Хуморът на безхуморните ~ За българските традиции и нрави
За етнопсихологията на българите и възприятието за комизъм на нашия народ, споделено от писателката Анна Каменова (1894-1972) в списание „ Златорог ”, 1929 година.
Без подозрение безхуморните - това сме ний българите, или най-малко за такива минаваме и сами се считаме. Народ реалист, здравомислещ, удобен, който не се отдава на фантазиране и празни, безполезни занимания. А каква изгода можем да извлечем от хумора? На пръв взор - никаква. Струва ни се, че единствената цел на хумора е да ни забавлява. За практичния българин тази изгода е напълно непотребна. Въпреки всички радостни страници, които доста ежедневници откриха за износно да открият, ний живеем без комизъм. Сатирата има по-голям триумф у нас. В нея усещаме отрицанието и поуката изведнаж.
Има ли комизъм у нас и належащо ли е да насърчаваме неговото развиване. Ще ми се възрази: Цървули няма, гайда желае... Или с други думи, липсват ни най-елементарни условия за спокоен живот, а пък ний приказваме за комизъм. Ала таман това несъгласие ще ми послужи за доказателството, което диря. Тази национална мъдрост, изразена в хумористичната поговорка, съдържа детайли на този комизъм, за който приказваме.
Като се откъснем от съвременността и се попитаме дали хуморът, здравият комизъм е характерен на нашия народ, не можем отговори негативно. Къде другаде ще намерим по-добре отразен българския темперамент, непокътнат от непознати въздействия, пресен и саморасъл, в случай че не в националните умотворения? Ако потърсим там, що открием един богат източник на комизъм, здрав и автентичен. Изглежда, че ний сме били като Молиеровия аристократ, Monsieur Jordain: говорели сме в прозаичност, без да знаем това или по-добре, проявявали сме комизъм, без да подозираме, че имаме комизъм.
В нашия комизъм по-често липсва духовитост на фразата, няма издирван резултат. Той поражда ненадейно, неумишлено и произлиза от събитията, от най-простия, най-практичния, най-позитивния мироглед, изразен по метод, който характеризира лицето. Остроумният израз може да мине от уста на уста, да го припишем на други лица и да го сложим при други условия - той не губи своето значение. Хумористичният израз в противен случай, е в множеството случаи обвързван с лицето, присъщ е единствено за него. Нашият комизъм множеството пъти се показва при характеризиране, изобразяване на занимателни и самобитни, по-често симпатични характери. В нашия комизъм има здрав смисъл, просто, достоверно възприятие.
Ако потърсим де е изразен нашият комизъм, ще забележим, че не е единствено в смешни национални приказки и смешки, а още и в пословици и гатанки. Ние незадоволително ценим нашите пословици, модерните хора даже напълно не ги използват. Обикновено считаме, че използването на пословици и поговорки е отживяла времето си и е подобаваща единствено за старите хора. Забравяме, че характерността на един народ, неговата мъдрост и духовитост се открива най-лесно посредством пословиците. Ний имаме едно извънредно благосъстояние. Някои са произлезли от смешни приказки, остроумната фраза от които служи за сентенция. Така например “Болен здрав носи ”, “Измамих те свети Никола ”, “По-сладък да дойдеш ”.
Мнозина у нас към момента гледат на хумористичното като на средство за присмиване, подиграване с другите. [...] Не можем да поносим ний да бъдем закачени, наранени - а другите може, несъмнено, за какво не. Дори по-остричко. Но когато някой с нас се закачи, даже беззлобно, ний ставаме непоносими. Не можем да поносим закачки, наскърбяваме се от най-беззлобната смешка, даже когато е в действителност остроумна. Не демонстрираме толерантност в връзките си с хората и със събитията. Това безпокойство, липса на душевно равновесие, липса на комизъм демонстрираме при най-дребната задявка. Всички се смеят на Големанов, като мислят, че единствено претендентите за министри са осмени. Но щом доловят, че в действителност съвсем всеки българин крие в дъното на душата си един мъничък “Големанов ”, който няма нищо общо с политиката и може да се прояви като стихотворец, музикант или майстор, че в лицето на Големанов всяка прекомерна, не по силите упоритост е осмяна, почувстваме и себе си наранени, тогава смехът се смразява на устните и ние недоволно се мръщим.
И все пак това, ний, българите, безхуморните, които се считаме хора на разсъдъка, а не на сърцето, сме в действителност повече подчинени на сърцето, в сравнение с нормално мислят. Ний владеем това качество, само че сме се потрудили да спрем неговото развиване, да го прикрием. Младите нации са като децата, които желаят да минат за възрастни. В душата си са още деца, а мръщят лица и си дават тип на доста съществени, на по-сериозни, в сравнение с са даже възрастните. Така и ний, късно застанали в фамилията на културните нации, с цел да не предизвикаме снизходително третиране от по старите, побързахме да си дадем прекомерно сериозен тип и пренебрегнахме развиването на хумора.
Обикновено считаме, че едно по-голямо дарование не заслужава да бъде отдадено единствено на хумористичното. Затова множеството модерни хумористични произведения у нас, дребни и по-големи, са инцидентни, делнични, а не плод на едно систематично развиване на дарбата. А с цел да се изрази комизъм в художествена форма не е работа на смешка. Древните гърци и по-късно Молиер, са признавали, че е по-лесно да се написа покруса, в сравнение с комедия. А Шекспир споделя за своя шут: “Този другар е прекомерно умен, веднага като може да се показа за малоумен. И с цел да може добре да извършва тази работа, му би трябвало доста разум ”. За да бъде създателят остроумен, комичен, проницателен, нужни са му толкоз качества, колкото и с цел да бъде умен. Не всичко, което провокира рев, е трагично, както не всичко, което провокира смях, е хумористично.
Хуморът е правилен на живота.
Избрано от „ Хуморът на безхуморните ", сп. " Златорог ", 1929 година
Карикатури ~ Александър Божинов (1878-1968), с право именуван татко на българската подигравка
