Юлия Пискулийска е автор на 17 книги - публицистика, поезия,

Юлия Пискулийска е създател на 17 книги - журналистика, лирика, прозаичност. Има почетна грамота на Съюз на българските писатели " За принос към българската литература " и " Златното перо " на Съюз на българските журналисти. Тя е първата жена, определена в управлението на Съюз на българските журналисти, където два мандата е деен зам.-председател по професионално-творческите въпроси, възвръща в. " Поглед " и работи неуморно за свободата на българската публицистика. Завършила " Български език и литература " в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила във в. " Труд ", сп. " Пламък ", в. " Ние, дамите ", в. " Континент ", в. " Женско здраве ", в. " Словото ". Председател и създател на фондация " МОСТ " - Медии, Общество, Семейство, Традиции. Член е на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти. Омъжена, с три деца - Стефка, Зорница и Йордан, четири внучки - Янина, Юлия, Джена и Петра, внук Асен и правнучка Леда.

- Спала си в дома на обвинена за ликвидиране, къде още те водят журналистическите мемоари?

- Срещала съм се и с наказан на гибел. Била съм в залата на Върховния съд, когато наказаният на гибел би трябвало да каже последната си дума. Това е условие на специалността - да не надзърташ отдалече. Влизала съм в спречкване с починалия Георги Тамбуев, краткотрайно завеждащ отдела ни - той искаше да пиша върху писмо, без да изследвам, без да отида, без да се срещна с хората. " Какво толкоз ", сподели, кой ще разбере... Няма потребност някой да схваща. Аз ще знам.

- Споделяла си, че доста неща те нервират в днешната публицистика.

- Само един подробност ще си разреша: недоумявам по какъв начин сътрудници дават естрада на експерти, зле одобрявани в личната колегия. Превръщат ги в медийни звезди - да вземем за пример, вълна от пациенти потича към тези лекари, които са надалеч от професионализма, разбиран в пълнотата му. Горкият пациент... Само тъй като някой от нас не се е вгледал в качествата на експерта, а е видял единствено умеенето му да приказва... красиво.

Ненавиждам интригантите. Но факт е - и медиите вземат участие във великата социална конспирация. Наднича се в живота на хората, в персоналните им нещастия. Сеят се лъжи. Без мисъл какво носи това на избран човек. Отвращават ме превиващите тил пред " фактори ". Странно ми е безразличието към човешка орис или обществени процеси. Прекланям се пред щедростта. Пред разсъдъка - изключително когато се откроява във значимо решение. Възхищава ме умният. Талантливият. Състрадателният - освен с познатата гримаса на лицето - с действието. Учудва ме пасивността ни като общество в избрани обстановки. Радвам се на хората, които умеят да обичат. Трамплините ме ядосват, тъй като са носители на пагубното за всяко общество изстрелване " нависоко ". Разнообразие от калинки и други летящи с непознати крилца...

- Чух за теб един път, че си конфликтна...

- Ако това определение идва от желанието ми да имам независимо мнение - по този начин да бъде. Най-лесно е да премълчиш явна недомислица. Удобно е. Неведнъж мнението ми е било друго от водещо мнение на фигура с позиция. Смятам, че е обикновено да изразиш някакъв мотив, който да е потребен за публичното развиване. Навремето от Районния комитет на Българска комунистическа партия ми споделиха, че Левчев не утвърждава свободния ми изказ. И че търси метод да ме усмири. Не споделям, че и аз постоянно съм била права. Но съм била подготвена да приема всеки аргумент, който би оборил моето виждане. Истината е във обстоятелствата. Да търсиш, значи постоянно да се вглеждаш допустимо най-дълбоко в една обстановка. Документите, свързани с нея. Близките ни обичат такива, каквито сме. Публичните персони би трябвало да поемат обществената отговорност отвън персоналния кръг след точна самопреценка.

Журналистиката ми даде доста. И доста ми лиши. Никога не съм се движила с тези везни, само че в този момент чувствам какъв брой доста са изгубили децата ми, фамилията ми от тази моя отдаденост. Да, била съм някаква поддръжка за непознати хора, това е вътрешна нужда, това е наследеното от моите родители, баба, дядо възприятие за отговорност. То ме е карало да избирам сложните пътеки на специалността и да не мисля ще получа ли нещо или не. Спомням си, когато ме повикаха във в. " Континент ", беше сложен интервал, началото на този безконечен преход, основният редактор ме попита каква заплата желая. Казах - каквато реши. После разбрах, че даже стажантките имат много по-високо заплащане от мен. А бях завеждащ отдел.

- Тъжно е да си служил на хората посредством публицистиката и да виждаш по какъв начин доста неща се унищожават пред очите ти...

- С разграждането на обществените домове, домове за деца в неравностойно състояние примерно, се унищожи цяла система. Тя беше сменена с нищо. Но въздушният балон на промяната в този случай и в други също - да вземем за пример опазването на здравето, е умрял. Боли ме, че преди да се премисли нещо, се подхваща събарянето. Да имах още живот, който да дам на това наше обезумяло общество, бих съдила и Евгени Бакърджиев. За един лев. Никой не му изиска сметка за разрушаването на една част от историята, която различен народ би трансформирал във опция за приход. Какъв музей можеше да стане от мавзолея, какъв брой туристи щяха да дойдат тук!

- На какво още се гневиш?

- Нещата, които ме гневят, са от камъче до световни. Например, че на улицата всеки те блъска, не се съблюдават обикновените правила, да не приказваме за недоимъка на кавалери. Че заран градинката е цялостна с бутилки и боклуци, че няма мощ, която да забрани пиянските сбирки там, че няма надзор никакъв и за нищо. Гневи ме, че много надарен публицист може да излезе и да чете пред сякаш елитна публика прелестните си стихове - по къси шортички и по джапанки. Всичките тези камъчета приказват какъв брой ни е апатичен другият човек. Да не започваме тематиката за безхаберието, корупцията, бедността. Но и дребното, и огромното имат силата да унищожават невъзвратимо душeвността ни. С болен народ не се гради стопанска система. Нито просвета. Нищо.

- А разочарованията?

- Не са били малко. Опитвам се да ги приема метафизичен. Преди доста години размишлявах върху тази тематика, включих текста и в една от книгите си. Рисувах портрета на разочарованието като опция да те стабилизира, да укрепи духа ти. С всичките черни краски това наличие в живота ни е урок. Възможност да се проверим. Да узряваме за упорството на отпора. Да забележим по-ясно себе си. Случаи на отчаяние колкото искаш, обаче не са ме отказвали да оказвам помощ на хора, потърсили моята помощ.

- От 50 години си вярна на лявата концепция. А през днешния ден чувстваш ли се разочарована?

- Редник съм в тази партия. Дете съм на безпартийни. Но баба и дядо са били членове на партията. Когато проектантската организация, където работеше майка, я предлага да бъде призната в Българска комунистическа партия, във " висшата инстанция ", където би трябвало да те одобрят, някой споделил, че владее немски. И си заложил партийния билет с тази информация, това намирисвало на шпионаж... Значи - не става... А баща е бил офицер. Завършил е Военното учебно заведение в София - като дете на умрял във войната, дете извънредно оскъдно, майка му е работила в сиропиталище, с цел да отглежда по някакъв метод четирите си деца. Завършва висшето си обучение там. Воювал е след това. Когато Коста Андреев, тогава работех в " Труд " и той беше основен редактор, ме повика и ми предложи да ме одобряват в Българска комунистическа партия, аз отговорих, че не съм направила нищо значително в живота си, че там би трябвало да бъдат хора, създали доста за страната си. Докато аз се питах дали съм почтена да бъда там, някои хора от редакцията без съмнение нападнаха партийното участие... Имала съм своите компликации и са ме уволнявали - и впрочем, само че това не ми попречи да пиша и не ме отчая. И вицове съм разказвала, и съм изразявала противоречие с фигури на високи позиции. Не мога да приема тези сътрудници, които и в този момент сервилничат и съществуват с гения на ветропоказатели. В доста от случаите наказването не идваше по партийна линия, а от блюдолизци, които доста държаха да имат топла връзка с властта и с цел да се докарат, гонеха мислещите друго.

Не се отхвърлям от партията си. И съм от щастливките - със брачен партньор, който до гибелта си остана правилен на лявата концепция. Много сме говорили за протичащото се в нашата партия, и двамата сме много сериозни, постоянно несъгласни с дейности или думи. Но по-добре да опиташ да бъдеш коректив, в сравнение с да се свиеш в дребното си гнездо и да приказваш мислено. Питаш дали са ме подкрепили... Мисля, че съм от незабележимата армия, от която се чака да бъде постоянно подготвена, даже единствено да запълни един площад. Но освен в нашата партия доста хора остават невидими - това си е характерност на обществото ни. Много се колебая, че някой от ръководителите в тази партия знае какво пиша, къде пиша, какъв брой книги имам... Но аз не съм и очаквала по принцип поддръжка по партийна линия. Дядо ми, юрист, който е дарявал за всякакви обществени инициативи, дал отговор на вуйчо Гочовия въпрос - за какво не построи една огромна къща в София, да се погрижи за децата си - а дядо рекъл, че в миналото партията ще се погрижи за тях. Този идеализъм живееше в нашия дом. Тази посока: давай и не искай.

- Имаш 17 книги. Имаш и неиздадени още...

- Продължавам да пиша. Аз съм публицист. Поезията е в миговете, които всеки желае да има, да му принадлежат, за изповед или самосъд, да се освободи от всевъзможни граници, публицистичен яд... Да лети и да си вземе по малко слънце или дъжд оттова, дето прелита. Само момент. Описваш мига. Утре чувството може да е друго.

- Плашат ме моите мисли, казваш в свое стихотворение. Защо?

- Плаши ме откровеността, с която поглеждам към себе си, която желае да изведе на бял свят чувства, приспани и изгубени. Която не желае да не помни, носи обиди, праща послания... Плаши ме силата на мисълта, която сервира пред мен дива ягодова китка или ми припомня мирис на папрат. Плаши ме този живот, който съм събрала и който диша и тича из мене... Плаши ме не тъй като откровеността постоянно ми е носила спорове. Плаши ме желанието да диря себе си. Защото не намирам отговори.

- Твърдиш и друго в поезията си: разрушават се истините като сипеи...

- Съвсем естествено е да се изправиш един ден пред истина, която е превърната в сипей. Може би тъй като си бил доверчив. Както виждаме, светът става неуправляем, каквото знаем, е потопен транспортен съд, хората излизат отвън разпоредбите, отвън законите, природата изригва, недоволна от настоятелното ни навлизане в утробата й... Интересува ме индивидът, който се трансформира съгласно своя персонален интерес и който трансформира в пясък някаква обща концепция. Може би всяко време е грубо, тъй като във всяко време има погубени истини, окървавени. Но виждам мига: какъв брой ветропоказатели, какъв брой бездуховност, какъв брой нелюбов има в този момент...

- Как се написа лирика в това " време на плеймейтки, риалити тъпотии, модели, тутикванти ", както отбелязва С. Хаджикосев като твой рецензент?

- Имам нужда да трансформира чувствата си в думи, да хвърча след възприятие, да рисувам облаци, да се вслушвам посредством думи във водното шумолене, да групирам пясък от минало, да го трансформирам в твърдина, с цел да посадя там незабравките на загатна. Изстрадвам сбогуването с някой и нещо. Но пиша, тъй като това е нужда за мен. Книгите са среща с приятелите ми - познати и непознати.

- А другари - доста.

- Това е благополучие, което желая и което вардя. Моята Руми Братованова! Толкова светли чувства са свързани с Татяна Лолова и със брачна половинка й. Светлина получавам и от духовния свят на доктор Мари Паникян. Всичките ми другари са изключителни и ярки персони. И Венко, и Иво Кременски, и Иво Търнев, и Нигяр Джафер, и Радка Аргирова, и Иван Гьорев, Жасмина и Милко, и Маргарит Пенев, Веселин Матеев, и Нели, и Христина Христова, и Кирил Янев, и Люси Зафирова, Саранеделчеви, Ива Апостолова, и Галя Гаврилова, и Ани... Приятелства от доста години, по-силни от всевъзможни ветрове.

Сега, покрай осемдесeтте, не скърбя за всеотдайността към хората, към обществото. С фондация " МОСТ " не преставам да работя все по този начин. Но дължа доста на децата си, които постоянно са ме подкрепяли безрезервно; на брат ми и сестра ми, на всички близки, на Асен, който към този момент не е до нас, дължа им опрощение, че концепцията беше над тях. Че непознатият човек беше над тях. До финален мирис с теб остават единствено най-близките ти хора, които те обичат какъвто си.

И в случай че имам обръщение, то е: обичайте.