Родителите не са другарчета на децата си
Взаимоотношенията „ родители - деца ” е безконечна тематика. Но проблемите на „ дружбата ” посред им се появи напълно наскоро. И да, това в действителност е проблем. Днес на психотерапевтите постоянно им се постанова да се срещат с родители, които си играят на другарство със своите синове и дъщери. И много се увличат в тази игра. А казусът е доста по-сериозен, в сравнение с наподобява на пръв взор - другояче тези фамилии не биха били непрекъснати клиенти на психолозите.
Докъде може да води тази игра на равни?
До цялостна взаимозависимост на детето от своята майка или татко. Ясните сигнали, че тази игра е време да бъде прекратена са: децата се обръщат към родителите си единствено по име, всички имат съвсем идентични общи ползи, няма никакви забележки и санкции от страна на родителите, с една дума – не детство, а фантазия. Наистина, само че с прекомерно жалък резултат. Пораствайки, детето от мамин „ приятел-връстник ”, се трансформира в безпомощно бебе. И тук към този момент, без помощта на психолога е съвсем невероятно да се справите.
(Мнение на Олга Митина, психолог)
Приятелството
Какво значи другарство – връзки сред хора, учредени на взаимна обвързаност, духовна непосредственост, общи ползи, благосклонност, доверие. Един от детайлите на другарските връзки е равноправието сред сътрудниците. Те са избрали другия по взаимна благосклонност и се почитат като равни. Така е написано в Енциклопедията по логика на психиката.
Родителите и децата построяват по-различни връзки – йерархични. Родителите са ръководители, децата – подчинени. Често чувам митингите на доста читатели: „ Това не е по този начин. Родителите и децата са длъжни да бъдат другари. Не бива да слагаме своите ползи над ползите на децата! ”.
Но в връзките родители-деца е значимо да има подчиненост. Родителите имат право да бъдат настойници, учители, да управляват дейностите на децата си. Децата би трябвало да се вслушват в мнението на родителите си и да извършват упътванията им, даже когато това не им харесва.
Родителят е притежател на познания, правила, обичаи, опит, той също е и „ углавен орган ” в по-сериозни обстановки. А това не би могъл да прави някой, който се явява еднакъв на другия. И най-главното - децата зависят от родителите си физически, материално, обществено и психически. А когато съществува взаимозависимост, да се приказва за другарство е прекомерно комплицирано.
Промяната
Започнал да звучи все по-гръмко преди 20 години, рефренът за другарството сред деца и родители изигра своята значима роля и промени метода във възпитанието, ограничавайки острия властнически жанр в интерес на демократичния. Родителите схванаха, че децата още от дребни са към този момент персони, че не е наложително да се крещи и да се назидава твърдо, когато може да се беседва, убеждава и стимулира. И най-важното – че техният престиж ще се утвърди, в случай че към детето се подхожда с почитание. Именно това отвори един нов, по-човечен път в връзките „ деца-родители ”.
Днес родителите би трябвало търпеливо да изясняват и дават отговор на детските въпроси „ по какъв начин ” и „ за какво ”, да оставят децата в личната им зона за приемане на решения, където могат да получат съвет, без да им бъде налагана непознатата воля. Наказанията участват, само че те не са арогантни и жестоки, а показват отрицание. Успехите на дребните се виждат и предизвикват от фамилията. Но демократичният метод напълно не анулира йерархичните връзки сред поколенията. Просто те се усещат по-слабо.
Три неточности на общуването
Принципът „ йерархията е неприятна ”, „ другарството е положително ” в някои фамилии добива обсег, наподобяващ на злополука.
Търпеливото другарство
Този жанр може да бъде разказан с думата „ всичко е разрешено ”. Тук ръководенето на държанието е минимално, уважението към свободата – оптимално. В такива обстановки родителите постоянно не са в положение обективно да се отнасят към действителността и не постоянно могат да взимат верни решения. Те се гордеят с детето си, само че заобикалят да приказват за правила и правила на държание, и да упорстват за тяхното осъществяване. Техните деца наподобяват или неуверени, тъй като не знаят кое е „ вярно ” или прекомерно самоуверени, от време на време до безочливост – отново заради същата причина.
Възпитателна колебливост
Ситуация, в която играта на другарство сред родители и деца напълно господства връзките, а мисълта за водеща позиция наподобява като симптом на авторитарност. Настойчивостта се пояснява като принуждение и въпреки интуитивно да усещат, че са длъжни да бъдат настойчиви, родителите не могат да преодолеят границата на другарството. Затова и дружбата не е напълно откровена и добра, а страдат и йерархичните връзки.
Култивиране на нарцисизъм
В фамилиите насочени към другарство с децата могат да се следят забавни обстановки. Една майка на 9-годишно момче ми описа следното: „ Той въобще не ни слуша, не си написа домашните, нагрубява ни, постоянно взима най-хубавото за себе си, не обича да споделя нищо с останалите ”. На въпроса, за какво не вкара ред в тази обстановка, майката отвърна: " Та тогава той не би ни чувствал като другари! ”. Наложи се да изясним, че това не е никаква дружба, а демонстрация на тираничен дребен принц. Защото другарството допуска пълноправие, а в това семейство нещата бяха отишли в напълно друга прекаленост – детето се разпорежда, а възрастните се подчиняват.
По материал на Наша Психология,
