За нацията и човека между двете световни войни, споделено от

За нацията и индивида сред двете международни войни, споделено от есето на известния наш публицист, белетрист и журналист Георги Томалевски, писано през 1938 година и допълвано преди и след 9 септември 1944 година, според събитията от това време.

Между две войни

От десетина дванадесет години светът бе сви­детел на едно неизмеримо укрепване на всеобщите страсти в народите под формата на мощно емфатичен, самобитен шовинизъм. За да се случи това, трябваше да се измине един не къс път. Ще се постарая да изясня този път на стремително слизане надолу в бездната, както и бързия, изкуствен и не­очакван образ, който младите поколения добиха в Европа – континентът, който роди международната цивилизация. Всички, които претърпяха покрусата и трудно­стите след първата международна война (1914-1918 г.), помнят доста добре, през какви етапи минаха след­военните генерации. Те могат да си спомнят, когато по улиците се срещаха хора с цивилни шапки и с войнишки шинели, или пък войнишки панталони съ­четани с някое остаряло, износено палто. По главите се виждаха фуражки с извадени кокарди, а под тях две измъчени или пък кръвясали очи, зад които дебнеше изтласканият обратно, наскоро претърпян смут.

По това време, на фона на общата мъка, отчаяние и една забележителна незаинтересованост към всичко, което ни заобикаляше, проблясваха и изчез­ваха като светулки думи и недомлъвки за дирене нов път и ново възобновление на покрусения човешки дух. Това възобновление, видимо, е доста мъчно, тъй като по пътищата се движеха полухора – раз­бити физически и душевно, помъкнали в себе си тежък товар на бедност и разочарования, само че таман това тежко завещание от войната, без сами да по­дозираха хората, представяше чернозема, в който-можеше да се посади семето на една нова вяра за по-светъл и по-възвишен живот.

Хората, след такива всеобщи бедствия наподобяват на болки, които едвам са се избавили от гибелта и въпреки разрушени, с малко физични сили, постепенно се връщат към живота, към слънцето и към простата само че велика наслада, която крият в себе си нацъфтелите дървета, облачетата и звънът на пробудените пчели. Такива хора имат още слаби, изтощени тела, само че голяма схватливост към бликащия живот. След оная изтощителна война хората бяха таман с такива покрусени, само че разорани за посев души, които неумишлено търсеха опора и път.

Всеки съвременник на тая ера напълно ясно си спомня, какъв брой бързо и с каква невероятна мощ се разрастваха след войната всички идейни движе­ния. Това беше едно събитие, което за очите на кон­венционалните историци е симптом на мъка, само че за очите на тия, които познават човешката душа, е натурален позив към светлината, към свободното гладко изповядване на това, което круто и брутално е било възбранявано в продължение на години.

В тази присъща с своята неосведоменост, цялостна с блуждаене следвоенна ера, когато продуктите от първа нужда се предлагаха скрито и ве­рижно по улиците и кафенетата, когато имаше жилищна рецесия и мъжете, както загатнах, ходеха с облекла, ушити от войнишки плат, всеки мислещ чо­век диреше и намираше нещо, което беше или слу­чайно попадение, или същинска храна за изгладнялата и изжадняла душа. Тогава клубовете бяха  претъп­кани от хора, свободните религиозни общества бяха посещавани несметно, появиха се идейни безвластнически гнезда, угнетени обезверени, само че инак свободо­любиви и безстрашни младежи, сграбчени от своя разгорещен възторг, кривнаха по пътищата на някакъв самобитен нихилизъм, а други пропълзяха по Балкана. Една картина в обществото, изцяло естествена и предстояща след страшния терор на мъ­чителната война, водена в съюз с един злощастен съдружник, с малко средства, с неприятно облекло, с недо­статъчна храна и с най-много напрежение на телес­ните и душевни  сили. Това обезсърчение и нихилизъм бяха подбуждани и от пресния спомен за държа­нието на огромна част от управителните лица през бу­рята – някак си саможиви, неуки, слабокултурни началници, користни и брутални, непознаващи никакви други добродетели, с изключение на неучтивост и пренебрежителност.

Разбира се, такова безредно оцветяване на идейността в едно общество е нито трайно, нито изключително потребно събитие за една страна, само че то е на­пълн обяснимо. То, естествено, бе почнало да се свежда във все по-малък брой и по-голям размер гру­пировки, до момента в който се стигне до най-последните и класични два фронта: идеализъм и материализъм. Естествено и редно за очакване е, като знаем неизбежната последица от пресищането, че в такива времена, на най-задно място остават ония от куми­рите на индивида, за които той е изразходвал най-вече сила и които са повода за неговото бедствено състояние. Макар и да имат справедлива, неувяхваща стой­ност, всички неща, повтаряни до преситеност, човек от­блъсква елементарно, доброволно и естествено. Ако бъдем обективни пред себе си, би трябвало да признаем, какъв брой мъчно бихме могли да понасяме в такова едно не­стройно, следвоенно време, каквито и да са речи и хвалебствия въз основата на национализма. Думите нация, родолюбец, война и в случай че щете даже и думата татковина, която има такова магично влияние върху индивида, бяха прекалено много демагнетизирани, тъй като бяха се нахабили в устата на най-обикновени професионални викачи, както по стъгдите, по този начин и по полковите роти. Тия думи нямаха омагьосване, нямаха никаква мощ, тъй като дълго време бяха пленници в съзнанието на чиновници, сложени да поддържат с всички сред­ства курса на дадена политика и своето персонална благоденствие.

Знае се, че силата на всяко слово възраства в магия, когато то се изрече в подобаващ миг, осо­бено когато то действува контрастно н ненадейно. Само в горещата пустиня, където пасажерите са в премала и обезсърчение, думата вода има значение на избавителен вик, а не в някое мочурливо място, или в дъждовен ден, когато водата и влагата изпи­ват и костите на индивида. Така беше станало и с на­ционализма след войната. Всеки отбягваше да чува постоянно тая дума, всеки отбягваше да я произнася, Жаждата за независимост и асортимент на личен път, тол­кова дълго потискани, караха хората да мечтаят за подвига на Карл Мор, а ужасното терзание в ма­териално отношение и неналичието на средства за по­минък, караха химиците да създават вкъщи си багра за обувки, да варят анасон за ракия, а художни­ците да пишат табели за магазините.

Има едно правилно подсъзнателно, възприятие, което управлява хората при техните действия, изключително в случай че тая действия са от публичен, всеобщ темперамент. Това подсъзнателно възприятие всеки път подсказва благоприят­ните моменти, в които обещано слово или концепция ще произведат най-силно усещане. Никоя политическа система не би имала триумф, в случай че тя не следва върху друга, която изцяло, или съвсем да е била лишена от „ новостите “ на идващата. „ Ние ви носим нещо ново “ – казват постоянно политическите пропагандатори на тия, които ги слушат. Тъкмо това ново е заразява­щият детайл, това ново е, което чака всеки по­ради безконечния и неизменим закон за пресищането. На­полеон в никакъв случай не би влезнал в историята, в случай че преди него нямаше френската гражданска война. Няма какво да се прави! Никой няма право да съди хората, че се подават на въздействия и внушения. Това е свещеното, въпреки и от време на време тъпо право на масите. На тая почва се явяват хора по-волеви, по-амбициозни, по-предвидливи, а постоянно по-хитри, които съумяват да инжектират на масата известни хрумвания, конто в скоро време стават знаме и управително начало на обще­ствения живот, изпълвайки цялото зрително и идейно поле на своето време.

По тоя метод се основават „ придвижвания “ и какви ли не още неща, които покриват с тъмно покривало ре­дица протекли години – безплодни, преситени с ули­чен тържествен звук, лишени от духовна основа, непознати на животворното полъхване на безсмъртния съгра­ждащ дух.

Такъв рисков опит се направи с възприятието на­ционализъм, като на понятието нация се даде един колосален облик. В по-сетнешните дни, тия особени и много груби страсти, които обладаха милиони хипнотизирани човешки същества, взеха невероятен ха­рактер, минаха към изстъпления и трансфораха Европа в неразпознаваем материк на безумство.

От: „ Слънце след стихия “ (Есета), Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988), beinsadouno.com