За прехода от влюбването“ към илюзията, че притежаваш“ любовта. Споделено

За прехода от „ влюбването “ към илюзията, че „ притежаваш “ любовта. Споделено от немския психоаналитик Ерих ФРОМ в книгата „ Да имаш или да бъдеш ” (ИК Кибеа)

Можем ли да имаме любов? Ако можехме, любовта би трябвало да съществува във тип на нещо - субстанция, която човек може да има, да има, да владее. Истината е, че няма такова нещо „ обич “.

„ Любовта “ е абстракция, някакво неземно създание, богиня, въпреки още никой да не е виждал тази богиня. В реалност действително действителен е единствено актът на обичането. Да обичаш, е продуктивна активност, която допуска да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш усеща, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде ориентирана към човек, дърво, картина, концепция. Тя основава и ускорява чувството за цялост на живота. Това е развой на самообновяване и самообогатяване.

Когато човек с притежателна ориентировка изпитва обич, това значи, че той се стреми да лиши обекта на своята обич от независимост и да упражни надзор върху него. Такава обич не вдъхва живот, а лимитира, умъртвява, задушава, убива. Когато хората говорят за обич, те нормално злоупотребяват с тази дума, с цел да прикрият, че в реалност не изпитват никакво възприятие. Дали множеството родители обичат своите деца? Този въпрос остава открит Лойд дьо Моз акцентира, че за последните две хилядолетия от историята на Запада има такива ужасяващи свидетелства за свирепост на родители към личните им деца - от физически изтезания до душевен издевателства, - за безразлично, чисто собственическо отношение и садизъм, толкоз шокиращи, че човек стартира да мисли, че любящите родители са по-скоро изключение, в сравнение с предписание.

Същото важи и за брака. Независимо дали са се оженили по обич, или както в предишното по сметка, тъй като по този начин е било признато, съпрузите, които същински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният веществен интерес, грижите за децата, взаимната взаимозависимост или взаимната ненавист и боязън умишлено се претърпяват като „ любов “ - до момента, когато единият или и двамата сътрудници не признаят, че не се обичат и в никакъв случай не са се обичали. Днес можем да видим прочут прогрес в тази тенденция - хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина към този момент не считат, че половото привличане значи обич или че другарските, въпреки и не толкоз близки връзки са израз на обич. Това ново виждане води до по-голяма неприкритост, само че и до по-честа промяна на сътрудниците, което пък от своя страна не значи, че любовта поражда по-често. Новите сътрудници могат да не се обичат същински, както и предходните.

Преходът от „ влюбването “ към илюзията, че „ притежаваш “ обич постоянно може да се следи в съответни детайлности, като се наблюдава историята на сътрудници, които са се „ влюбили “. (В „ Изкуството да обичаш ” - The Art of Loving, наблягам, че думата „ falling “ в израза „ falling in love “ сама по себе си е несъгласие. Тъй като любовта е продуктивна активност, човек може единствено да „ стои “ - да бъде влюбен или да „ Върви “ - да гради любовта си. Не може да „ падне “, да изпадне в обич, тъй като това допуска пасивност).

В интервала на ухажването никой не е сигурен в другия, всеки се пробва да завоюва оня, който харесва. И двамата обаче са цялостни с живот, привлекателни са, забавни, даже красиви - защото насладата от живота постоянно одухотворява. Още нито един от двамата не притежава другия. Следователно силата и на двамата е с битийна ориентировка, т.е. всеки от тях се стреми да дава на другия и да го предизвиква. След сключването на брак доста постоянно обстановката радикално се трансформира. Брачният контракт дава на всеки от сътрудниците изключителни права на благосъстоятелност над тялото, възприятията и вниманието на другия. Вече няма потребност да се стремиш да спечелиш колегата, тъй като любовта се е трансформирала в нещо, което вече притежаваш, в един тип благосъстоятелност. Съпрузите престават да поставят старания да разсънват и да подаряват обич, стартират да си омръзват и вследствие на това хубостта и магията изчезват И двамата са разочаровани и комплицирани. Сякаш към този момент не са тези хора, които са били. Дали не са сбъркали? Обикновено всеки търси виновността в другия и се усеща излъган. И никой от тях не вижда, че в този момент те към този момент не се държат по този начин, както когато са били влюбени един в друг; неправилната мисъл, че човек към този момент има любовта, е станала причина да престанат да обичат. От този миг нататък те се задоволяват да поделят владеенето на това, което имат: пари, публично състояние, дом, деца. Следователно, в някои случаи бракът, основан с обич, се трансформира в приятелско притежаване на собствеността, в нещо като корпорация, в която егоцентризмът на единия се сплотява с егоцентризма на другия и се основава нещо общо - „ фамилията “.

Когато съпрузите не могат да възобновят предходното любовно възприятие, единият или другият може да реши, че нов сътрудник (или партньори) ще задоволи копнежа му да бъде обичан. Те осъзнават, че единственото, което желаят да имат, е обич. Но за тях любовта не е израз на същността им, а богиня, на която желаят да се подчинят. И неизбежно се провалят в любовта, тъй като „ любовта е дете на свободата “ (както се споделя в една остаряла френска песен), а прекланящият се пред богинята на любовта най-после става толкоз въздържан, че напълно изгубва тогавашното си обаяние.

Това изложение няма за цел да внуши, че бракът не може да бъде най-хубавото решение за двама души, които се обичат. Проблемът не е в брака, а в собственическата, екзистенциална същина на двамата сътрудници и в последна сметка - на цялото общество. Защитниците на модерните форми на общуване като груповия брак, честата промяна на сътрудниците, груповия секс и така нататък, по моето непретенциозно мнение, се пробват единствено да заобиколят казуса, който компликациите в любовта им основават, като лекуват отегчението с нови и нови дразнители и като се стремят да имат повече „ любовници “, без да са способни да обичат даже един. 

От: „ Да имаш или да бъдеш ”, Ерих Фром, ИК Кибеа
Снимка: cominsitu.wordpress.com