите, които сте приели за ваше улеснение, а не за публичното богатство.
Оттук разликата с тоталитарното минало на монополна комунистическа агитация е по-скоро техническа: вместо една партия да господства общественото пространство, през днешния ден монополът е поделен „ многопартийно “ – в пропорции, съответстващи на изборните резултати. Но и в двата случая медиите са разполагаем на ръководещите, а не на жителите. Информацията е средство за операция и надзор, а слушането, вярването или апатията са оставени на безгласните ръководени.
Който по този начин си показва демокрацията, медиите и „ четвъртата власт “, не схваща нищо нито от едното, нито от другото. „ Четвърта власт “ значи дарба да изобличаваш, да контролираш, да поставяш под въпрос – не да препредаваш безгрешно и чинно.
Интернет: избавителен вентил и ново полесражение
Слава Богу, че има интернет, обществени мрежи, платформи, блогове, подкасти. В тях жителите могат да заобиколят формалните канали, да приказват, да подлагат на критика, да провеждат напън. Там тези, които не получават достъп до „ формалния ефир “, могат да съществуват и да задават неуместни въпроси.
Но тази „ втора “, нерегулирана информационна среда има и своята тъмна страна: тя е идеална почва за тайни теории, дезинформация и прям фашизъм. Примери към този момент виждаме – от ролята на обществените мрежи в румънските президентски избори до появяването на политически ГМО-та като „ Величие “ и „ МЕЧ “, които употребяват токсични послания, с цел да се домогнат до институционална легитимност.
Когато формалната, контролирана обществена сфера е капсулирана и феодализирана, а нерегулираната – отворена към всевъзможни крайности, обществото се оказва в капан: сред стерилната агитация на „ формалните лица “ и крещящия безпорядък на крайните радикализации.
Пиарът против представителя: кой служи на кого
От близо 15 години държавното управление и министерствата в България нямат представители. Вместо това имат „ медийни съветници “ и пиари. Разликата не е козметична, а кардинална:
Пиарът прави агитация, построява облик, „ пласира “ работодателя си в медиите. Той обслужва политическата воля на този, който му заплаща.
Говорителят е формален представител на институция. Когато представителят на държавното управление или министерството приказва, все едно приказва министър председателят или министърът. Той е задължен да обезпечава бистрота и по този метод работи не за пиара, а за легитимността на самата институция.
Пиарът приказва, когато работодателят изиска. Говорителят работи, когато обществото (най-често посредством медиите) изиска. Пиарът прави акции. Говорителят прави постоянни брифинги и конференции.
В Европейската комисия това е разбирано до прекаленост: представителите са формалният глас на Комисията, всеки техен отговор е институционална позиция. „ Нямаш право да мълчиш и всичко, което кажеш може да бъде употребявано против тебе “, споделяше Кун Дунс, един от тогавашните ръководители в информационната работа на Комисията. Всекидневните брифинги подсигуряват, че неуместни въпроси ще бъдат заложени и чути. В България властта влага в пиар, а не в представители. Това единствено по себе си е диагноза.
Протестът като искане за европейски стандарти на гласност
Всички тези дефицити – тайнствени позиции по значими европейски решения, кавги като #КОЙ, липса на представители, феодализирано ефирно време, doorsteps вместо конференции – имат един общ корен: власт, която желае да работи в тъмното и общество, което към момента не е изискало задоволително упорито светлина.
Протестът през днешния ден не би трябвало да се задоволява с „ оставка “ или промяна на лица. Той би трябвало да изиска: връщане на постоянните, обществени брифинги на държавното управление и министерствата; възстановяване на институцията представител, отделена от партийния пиар; ясни правила за достъп на медиите, направени взаимно с журналистическата общност; публикуване на документи, позиции, срещи и решения по модел на Европейската комисия; край на „ феодалното право “ на ефир и независимост на редакциите да вземат решение на кого да дадат думата.
Дори Путин прави годишна конференция. Българските ръководещи вършат целогодишен пиар, от който не следва никаква бистрота.
Ако желаеме същинска народна власт, не е задоволително да сменим лицата на сцената. Трябва да сменим и осветлението - с много по-силно от настоящето. И да не позволяваме повече решения да се вземат в тъмното, а медиите да бъдат статисти в непозната пиар режисура.
----
* Бил съм и от двете страни на линията сред медиите и институциите. Работя повече от 40 години като публицист, 10 от които - като европейски сътрудник в Брюксел. Бил съм представител на първото българско председателство на Европейски Съюз и по-късно съм работил като политически помощник в кабинет на български еврокомисар. Задавал съм въпроси на конференции и съм писал отговори на въпроси, опорни точки, изявленията и публикации. Мисля, че знам задоволително напълно законни способи да направиш от журналиста статист, само че не се гордея с това.
** Doorstep (англ.) - предел. В метафоричен смисъл и в медиен подтекст означава кратко, следено изказване пред входа на институция, без опция за същински въпроси.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ