Мъдър човек, блестящ писател
За финален път видях Николай Хайтов месец преди гибелта му. Срещнахме се пред Полиграфическия комбинат " Димитър Благоев ". Болестта - неговата визия за нещастието, го беше стопила, но той не й се бе предал. Носеше в елементарен найлонов плик последния вързоп от богатата си литературна беритба - " Гробът на Васил Левски ". Страхопочитанието, което имах към него от първия ден на нашето другарство (1966), което бях запазил през годините, не ми разреши да го попитам нищо... Разделихме се безмълвни. Той мина през подлеза за отсрещната спирка и изчезна с първия рейс.
Изчезна ли, споделям? Та аз и в този момент го виждам в тил, виждам го по какъв начин постепенно слиза по стъпалата надолу. Пред очите ми е рядката му бяла коса, която се спуска от тила и покрива врата му, както в никакъв случай по-рано. Питам се: Защо ли не си казахме нищо? Защо ли не се бе подстригал?... Питам се и чета описа " Пролетна разходка ", чета и слушам гласа му:
- Идва такова време, когато на индивида не му се беседва. Да разговаряш, ще рече да вярваш на думите, да си уверен в тяхната полза. А защо да разговаряш, когато към този момент си на осемдесет и пет... Кому какво да кажеш и кой какво да ти отвърне, че да ти олекне на душата? Ако човек по-често се запитва кое има смисъл да се каже и кое не, по света ще настъпи една " добра тишина "... - тези мисли са се въртели в главата на Николай Хайтов по време на утринната му разходка на 27 май 1974 година. Тях ще запише в Дневника, от Дневника - в Черновката - до Отливката на описа " Пролетна разходка ", с цел да ги четат и идните генерации.
" Обвесил крайници на магарето, Динчо Кръстанов гледаше напред - вперен, стар, попрегърбен, с дебела тояга в ръката. Виден ловец и грубиян беше тоя човек преди време, а в този момент - уморен. Не разбрах позна ли ме, не ме ли позна, само че все по този начин вперен пред себе си - подмина. Отиваше, наподобява, за дърва. Питах се дали ме е видял, или пък не е желал да приказва...
Отмина Динчо Кръстанов, а аз останах заинтригуван: - продължава описа си писателят, - защо ли си мислеше той в този момент? - И се провикнал подире му. Бай Костадин спрял магарето, поозърнал се и познал Събовчето. От разговорката им изтъквам дребна част:
"... Пратил ми е хабер баджанакът Павли; чакал ме на гробищата. Ела, вика, стига си се инатил! Тука сме, вика, не един и двама... Идвай и ти, имаш един имот до мене свободен... Гори в този момент фитилчето ми, чичов, и догори ли - хайде при баджанака Павли... Мойто кандило е към този момент на догаряне. Та ми вика той в този момент: " Динчо, идвай, доста сме тука. Малкото сте вие - там... Остави ги дамите да се надживяват. Жените живеят с орлите, а ти идвай!... И донеси една бъклица вино, да си отпием и отпеем. "
- Ти, бай Динчо, напразно си приказваш. Ти си още млад. Я виж очите ти по какъв начин светят и какъв брой ти е алена кожата!
- Очите светят, но май спря да ми пораства косата на тила. Разбра ли? А спре ли косата на тила да пораства - значи работата ти е свършена. Това от татко ми съм го чул... "
На разлъка бай Динчо споделя на разказвача:
- Хайде, довиждане! И ти искам косата ти откъм гърба да пораства и да не спре!
Знаел си е Николай Хайтов, че косата на тила му е спряла да пораства, поради това не бе се подстригал!
.
В Дневника си (14 май 1962 година, София) е записал: "... У нас, в квартирата на ул. " Патриарх Евтимий ", бояджийски хаос... Дойде ни на посетители да донесе гъби за обмен бай Тошо, дъновист, гъбар. Жени го помоли да й види ръката, а по-късно погледна и в моята и сподели, че щял съм да пребивавам осемдесет и една години. " Не живя ли писателят осемдесет и две?!
Най-често срещите и диалозите ми с огромния публицист са били във или пред Полиграфическия комбинат - адреса на местоработата на машинописката му Надка Ненчовска и на редакцията на вестника, в който аз се трудех.
На 24 януари 2000 година в късния следобяд - денят е бил сив, снегът - глинест, съм пресрещнал Николай Хайтов пред Комбината. Бил при Иван Гранитски да прецизират детайлностите към идното премиерно показване на книгата " Диви разкази. Шумки от габър " от поредицата " Българска класика " на издателство " Захарий Стоянов ". Поздравих го за случая най-сърдечно и му предадох специфичните поздрави на Валентин Распутин (1937-2015), които му носех от Москва. Не скри насладата си, попита ме за Распутин, защо сме си говорили с него през декември... Казах му, че Валентин Григориевич съжалява доста, че Хайтов не е бил през май м. година във Фераре, Италия, а името му било в листата на персонално поканените за присъединяване в Международната писателска конференция. Срещнал различен български писател-дисидент, прочут в Западна Европа. " От тебе узнавам за такава покана. Не съм получавал покана... Нали знаеш: италианците канят, само че американците подреждат... " - отговори ми Хайтов. (В този миг към нас се приближи " остарял прочут " на писателя - остарял лесовъд или горски, ръкуваха се сърдечно и оня стартира да го занимава с " Поема за Левски ", която бил написал, само че историците не я одобрявали... " Защо я даваш на историци? Дай я на литератори!... " - успокои го Хайтов.)
.
Четиридесет и пет години от своя живот Николай Хайтов посвети на литературния труд. Последните му 10 години бяха години на битка с отродителите и майкопродавците. Плодовете на неговия извънреден гений го направиха надълбоко български и в това време съвременен европейски публицист. Колкото и да е огромна скръбта ни по загубата му, тези, които го познаваха персонално, са дваж по-горди с великия българин. Художествената му мисъл и духът му ще живеят постоянно в книгите му. А допирът ни с тях ще облекчава болката и тъгата по него.
Изчезна ли, споделям? Та аз и в този момент го виждам в тил, виждам го по какъв начин постепенно слиза по стъпалата надолу. Пред очите ми е рядката му бяла коса, която се спуска от тила и покрива врата му, както в никакъв случай по-рано. Питам се: Защо ли не си казахме нищо? Защо ли не се бе подстригал?... Питам се и чета описа " Пролетна разходка ", чета и слушам гласа му:
- Идва такова време, когато на индивида не му се беседва. Да разговаряш, ще рече да вярваш на думите, да си уверен в тяхната полза. А защо да разговаряш, когато към този момент си на осемдесет и пет... Кому какво да кажеш и кой какво да ти отвърне, че да ти олекне на душата? Ако човек по-често се запитва кое има смисъл да се каже и кое не, по света ще настъпи една " добра тишина "... - тези мисли са се въртели в главата на Николай Хайтов по време на утринната му разходка на 27 май 1974 година. Тях ще запише в Дневника, от Дневника - в Черновката - до Отливката на описа " Пролетна разходка ", с цел да ги четат и идните генерации.
" Обвесил крайници на магарето, Динчо Кръстанов гледаше напред - вперен, стар, попрегърбен, с дебела тояга в ръката. Виден ловец и грубиян беше тоя човек преди време, а в този момент - уморен. Не разбрах позна ли ме, не ме ли позна, само че все по този начин вперен пред себе си - подмина. Отиваше, наподобява, за дърва. Питах се дали ме е видял, или пък не е желал да приказва...
Отмина Динчо Кръстанов, а аз останах заинтригуван: - продължава описа си писателят, - защо ли си мислеше той в този момент? - И се провикнал подире му. Бай Костадин спрял магарето, поозърнал се и познал Събовчето. От разговорката им изтъквам дребна част:
"... Пратил ми е хабер баджанакът Павли; чакал ме на гробищата. Ела, вика, стига си се инатил! Тука сме, вика, не един и двама... Идвай и ти, имаш един имот до мене свободен... Гори в този момент фитилчето ми, чичов, и догори ли - хайде при баджанака Павли... Мойто кандило е към този момент на догаряне. Та ми вика той в този момент: " Динчо, идвай, доста сме тука. Малкото сте вие - там... Остави ги дамите да се надживяват. Жените живеят с орлите, а ти идвай!... И донеси една бъклица вино, да си отпием и отпеем. "
- Ти, бай Динчо, напразно си приказваш. Ти си още млад. Я виж очите ти по какъв начин светят и какъв брой ти е алена кожата!
- Очите светят, но май спря да ми пораства косата на тила. Разбра ли? А спре ли косата на тила да пораства - значи работата ти е свършена. Това от татко ми съм го чул... "
На разлъка бай Динчо споделя на разказвача:
- Хайде, довиждане! И ти искам косата ти откъм гърба да пораства и да не спре!
Знаел си е Николай Хайтов, че косата на тила му е спряла да пораства, поради това не бе се подстригал!
.
В Дневника си (14 май 1962 година, София) е записал: "... У нас, в квартирата на ул. " Патриарх Евтимий ", бояджийски хаос... Дойде ни на посетители да донесе гъби за обмен бай Тошо, дъновист, гъбар. Жени го помоли да й види ръката, а по-късно погледна и в моята и сподели, че щял съм да пребивавам осемдесет и една години. " Не живя ли писателят осемдесет и две?!
Най-често срещите и диалозите ми с огромния публицист са били във или пред Полиграфическия комбинат - адреса на местоработата на машинописката му Надка Ненчовска и на редакцията на вестника, в който аз се трудех.
На 24 януари 2000 година в късния следобяд - денят е бил сив, снегът - глинест, съм пресрещнал Николай Хайтов пред Комбината. Бил при Иван Гранитски да прецизират детайлностите към идното премиерно показване на книгата " Диви разкази. Шумки от габър " от поредицата " Българска класика " на издателство " Захарий Стоянов ". Поздравих го за случая най-сърдечно и му предадох специфичните поздрави на Валентин Распутин (1937-2015), които му носех от Москва. Не скри насладата си, попита ме за Распутин, защо сме си говорили с него през декември... Казах му, че Валентин Григориевич съжалява доста, че Хайтов не е бил през май м. година във Фераре, Италия, а името му било в листата на персонално поканените за присъединяване в Международната писателска конференция. Срещнал различен български писател-дисидент, прочут в Западна Европа. " От тебе узнавам за такава покана. Не съм получавал покана... Нали знаеш: италианците канят, само че американците подреждат... " - отговори ми Хайтов. (В този миг към нас се приближи " остарял прочут " на писателя - остарял лесовъд или горски, ръкуваха се сърдечно и оня стартира да го занимава с " Поема за Левски ", която бил написал, само че историците не я одобрявали... " Защо я даваш на историци? Дай я на литератори!... " - успокои го Хайтов.)
.
Четиридесет и пет години от своя живот Николай Хайтов посвети на литературния труд. Последните му 10 години бяха години на битка с отродителите и майкопродавците. Плодовете на неговия извънреден гений го направиха надълбоко български и в това време съвременен европейски публицист. Колкото и да е огромна скръбта ни по загубата му, тези, които го познаваха персонално, са дваж по-горди с великия българин. Художествената му мисъл и духът му ще живеят постоянно в книгите му. А допирът ни с тях ще облекчава болката и тъгата по него.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ