Всичко започна с няколко прости въпроса. Въпроси, които щяха да

Всичко стартира с няколко елементарни въпроса. Въпроси, които щяха да го изстрелят до върха на властта. Първо попита народа си: „ Съгласни ли сте страната да се отдръпна от Лигата на нациите? “. И народът сподели – да.

След това попита същия народ: „ Съгласни ли сте да слеем позицията на президента с тази на премира? “. И народът сподели – да.

След година попита народа си за трети път: „ Съгласни ли сте да анексираме Австрия? “. И народът сподели... да.

Всички знаем какво следва. Но след тези референдуми, с които Адолф Хитлер легитимира стъпките си към всеобщата международна злополука, германците в никакъв случай повече не си и помислят да провеждат референдуми, спомняйки си тъкмо въпросите, с които нацизма си проправя път под общото утвърждение на обществото.

Защото както обичал да споделя и Хитлер – „ Аз извършвам волята на народа си “.
За благополучие, тези времена би трябвало от дълго време да са зад тила ни, само че огромната историческа поука е, че обществата, в своето моментно обезсърчение, крайности и страсти, могат да вземат решения, които да объркат живота за генерации напред. Като оня миг, в който в антична Елада, жителите на Атина дали своят вот на референдум „ Да бъде ли погубен Сократ? “.

Отговорили с „ да “ и умъртвили Сократ, чиято гибел е резултат от... референдум.
Представете си в този момент референдум у нас, в който някой ни пита – да бъде ли обичай с камъни този или оня в центъра на стадион „ Васил Левски “? Какъв ще е отговорът съгласно вас?

Референдумите на доктрина звучат заслужено – пряк акт на народна власт. Но на процедура – всяка тирания или популизъм постоянно стартира с концепция за референдум. В този смисъл историците постоянно цитират мисълта на Маргарет Тачър, която споделя: „ Покойният лорд Атли беше прав, когато споделяше, че референдумите са инструмент за диктатори и демагози “.

След Хитлер, в Западния свят постоянно доста са внимавали с референдумите. А на Изток – тъкмо противоположното. Комунистическата власт потапя България точно след „ национален референдум “. Същите референдуми се организират във всички страни оттатък Желязната завеса. Затова и републиките ни се нарекли „ национални “. Защото „ народът е решил “ и „ властта е в ръцете на народа “.

Това продължава и през днешния ден. Спомнете си за „ референдумите “, с които сякаш територии от Украйна „ желаеха “ да се причислят към Русия. И Путин просто реши да извърши „ волята национална “… и кръсти Донецка „ национална “ република и Луганска „ национална “ република. Защото „ народът на референдум изискал “.

Странни неща се случват в България в последно време. Отново се събират подписи за референдуми. На нашите рамене се трансферират въпроси, за които нормално нямаме нито задоволително информация, нито експертиза. Тогава идват политическите послания, които опростяват още повече въпросите. Те могат да създадат известни непопулярните, само че като цяло референдумите в демократичния свят разделят обществата.

Защото всеки референдум в модерния свят е съпроводен със зверска дезинформация по всички обществени канали, невиждана по мащаб в предишното. Това не прави хората по-информирани, прави ги по-поляризирани. Защото няма огромен политически развой, който да се свежда единствено до „ да “ или „ не “.
Когато Дейвид Камерън инициира референдума за Брекзит през 2016, той го прави с концепцията един път вечно да отслаби позициите на политическите си съперници, които са съперници на Европейски Съюз. Но тъкмо в този исторически миг обществото възприема въпроса като за и срещу имиграцията на фона на съществени стопански проблеми. И взрив – британците са вън, след „ Глупостта на века “, както доста британски анализатори нарекоха Брекзит.

Защо „ нелепост “, казвате си вие? Защото британците се разделиха на две съвсем равни половини. Можем ли да кажем, че референдум като Брекзит има цялостна социална легитимност? Не, тъй като за излизане от съюза гласоподаваха едвам 4% повече, от тези които желаеха да останат. Този референдум има легитимността на болшинството, само че не и на обществото.

В този смисъл, доста ми се желае да забележим повече политици, които оферират решения, подготвени да носят отговорност за тях, а не да подмятат въпроси и трансферират отговорност върху една част от обществото, които биха дали своят вот по този начин, както на самите основатели им се желае.

В последна сметка, всеки избор, който вършим е огледало на нашата визия каква България желаеме – а политиците и партиите са тъкмо отражение на нашия групов нрав. В този смисъл, техният избор също е плод на националната воля и избор, без тя да е лимитирана единствено до отговорите с „ да “ или с „ не “.

Всичко останало сега наподобява на рулетка. Руска рулетка.