За упрека, че писателите не живеят, а само описват света:

„ За упрека, че писателите не живеят, а единствено разказват света: нищо сходно – животът се умножава по две “; „ Хвърлям хляба си по водите, а трохите отиват при други... “; „ Бързам,  през купове и грошове, към гибелта “. Четвъртата книга на Поли Муканова „ Сизиф дали е бил благополучен? “ е кълбо от фрагменти - уловени и забавени моменти от живота с изместено като в синкопа мощно време. От мечтание до яд, от езеро без лотоси до заблудата за абсолюта, Поли рисува лицата на един разпаднат на части свят, настойчиво опитващ да се слепи.

„ Кълна се в шарените чадъри, че на следващия ден ще изгрее слънце “, дава обещание Поли за още ненастъпилия ден. И таман да се усмихнеш, запътен натам, когато те препъва стълбата: „ Приказка за стълбата. Всеки на друго ходило “.

Това е втората книга на Муканова, насочена към фрагмента, след Amor Fati (2012), и други две поетически пътувания – „ Мигове в кибритена кутийка “ (2009) и „ Мидите имат две страни “ (2015).

„ Фрагментът би трябвало да е малко есе. В един от своите известни „ Фрагменти “ Далчев споделя, че „ есето е комбинация от лирика и философия, дето мисълта е основата, а обликът – единствено средство или повод; то е една лирика, преодоляна и затова изгубена “. Но при самия Далчев, в неговите фрагменти, поезията напълно не е изгубена. Също и фрагментите на Поли Муканова, събрани в книгата „ Сизиф дали е бил благополучен? “ (изд. „ Ерго “), са обединени от нейния необикновен лиричен глас “, написа за Муканова Владимир Левчев. „ С тези фрагменти съм подпрял руините си “ – гласи един от последните редове в популярната, комплицирана и енигматична поема на Т. С. Елиът „ Пустата земя “, написа Левчев.  „ Сизиф дали е бил благополучен? “ – отговорът на Поли потърсете в паузата сред редовете.

* * *           

Бюрокрации, заявления, администрации... фрустрации.

Подпис: Аз

* * *

Сметки без кръчмаря. Сама се сипвам на бара.

* * *

Като жаба, която скача в разнообразни направления – нямам личен лотос. Никаква непоклатимост в езерото.

* * *

Питат го за нечетливия „ написан “ почерк – вие в рода несъмнено имате лекари. Не – заболели имаме. Болни.

* * *

Самочувствието златни порти отваря. Хиляди сезами биват приласкани, Аладине!

* * *

Бели книги за черни дни – няма по-точно установяване на опита, който ни носи житейското. Натрупваме и най-после го отнасяме в черното на гибелта.

* * *

Да правиш на мравката път, значи, че искаш да запазиш в целокупност мравуняка. В целокупност – естеството.

* * *

В памет на Георги Хинчев

Единствената ранимост е посрещането на гибелта. Останалото е отлагано съмнение. Достойнството не може да е цел, по тази причина необичайност са тези, които го реализират. Да си заслужен, e предопределение, не всекиму отредена задача.

Наближаваше ранният следобяд, а тя още не знаеше какво се бе случило денем. Този път осведомителната организация, в която работеше, бе изпреварена от персоналната хроника. Преди среднощ гибелта проговори – намести се в нова отвъдност.

* * *

На гробищата, преди да слага цветето, по този начин устремена измежду редовете, парцелите, за елементи от секундата чаках срещата, с вяра, че някой ще се появи оттатък съня живот.

* * *

Чаша вино, която да утоли действителността – да я притъпи в утайка.

* * *

Дъждът прави уюта по-дълбок. Хората – по-сплотени. Кълна се в шарените чадъри, че на следващия ден ще изгрее слънце.

* * *

Помня от баба ми репликата „ Няма по-страшно нещо от войната “. Сама претърпяла Втората международна война. Споменът за сирените още отекваше, както и козунаците за Великден – оставени да втасат под снарядите...

* * *

Единственото подвеждане е, че сме безспорни.