4 истории на писателката Йорданка Белева
Йорданка Белева е родена през 1977 година в гр. Тервел. Завършва българска филология и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат на тематика " Възможностите за единна осведомителна система сред парламентарните библиотеки в Европа ". Автор е на стихосбирките „ Пеньоари и ладии “, „ Ѝ “, „ Пропуснатият миг “, на сборниците с разкази „ Надморската височина на любовта “, „ Ключове “, „ Кедер “. Филмът на режисьорката Десислава Николова-Беседин по разказа ѝ „ Внукът на човекоядката “ завоюва специфичната премия на Международния фестивал Cinelibri 2019. През 2021 година Дана издава първата си детска книга „ Баба Дрямка “. Американското сп. Words Without Borders я назовава " един от най-интересните гласове в актуалната българска литературата ". Най-новата ѝ книга - сборникът с разкази „ Таралежите излизат през нощта “, излезе преди седмици.
1. Изгубена, открити
Всяко лято баба ми Данка ни водеше за две седмици на отмора във Вършец. Спомням си, че доста пуловери изплиташе по време на почивката. Един ден й беше свършила преждата и всички заедно поехме към магазина за нови чилета. Баба помоли да я чакаме извън, само че аз бях уверена, че знам Вършец наизуст и можем сами да се приберем до почивната станция. Тръгнах решително и водех със себе си по-малката си сестричка и кака ми Галя. Но където и да крачехме, все се озовавахме пред централния площад на града. А там - постоянна забава, духова музика, хорца, песни, сцена, аудитория от цяла България. На петото появяване край сцената видях двама полицаи и хем желаех да им кажа, че сме се изгубили, хем доста ме беше позор, че съм се провалила. Приближих се към тях и споделих:
- Добър ден! Другари полицаи, баба ни се изгуби, апелирам ви да я намерите.
Единият от тях се усмихна, извади бележник и помоли да дадем изложение на баба. Описах я като добра и послушна.
- На какъв брой години е? Как се споделя?
- Баба се споделя като мен, Йорданка. Не знам на какъв брой години е, само че е двайсет и осми набор, сигурна съм – все по този начин споделя, като се среща с другите баби във Вършец.
- Как е облечена и къде я видяхте за последно?- питат полицаите.
- Ами влезе в магазина за прежди, има черни облекла и черна кърпа, тъй като дядо ни умря.
И тогава полицаите ни качиха на сцената, музиката спря, взеха един мегафон и се провикнаха:
- Внимание, внимание, значимо известие: Изгубена е добра и послушна баба, двайсет и осми набор. Вдовица, плете пуловери. Който я откри, дано я съобщи на ей тези деца тука.
В този миг измежду тълпата и нейния смях към сцената си проправяше път баба. Каза единствено: " Бързо към почивния дом, ще се разправяме в стаята ".
Вървяхме, баба мълчеше, не искаше да чуе оправданията ни. По някое време се засмя и сподели, че в случай че различен път отново се изгубим, да знаем, че е на 57 години. И за наказване ни заведе да гледаме индийския филм „ Маюри “.
2. Тренировъчен лагер за герои
Бяха такива времена – отвред се промъкваха истории за деца-герои, партизани, ятаци, чак се чувствахме неловко, че не можем да създадем нищо за родината си. Попитах учителката в детската градина по какъв начин да станем и ние герои, а тя сподели: " Тренирайте, на всички места има условия за геройства. Щом има врагове, значи има и герои ".
И започнахме да упражняваме. Оглеждахме съмнително непознатите, заслушвахме се в диалозите на възрастните, проследявахме съмнителни лица. Обаче селото ни е малко и няма чак толкоз непознати – като поразпиташ кой кой е и вземе че ти излезе родственик дори. Затова взехме решение да си създадем лотария за герои. Написахме на листчета имена на исторически персони, чиито подвизи щяхме да повтаряме, до момента в който правим свои лични. На мен ми се падна Левски.
А в този момент де! Таен комитет или когато ми е студено, да пея? Или лъвски скок? Докато се чудех, забелязах, че дворът на игрището е ограден с бодлива тел. Веднага взех решение, че ще прескоча оградата, само че ще го направя по-добре от Левски - на него му се е закачила шнур от цървула, а аз съм с комфортни обувки и безусловно ще съумея. Засилих се, набрах скорост, но колкото повече приближавах бодливата тел, толкоз по-висока изглеждаше оградата. Накрая просто се врязах в нея и с двете си ръце. Не помня болежка, само че от едната ми длан течеше доста кръв и нямаше по какъв начин да я скрия. Реших, че в случай че си изпия кръвта, тя отново ще си влезе назад в мен и няма да умра. Обаче усетът на кръвта беше непоносим. Прибрах се у дома, само че криех кървящата си ръка откъм гърба. Не за дълго – припаднала съм. Събудих се при селския фелдшер Милка Томова.
После у дома всички ми се караха. Питаха ме за какво не си играя като обикновено дете с кукли и камиончета.
- Ама по какъв начин кукли и камиончета, споделям. Ние желаеме да създадем нещо велико за Родината, просто в Кочмар няма условия. Аз доста желаех да повторя лъвския скок на Левски, само че в дупката сред двете могилки, тъй като е завет, бабите палят огън и постоянно има тави с преди малко сварени компоти. Ако бях паднала в компотите, по-добре ли щеше да е?
На другия ден ме заведоха в читалището и библиотекарката кака Дони ми направи читателски картон. Избрах си сама първите книги. Захласнах се в четенето и пропуснах да стана воин на родината.
3. Фалшив паспорт
През пролетта на 1988 година в учебно заведение оповестиха, че ще има екскурзия до Германска демократична република. Толкова доста желаех да отида, само че фактът че бях на (почти) единайсет години се оказа спънка. Тогава организаторката на екскурзията – учителката по съветски език, сподели, че ще ми помогне. Тя попълни данните в интернационалния ми паспорт и вместо ЕГН-то ми да стартира със 77, записа 75…Така към този момент бе допустимо да пътувам до Германия - с компаньон ( в тази ролята влезе моя братовчедка). В Лайпциг се разболях и в никакъв случай няма да не помни по какъв начин лекарите там ме третираха като недоразвито физически дете, очевидно неотговарящо на възрастта си. Заедно с медикаментите за температура и повръщане ми предписаха и активен спорт, когато оздравея. Идеята да спортувам ми хареса и като се прибрах в България, записах се по едно и също време на спортна пукотевица, лека атлетика и национални танци. Провалих се поредно и в трите действия, само че получих значими уроци за писането точно от там. От спортната пукотевица - даже да не реализирам центъра, значимото е да събирам изстрелите си, да основа собствен фокус и център; от леката атлетика - техниката на дишането, изключително ми оказва помощ, когато чета на глас, и успокоява, когато съм гневна; от националните танц - да не се втурвам там, където не се регистрирам, в общия темп да диря личен.
4. Външен дълг
Един ден в учебно заведение оповестиха, че би трябвало да донесем облекла за децата в Никарагуа. Но облеклата, които отделихме у дома, ми се сториха обидно малко. Добавих облекла на мама и на баща - за какво единствено за децата, а техните родители да ходят голи ли, по този начин разсъждавах. Не се посвених да бръкна и в раклата на баба, където имаше облекла, които се раздаваха на погребения и задушници – основно чорапи, потници и пешкири. Но отново ми се виждаше, че никарагуанците заслужават повече помощ от братска България. Затова на път за учебно заведение, минавайки около няколко простора с пране на комшиите, се въодушевих да взема още облекла. Такова задоволство изпитах, че даже и в този момент, като се сетя за този ден, задоволството се завръща.
Вечерта като се прибрах, у дома бяха пристигнали съседи. Всички възрастни се пробваха да ми обяснят, че това, което съм направила, е кражба. Аз обаче настоявах, че не съм задържала облеклата и че нищо за себе си не съм направила. И че който не има вяра, да иде в Никарагуа да си ги познае и вземе. Дълго по-късно, когато желаех да ми купят нещо, дядо все споделяше: Добре, но първо да изплатим външния дълг към Никарагуа.
1. Изгубена, открити
Всяко лято баба ми Данка ни водеше за две седмици на отмора във Вършец. Спомням си, че доста пуловери изплиташе по време на почивката. Един ден й беше свършила преждата и всички заедно поехме към магазина за нови чилета. Баба помоли да я чакаме извън, само че аз бях уверена, че знам Вършец наизуст и можем сами да се приберем до почивната станция. Тръгнах решително и водех със себе си по-малката си сестричка и кака ми Галя. Но където и да крачехме, все се озовавахме пред централния площад на града. А там - постоянна забава, духова музика, хорца, песни, сцена, аудитория от цяла България. На петото появяване край сцената видях двама полицаи и хем желаех да им кажа, че сме се изгубили, хем доста ме беше позор, че съм се провалила. Приближих се към тях и споделих:
- Добър ден! Другари полицаи, баба ни се изгуби, апелирам ви да я намерите.
Единият от тях се усмихна, извади бележник и помоли да дадем изложение на баба. Описах я като добра и послушна.
- На какъв брой години е? Как се споделя?
- Баба се споделя като мен, Йорданка. Не знам на какъв брой години е, само че е двайсет и осми набор, сигурна съм – все по този начин споделя, като се среща с другите баби във Вършец.
- Как е облечена и къде я видяхте за последно?- питат полицаите.
- Ами влезе в магазина за прежди, има черни облекла и черна кърпа, тъй като дядо ни умря.
И тогава полицаите ни качиха на сцената, музиката спря, взеха един мегафон и се провикнаха:
- Внимание, внимание, значимо известие: Изгубена е добра и послушна баба, двайсет и осми набор. Вдовица, плете пуловери. Който я откри, дано я съобщи на ей тези деца тука.
В този миг измежду тълпата и нейния смях към сцената си проправяше път баба. Каза единствено: " Бързо към почивния дом, ще се разправяме в стаята ".
Вървяхме, баба мълчеше, не искаше да чуе оправданията ни. По някое време се засмя и сподели, че в случай че различен път отново се изгубим, да знаем, че е на 57 години. И за наказване ни заведе да гледаме индийския филм „ Маюри “.
2. Тренировъчен лагер за герои
Бяха такива времена – отвред се промъкваха истории за деца-герои, партизани, ятаци, чак се чувствахме неловко, че не можем да създадем нищо за родината си. Попитах учителката в детската градина по какъв начин да станем и ние герои, а тя сподели: " Тренирайте, на всички места има условия за геройства. Щом има врагове, значи има и герои ".
И започнахме да упражняваме. Оглеждахме съмнително непознатите, заслушвахме се в диалозите на възрастните, проследявахме съмнителни лица. Обаче селото ни е малко и няма чак толкоз непознати – като поразпиташ кой кой е и вземе че ти излезе родственик дори. Затова взехме решение да си създадем лотария за герои. Написахме на листчета имена на исторически персони, чиито подвизи щяхме да повтаряме, до момента в който правим свои лични. На мен ми се падна Левски.
А в този момент де! Таен комитет или когато ми е студено, да пея? Или лъвски скок? Докато се чудех, забелязах, че дворът на игрището е ограден с бодлива тел. Веднага взех решение, че ще прескоча оградата, само че ще го направя по-добре от Левски - на него му се е закачила шнур от цървула, а аз съм с комфортни обувки и безусловно ще съумея. Засилих се, набрах скорост, но колкото повече приближавах бодливата тел, толкоз по-висока изглеждаше оградата. Накрая просто се врязах в нея и с двете си ръце. Не помня болежка, само че от едната ми длан течеше доста кръв и нямаше по какъв начин да я скрия. Реших, че в случай че си изпия кръвта, тя отново ще си влезе назад в мен и няма да умра. Обаче усетът на кръвта беше непоносим. Прибрах се у дома, само че криех кървящата си ръка откъм гърба. Не за дълго – припаднала съм. Събудих се при селския фелдшер Милка Томова.
После у дома всички ми се караха. Питаха ме за какво не си играя като обикновено дете с кукли и камиончета.
- Ама по какъв начин кукли и камиончета, споделям. Ние желаеме да създадем нещо велико за Родината, просто в Кочмар няма условия. Аз доста желаех да повторя лъвския скок на Левски, само че в дупката сред двете могилки, тъй като е завет, бабите палят огън и постоянно има тави с преди малко сварени компоти. Ако бях паднала в компотите, по-добре ли щеше да е?
На другия ден ме заведоха в читалището и библиотекарката кака Дони ми направи читателски картон. Избрах си сама първите книги. Захласнах се в четенето и пропуснах да стана воин на родината.
3. Фалшив паспорт
През пролетта на 1988 година в учебно заведение оповестиха, че ще има екскурзия до Германска демократична република. Толкова доста желаех да отида, само че фактът че бях на (почти) единайсет години се оказа спънка. Тогава организаторката на екскурзията – учителката по съветски език, сподели, че ще ми помогне. Тя попълни данните в интернационалния ми паспорт и вместо ЕГН-то ми да стартира със 77, записа 75…Така към този момент бе допустимо да пътувам до Германия - с компаньон ( в тази ролята влезе моя братовчедка). В Лайпциг се разболях и в никакъв случай няма да не помни по какъв начин лекарите там ме третираха като недоразвито физически дете, очевидно неотговарящо на възрастта си. Заедно с медикаментите за температура и повръщане ми предписаха и активен спорт, когато оздравея. Идеята да спортувам ми хареса и като се прибрах в България, записах се по едно и също време на спортна пукотевица, лека атлетика и национални танци. Провалих се поредно и в трите действия, само че получих значими уроци за писането точно от там. От спортната пукотевица - даже да не реализирам центъра, значимото е да събирам изстрелите си, да основа собствен фокус и център; от леката атлетика - техниката на дишането, изключително ми оказва помощ, когато чета на глас, и успокоява, когато съм гневна; от националните танц - да не се втурвам там, където не се регистрирам, в общия темп да диря личен.
4. Външен дълг
Един ден в учебно заведение оповестиха, че би трябвало да донесем облекла за децата в Никарагуа. Но облеклата, които отделихме у дома, ми се сториха обидно малко. Добавих облекла на мама и на баща - за какво единствено за децата, а техните родители да ходят голи ли, по този начин разсъждавах. Не се посвених да бръкна и в раклата на баба, където имаше облекла, които се раздаваха на погребения и задушници – основно чорапи, потници и пешкири. Но отново ми се виждаше, че никарагуанците заслужават повече помощ от братска България. Затова на път за учебно заведение, минавайки около няколко простора с пране на комшиите, се въодушевих да взема още облекла. Такова задоволство изпитах, че даже и в този момент, като се сетя за този ден, задоволството се завръща.
Вечерта като се прибрах, у дома бяха пристигнали съседи. Всички възрастни се пробваха да ми обяснят, че това, което съм направила, е кражба. Аз обаче настоявах, че не съм задържала облеклата и че нищо за себе си не съм направила. И че който не има вяра, да иде в Никарагуа да си ги познае и вземе. Дълго по-късно, когато желаех да ми купят нещо, дядо все споделяше: Добре, но първо да изплатим външния дълг към Никарагуа.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ