Всяка година се повтаря едно и също – щорите са

Всяка година се повтаря едно и също – щорите са спуснати, лежат един до различен, стискат ръце, още малко само… Стават, обличат се и толкоз. Догодина отново. И по този начин години, дълги, безкрайни години, опулени като котки в тъмното.

А първоначално били дребни. Вярвали в същинската обич, сродните души и хармонията на Вселената. Били от тези супер-бебета, проплакали дружно с Демокрацията. Добре, че някой въобще ги чул в нощта, продънена от родилните писъци на гражданското общество. Същото гражданско общество родило и други явления – мутренските времена, " Виденовата зима ", всевъзможни банкрути, измами, напъни, площади, цялостни с хора – едни крещяли, други се подпалвали.

Двете супер-бебета растяли, натоварени със своята изключителност и безусловна независимост. Срещнали се в тези симпатични години, когато обичали и мразели, вярвали, драпали, желали, можели всичко. Ежедневието било безконечен танц по интелектуални поляни, които техните родители по този начин и не видели. Въртели се безумно в нервен, възвишен танц като някой шаман или хипар на Удсток. После отлепяли крайници от земята и се понасяли нагоре – към една лъчезарна, обективна и космополитна Европа.

Когато се случила първата им целувка, той пишел стихове, тя рисувала, дружно четяли " Егоист ", слушали Остава и ходели на спектакъл. Били млади. А всяка младост е една фантазия. Тяхната била да са невероятни. Да са неповторими, можещи, съвършени. И какво можело да ги спре? Колебание? Слабост? Его? По това време визи от дълго време нямало, имало „ жител на Европейски Съюз “. България се опасвала с велоалеи и автомагистрали. Европа излизала от икономическата рецесия, Близкият Изток плашещо бързо влизал в политиката.

Някъде тогава, измежду пукането на всякакви пролети, висенето по Орлов мост, наследени парадокси и крадени упования, които по този начин и не се сбъднали, двете супер-бебета, родени в нощта на Демокрацията, се събудили натежали, съвсем задушени. Стават, гледат в огледалото, а там нещо погрешно, счупено, наподобява на примирие, на равнодушие, на мъка.

Нещото помръква, старческа сивота заема огледалото, след това това стартира да се хили. Невъзпитано, нахално… Хили се всеки ден и все по-гръмко.

Само един път в годината се случва да не помнят увехналия нарцис на личната си оскъдна персона. Само тогава " нещото " стопира да се хили на сплъстените им фантазии, заседнали като топка вълна на гърлото. Само един път се сещат, че той пишел стихове, тя рисувала… зад спуснати щори, голи, оплели ръце - родени в нощта на Демокрацията.

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога  “Тънки лилави токчета ”. На 26 година е, инженер по обучение, има близначки на 1 година и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, съществени индивиди, които се занимават със зрели, съществени неща. Обича мощно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко написа, въпреки и още от ученическите си години. Първоначално – в един огромен кожен бележник, прикрит от света. След като ражда момиченцата си, взема решение, че е време наличието на бележника да стигне най-малко до близки и другари, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.