В една капка се оглежда цялата световна канализация
За род „ размисли ” не съм чул до през днешния ден. Много текстове са онасловени по този начин, книги също – и значително. Обичам да чета сходни неща, те нормално са композирани свободно, развиват се някак безгрижно, „ развързано ”, без да следват предварителните хрумвания на създателя. И създателите също се усещат комфортно отвън наложителните си проекти, нерядко реализират повече, в сравнение с в случай че са имали съответни планове за текста. Но това, както всичко в словесността, е също занятие мъчно и когато резултатът не е ослепителен, остава оправданието, че най-малко нищо не си обещавал на читателя. Сякаш читателят ще знае имал ли си заричане в мозъка си и какво тъкмо е било то.
Израснах във фамилия, в която от дете чувах да се приказва, че политиците са нездравословни. Но действителни политици и политика тогава в България нямаше. Липсваха партиите като действителни партии и на избори нищо не се решаваше. Разхождаха се нагоре-надолу някакви партийни секретари, само че това си беше кариера като всяка друга. Не се крадеше... или съвсем. Можеше да прибереш нещо, в случай че си подобен секретар, да речем, в някоя фабрика. Днес, в случай че си в нужната партия, можеш да откраднеш цялата фабрика. Затова и мощно ме учуди салтоморталето на сътрудника Йордан, който още в първите часове на смяната се вреди в някаква от новопоникналите сини... обединения.
Дотогава Данчо се бе издигал в партиен печатен орган, орган на Централен комитет. Който помни, схваща какво значи това. Бе си здрава номенклатура, не журналист-простосмъртник. Засякохме се в една командировка до Бургас, съседи в самолета. На летището го посрещна волга и той се извини: чака го първият секретар на окръжния комитет. Та когато Данчо, другояче топчест и очилат наивник, направи своя слисващ флиг-флаг, попитахме най-близкия му другар, и той публицист от нашето потомство: за какво? Колегата не мисли дълго, задоволи интереса ни: „ Много обича кюфтета! – сподели. И добави: - „ Много обича кюфтета... ”
Така Йордан обезпечи порциона, а на нас отвори очите:
политиката стартира с кюфтетата.
Напредвахме по малко, борехме се за хляба, а в политиката дразнителите бяха други. „ Едра риба – едра примамка ” обясняваше професор Здравко Чолаков, критик с заплатен рибарски билет и цепеше редакцията с неподражаемия си смях. Колегата Георги стана заместник-министър в едно бързо държавно управление на прехода. Веднага го наобиколили другари от вси страни. Отрупали го с планове, с ходатайства и прошения. Той ги прибирал, раздавал ги по дирекции и комисии – да си минат етапния ред. Просителите чакали обнадеждени, след това нетърпеливи, най-после бюрокрацията и процедурите ги разярили. Те не били пристигнали при него, с цел да си чакат реда. И един Панчо, и той състудент наш, му го споделил в очите: ”Гошо – креснал му, – за какво единствено хабиш властта? ” След този епизод даже и аз схванах, че властта би трябвало да се осъществя. Тя самата линее, в случай че не я впрегнеш в своя, а и на прятелите изгода. И даже изхабена, някой ще ти я грабне от ръцете, без да й намира недостатъци.
Ще решите, че ви занасям с такива почтени епизоди от демокрацията. Обещах ви, че през днешния ден няма да драматизираме. Или, както умират да споделят в последно време, ще се забавляваме. Обаче, нали са размисли, и най-веселото става съществено. Ето, да вземем за пример, здравният министър, да го пита човек за какво, разгласи че генералът на НОЩ имал длъжностен ангажимент и по тази причина го няма на брифинга. А генералът – на плажа в Гърция.
„ И какво? – ще запита някой от публиката. – Генералът няма ли право на отпуск? ”
„ Има право, ще отвърнем ние. Но министърът няма право да лъже. ”
„ Голяма работа – ще заключи различен. – Те всичките лъжат. ”
И завършек на заниманието. Шегата нагазва в истината. Дребна, незначителна преживелица, а в нея цялата власт по юнашка фланелка. Както е споделил мъдрецът: в една капка се оглежда цялата международна канализация.
Или друго. Шефът на прокуратурата заподозрял, че не го харесваме задоволително. И съпоставя всички, на които неговото институция не им подхожда, с нацисти. Заявява го, като очевидно се възхищава на своята ексцентрична импровизация. Не осъзнава, че
когато един прокурор по какъвто и да е мотив медитира върху нацизма,
това към този момент е рисково, злокобно е. На демокрацията козината й пада.
Или за сухите съчки. Помните ли я тази притча? Унижиха обществото да му я хвърлят в очите. Само това, че го принудиха да мисли по случая, бе рисково посягане върху неговото душевно здраве. Смешно, нали? Или най-малко безочливо. Но това мимолетно планиране ще остави груба диря в неговата традиция, в морала му по-нататък през ХХI век. Само дето не предложиха да се отстранен в точния момент възрастните и болните, с цел да могат националните маси да продължат решително към бъдещето. И необичайно,
незначителният митинг против това осквернение бе вял и раздробен,
а властта хареса създателите на тези хрумвания, придърпа ги към себе си, поучават я, дори й дърпат конците, май...
Окрилен от тяхната течаща отвред агитация, електоратът доби необикновено просветление: никакъв ковид няма в природата, най-малко в българската. А цялата карантина беше, с цел да затворят летището. Така никой няма да отпътува и да изпраща от чужбина изобличения и есемеси, каквито зловредни опити в последно време зачестиха.
Живеем с чудатото подвеждане, че с самообладание и дебелоглав можем да останем свободни. Инатът, да кажем, е повсеместен. Но търпението бива най-различно: нормално самообладание, издръжливост, отшелничество. Истински свободен човек е бил Св. Иван Рилски, вълшебник и настойник на българите. Бил е свободен още и тъй като бил безсребреник, не докосвал пари. Цар Петър дошел с две торби злато, а чудотворецът го държал на отсрещния хълм – по този начин разговаряли. И през днешния ден, в случай че човек не допира пари, несъмнено също ще бъде свободен. Но не и великият Свети Иван – в наши дни тази независимост му бе отнета. Изрисуваха го върху банкнота, а след това го и отсякоха върху левчето. Да ти омърсят идеала със задна дата и да ти строшат волята – това единствено потомци като нас могат и единствено в народна власт като нашата. Но туй го прибавям тук само като разтуха, че не сме единствените ние с вас, дето жалим за независимост.
И мъртвият може да загуби свободата си,
дето я е отстоявал цялостен живот.
Напоследък палавата българска мисъл все по-често се върти към героя на Ботевото перо – безсмъртния Кир Михалаки. Доскоро така се глумяха с Андрешко, в този момент на ред е този фейлетонен господар. Знам за какво е това: желае му се на българина най-сетне да се случи това, което се случва във фейлетона. Да му земат на чорбаджията златото и властта, та да го боцкат по шкембето дечурлигага и да го питат що има там. Иска му се, само че не става. Ботев го написал – и не го дочакал. Поколения оттогава го четохме – не го дочакахме. Вероятно не става по този начин – с писане и с четене. Друга оправия желае българският Кир Михалаки. А и още една причина ме прави черноглед. Да се любознания какво толкоз има в шкембето на нашенския Кир Михалаки е празна работа. Всички знаят, че то е цялостно с асфалт...
Израснах във фамилия, в която от дете чувах да се приказва, че политиците са нездравословни. Но действителни политици и политика тогава в България нямаше. Липсваха партиите като действителни партии и на избори нищо не се решаваше. Разхождаха се нагоре-надолу някакви партийни секретари, само че това си беше кариера като всяка друга. Не се крадеше... или съвсем. Можеше да прибереш нещо, в случай че си подобен секретар, да речем, в някоя фабрика. Днес, в случай че си в нужната партия, можеш да откраднеш цялата фабрика. Затова и мощно ме учуди салтоморталето на сътрудника Йордан, който още в първите часове на смяната се вреди в някаква от новопоникналите сини... обединения.
Дотогава Данчо се бе издигал в партиен печатен орган, орган на Централен комитет. Който помни, схваща какво значи това. Бе си здрава номенклатура, не журналист-простосмъртник. Засякохме се в една командировка до Бургас, съседи в самолета. На летището го посрещна волга и той се извини: чака го първият секретар на окръжния комитет. Та когато Данчо, другояче топчест и очилат наивник, направи своя слисващ флиг-флаг, попитахме най-близкия му другар, и той публицист от нашето потомство: за какво? Колегата не мисли дълго, задоволи интереса ни: „ Много обича кюфтета! – сподели. И добави: - „ Много обича кюфтета... ”
Така Йордан обезпечи порциона, а на нас отвори очите:
политиката стартира с кюфтетата.
Напредвахме по малко, борехме се за хляба, а в политиката дразнителите бяха други. „ Едра риба – едра примамка ” обясняваше професор Здравко Чолаков, критик с заплатен рибарски билет и цепеше редакцията с неподражаемия си смях. Колегата Георги стана заместник-министър в едно бързо държавно управление на прехода. Веднага го наобиколили другари от вси страни. Отрупали го с планове, с ходатайства и прошения. Той ги прибирал, раздавал ги по дирекции и комисии – да си минат етапния ред. Просителите чакали обнадеждени, след това нетърпеливи, най-после бюрокрацията и процедурите ги разярили. Те не били пристигнали при него, с цел да си чакат реда. И един Панчо, и той състудент наш, му го споделил в очите: ”Гошо – креснал му, – за какво единствено хабиш властта? ” След този епизод даже и аз схванах, че властта би трябвало да се осъществя. Тя самата линее, в случай че не я впрегнеш в своя, а и на прятелите изгода. И даже изхабена, някой ще ти я грабне от ръцете, без да й намира недостатъци.
Ще решите, че ви занасям с такива почтени епизоди от демокрацията. Обещах ви, че през днешния ден няма да драматизираме. Или, както умират да споделят в последно време, ще се забавляваме. Обаче, нали са размисли, и най-веселото става съществено. Ето, да вземем за пример, здравният министър, да го пита човек за какво, разгласи че генералът на НОЩ имал длъжностен ангажимент и по тази причина го няма на брифинга. А генералът – на плажа в Гърция.
„ И какво? – ще запита някой от публиката. – Генералът няма ли право на отпуск? ”
„ Има право, ще отвърнем ние. Но министърът няма право да лъже. ”
„ Голяма работа – ще заключи различен. – Те всичките лъжат. ”
И завършек на заниманието. Шегата нагазва в истината. Дребна, незначителна преживелица, а в нея цялата власт по юнашка фланелка. Както е споделил мъдрецът: в една капка се оглежда цялата международна канализация.
Или друго. Шефът на прокуратурата заподозрял, че не го харесваме задоволително. И съпоставя всички, на които неговото институция не им подхожда, с нацисти. Заявява го, като очевидно се възхищава на своята ексцентрична импровизация. Не осъзнава, че
когато един прокурор по какъвто и да е мотив медитира върху нацизма,
това към този момент е рисково, злокобно е. На демокрацията козината й пада.
Или за сухите съчки. Помните ли я тази притча? Унижиха обществото да му я хвърлят в очите. Само това, че го принудиха да мисли по случая, бе рисково посягане върху неговото душевно здраве. Смешно, нали? Или най-малко безочливо. Но това мимолетно планиране ще остави груба диря в неговата традиция, в морала му по-нататък през ХХI век. Само дето не предложиха да се отстранен в точния момент възрастните и болните, с цел да могат националните маси да продължат решително към бъдещето. И необичайно,
незначителният митинг против това осквернение бе вял и раздробен,
а властта хареса създателите на тези хрумвания, придърпа ги към себе си, поучават я, дори й дърпат конците, май...
Окрилен от тяхната течаща отвред агитация, електоратът доби необикновено просветление: никакъв ковид няма в природата, най-малко в българската. А цялата карантина беше, с цел да затворят летището. Така никой няма да отпътува и да изпраща от чужбина изобличения и есемеси, каквито зловредни опити в последно време зачестиха.
Живеем с чудатото подвеждане, че с самообладание и дебелоглав можем да останем свободни. Инатът, да кажем, е повсеместен. Но търпението бива най-различно: нормално самообладание, издръжливост, отшелничество. Истински свободен човек е бил Св. Иван Рилски, вълшебник и настойник на българите. Бил е свободен още и тъй като бил безсребреник, не докосвал пари. Цар Петър дошел с две торби злато, а чудотворецът го държал на отсрещния хълм – по този начин разговаряли. И през днешния ден, в случай че човек не допира пари, несъмнено също ще бъде свободен. Но не и великият Свети Иван – в наши дни тази независимост му бе отнета. Изрисуваха го върху банкнота, а след това го и отсякоха върху левчето. Да ти омърсят идеала със задна дата и да ти строшат волята – това единствено потомци като нас могат и единствено в народна власт като нашата. Но туй го прибавям тук само като разтуха, че не сме единствените ние с вас, дето жалим за независимост.
И мъртвият може да загуби свободата си,
дето я е отстоявал цялостен живот.
Напоследък палавата българска мисъл все по-често се върти към героя на Ботевото перо – безсмъртния Кир Михалаки. Доскоро така се глумяха с Андрешко, в този момент на ред е този фейлетонен господар. Знам за какво е това: желае му се на българина най-сетне да се случи това, което се случва във фейлетона. Да му земат на чорбаджията златото и властта, та да го боцкат по шкембето дечурлигага и да го питат що има там. Иска му се, само че не става. Ботев го написал – и не го дочакал. Поколения оттогава го четохме – не го дочакахме. Вероятно не става по този начин – с писане и с четене. Друга оправия желае българският Кир Михалаки. А и още една причина ме прави черноглед. Да се любознания какво толкоз има в шкембето на нашенския Кир Михалаки е празна работа. Всички знаят, че то е цялостно с асфалт...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ