Заедно с една моя приятелка и двете ни дъщери, които

Заедно с една моя другарка и двете ни дъщери, които вървят на балет, попаднахме на едно зрелище на Sofia Dance Week – Корейска церемония – три спектакъла от най-новото в корейския актуален танц.

Съвсем ненадейно ни предложиха билети за представлението и още от балетната залата, където децата ни бяха на подготовка, се забързахме към Музикалния спектакъл. Всичко стана малко бързо и децата бяха щастливи, а аз – въодушевена в очакване на това зрелище. А след това щерка ми сподели, че не й харесало доста и май по-добре щяло да бъде да си била траяла урока в залата. Хммм, споделих си аз, чак пък толкоз! Тя е дете на 8 години и може би не схваща от актуален танц, ще си каже някой и може и да е прав, само че и аз не бях впечатлена, а обичам и съм гледала доста contemporary dance представления. Очакванията за корейците на всички бяха многооооо огромни. Защо ли? Защото са разнообразни и непознати, тъй като са непознати и всички чакахме да забележим “иновативния хореографски език на Ryu Seok Hun ”, както написа в програмата.  

Към края на третият мини-спектакъл Transformed Senses, моята другарка ме попита „ Харесва ли ти? “. „ Първият – да... И този не е неприятен, но... ”  Това „ но “ заседна в гърлото и ми пречеше да поглъщам до края на спектакъла. После взех решение да споделя с нея какво тъкмо имам поради. Тя е човек освен с огромна обич и схващане към танца, само че и с опит в разнообразни стилове – от класическа до съвременна американската школа, а аз с това моето „ но... ”

Никога не съм била танцьор, нито изисквам да съм огромен ценител и критик на танца, просто съм гледала доста и разнообразни представления и обичам балета, а любовта ми към това изкуство ми дава дързостта да кажа какво мисля.Вдъхновявам се от синтеза сред овладяната силата на човешкото тялото и придвижванията в елементи, които основават, обрисуват, трансформират и пречупват пространството. Като художник и ваятел това ме вълнува и въодушевява. Търся го, абсорбирам и се въодушевявам от придвижването в танца. През годините, когато съм гледала и преживявала балета, без значение дали е бил типичен или съвременен, съм стигнала до разбирането, че с цел да ми хареса един актуален танцов опит, той би трябвало да стъпи върху класическата техника.Да я употребява, да я познава персонално и да я счупи, само че не да я изхвърли, а да направи нещо друго със счупените части.Напоследък малко започнах да се изтощавам от модерни техники, в които като че ли има разпределяне на силата на тялото, назовавам я " техниката на отсъствието ". Отсъствието също основава пространство и придвижване, само че с цел да ми хареса в действителност един съвременнен танц, той би трябвало да преобърне с хастара нагоре дрехата на класическия балет и да употребява нейната кройка.

Тази изобретателна сила на преобръщането е най-интересното в актуалният танц, другояче той остава неподвижен. И малко отегчителен. Някак неизползващ невероятния капацитет на човешкото тяло и взаимодействето му с пространството.

И въпреки всичко би трябвало да призная – хареса ми първият очерк, който в действителност беше добър. Here I am на хореографа Ryu, Seok Hun и танцьора Lee Jung In построи едно подредено и синхронизирано пространствено-времево цяло от светлина, тела, детайли от тела и звуци. Една органична синтеза и вътрешно разграничаване и мултиплицирано привличане.

А когато излязохме от театъра, разбрах, че и на моята другарка корейците не й харесаха изключително и някак си отдъхнах, че не бяха сама.