Жертви на живота
Ядовете не са единствената причина да се окажем в ролята на жертви. Ние можем да приемем тази роля и поради нещастно детство, неудовлетворяваща работа или брак, липса на пари, здравословни проблеми, неприятен град или квартал, намусени роднини, неуправляеми деца, неотзивчиви родители или учители. На процедура поради всичко, в случай че решим да упрекваме нещо или някого за нещастния си живот. Това написа в книга си „ Не можеш за ме разгневиш " д-р Пол О.
Ние доста сме слушали и за това какъв брой дълго време от живота си някои от нас прекарват в терзания, тъй като не са съумели да отговорят на високите условия на своите родители - мнозина от които са към този момент покойници от години. Не по-малко са и хронически нещастните хора, които не са изпълнили упованията на своите деца. Деца, които изпитват наслаждение да упрекват тях за личните си неуспехи.
Всичко това прави „ жертвеността " толкоз необятно публикувано събитие. Като жертви ние не се усещаме виновни за своя живот. Обвиняваме другите. Но както за мен, по този начин и за всеки един от нас важи правилото: Моят живот е моя отговорност. Обстоятелствата в моя живот не дефинират качеството ми на живот. Качеството на живота ми се дефинира от метода, по който аз отвръщам на събитията. Много хора считат, че ще им е по-лесно, в случай че не си слагат прекомерно високи цели и блян да съумяват...
...Почти невероятно е да се помогне на жертвите. Независимо какво споделят, те не желаят да се трансформират, те желаят състрадание. Искат останалите да ги схванат и да се съгласят с сложната им участ. За тях да имат кахъри е тип предимство. Много хора употребяват подобен тип прочувствен шантаж. Те изпитват повече наслада от това да санкционират другите за техните неточности, в сравнение с да бъдат щастливи. Изпитват лъжливо възприятие за предимство, когато се концентрират върху неуспехите и минусите на останалите. Страхуват се, че в случай че наподобяват щастливи, на тяхното мнение няма да се придава толкоз огромно значение и няма да могат да споделят на другите по какъв начин да се държат.
Също толкоз значимо е да се вкопчиш в концепцията, че като ощетена страна си явно в правото си да раздаваш правораздаване, че това те прави постоянно прав, а другият, който те е наскърбил, затова постоянно бърка. Да отстъпим би означавало да си признаем, че може и ние да сме най-малко частично отговорни, а ние несъмнено не желаеме това!
Както загатнах и по-рано, ролята на жертва е пристрастяваща. Израснах с моя доста близка родственик, която се наслаждаваше на тази си роля цялостен живот. Тя се смееше с изострен, полуистеричен смях през по-голямата част от времето. Преди да стартира да се смее, тя с тип на благополучен страдалец изреждаше дълга литания на ужасните неща, които са ѝ се случили. Майка ми все ни споделяше какъв брой сложен е за нея фамилният живот и какъв брой доста би трябвало да я съжаляваме. Смехът й обаче изцяло изчезна, когато остаря. Все още жертва, в този момент тя бе цялостна с мъка. За нея всичко в живота ѝ бе резултат от грешките на останалите хора.
Можем да направляваме възприятията си като умишлено или подсъзнателно зададем нови рамки на обстановката. Когато се случи нещо, което не ми е прелестно, реакцията ми се дефинира от гласовете, които слушам в главата си. Обикновено ме спохождат сходни мисли: „ Той не може да беседва по този метод с мен! Не е почтено! Няма да понасям такова държание! " И по-късно отвръщам уместно.
Да слага нови рамки на обстановката значи да я прегледам под различен ъгъл вместо да отвръщам по метода, който моите страсти ми оферират. Наместо да отвръщам неотложно на първата мисъл, която ми мине в главата, аз си задавам въпроса: „ Това в действителност ли си коства, че да се смущавам поради него? Наистина ли е толкоз значимо? По-важно от моето успокоение? " Когато си задавам сходни въпроси аз не мога да трансформира обстановката, само че мога да трансформира себе си.
Променям метода, по който възприемам обстановката и затова трансформирам отношението си към нея. Резултатът е, че мога да вземам участие в обстановката по един по-зрял, по- рационален и по-ефективен метод. Начин, по-съвършен от този, който възприятията ми са ме подтиквали да избера съгласно това като каква те първо са видели обстановката. Колкото повече развъртвам навика да действам по този метод, толкоз по-често стартирам да върша това автоматизирано, без да се възнамерявам, подсъзнателно.
Ние доста сме слушали и за това какъв брой дълго време от живота си някои от нас прекарват в терзания, тъй като не са съумели да отговорят на високите условия на своите родители - мнозина от които са към този момент покойници от години. Не по-малко са и хронически нещастните хора, които не са изпълнили упованията на своите деца. Деца, които изпитват наслаждение да упрекват тях за личните си неуспехи.
Всичко това прави „ жертвеността " толкоз необятно публикувано събитие. Като жертви ние не се усещаме виновни за своя живот. Обвиняваме другите. Но както за мен, по този начин и за всеки един от нас важи правилото: Моят живот е моя отговорност. Обстоятелствата в моя живот не дефинират качеството ми на живот. Качеството на живота ми се дефинира от метода, по който аз отвръщам на събитията. Много хора считат, че ще им е по-лесно, в случай че не си слагат прекомерно високи цели и блян да съумяват...
...Почти невероятно е да се помогне на жертвите. Независимо какво споделят, те не желаят да се трансформират, те желаят състрадание. Искат останалите да ги схванат и да се съгласят с сложната им участ. За тях да имат кахъри е тип предимство. Много хора употребяват подобен тип прочувствен шантаж. Те изпитват повече наслада от това да санкционират другите за техните неточности, в сравнение с да бъдат щастливи. Изпитват лъжливо възприятие за предимство, когато се концентрират върху неуспехите и минусите на останалите. Страхуват се, че в случай че наподобяват щастливи, на тяхното мнение няма да се придава толкоз огромно значение и няма да могат да споделят на другите по какъв начин да се държат.
Също толкоз значимо е да се вкопчиш в концепцията, че като ощетена страна си явно в правото си да раздаваш правораздаване, че това те прави постоянно прав, а другият, който те е наскърбил, затова постоянно бърка. Да отстъпим би означавало да си признаем, че може и ние да сме най-малко частично отговорни, а ние несъмнено не желаеме това!
Както загатнах и по-рано, ролята на жертва е пристрастяваща. Израснах с моя доста близка родственик, която се наслаждаваше на тази си роля цялостен живот. Тя се смееше с изострен, полуистеричен смях през по-голямата част от времето. Преди да стартира да се смее, тя с тип на благополучен страдалец изреждаше дълга литания на ужасните неща, които са ѝ се случили. Майка ми все ни споделяше какъв брой сложен е за нея фамилният живот и какъв брой доста би трябвало да я съжаляваме. Смехът й обаче изцяло изчезна, когато остаря. Все още жертва, в този момент тя бе цялостна с мъка. За нея всичко в живота ѝ бе резултат от грешките на останалите хора.
Можем да направляваме възприятията си като умишлено или подсъзнателно зададем нови рамки на обстановката. Когато се случи нещо, което не ми е прелестно, реакцията ми се дефинира от гласовете, които слушам в главата си. Обикновено ме спохождат сходни мисли: „ Той не може да беседва по този метод с мен! Не е почтено! Няма да понасям такова държание! " И по-късно отвръщам уместно.
Да слага нови рамки на обстановката значи да я прегледам под различен ъгъл вместо да отвръщам по метода, който моите страсти ми оферират. Наместо да отвръщам неотложно на първата мисъл, която ми мине в главата, аз си задавам въпроса: „ Това в действителност ли си коства, че да се смущавам поради него? Наистина ли е толкоз значимо? По-важно от моето успокоение? " Когато си задавам сходни въпроси аз не мога да трансформира обстановката, само че мога да трансформира себе си.
Променям метода, по който възприемам обстановката и затова трансформирам отношението си към нея. Резултатът е, че мога да вземам участие в обстановката по един по-зрял, по- рационален и по-ефективен метод. Начин, по-съвършен от този, който възприятията ми са ме подтиквали да избера съгласно това като каква те първо са видели обстановката. Колкото повече развъртвам навика да действам по този метод, толкоз по-често стартирам да върша това автоматизирано, без да се възнамерявам, подсъзнателно.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ