Всички малко или повече сме съучастнициВчера минах през кръстовището на

Всички малко или повече сме съучастници

Вчера минах през кръстовището на бул. "Черни връх ", на което, няколко часа по-късно, някогашен футболист с множеството нарушавания на пътя умъртви две млади дами. Родителите ми живеят наоколо, вървят да пазарят в "Билла " в мола; несъмнено десетки пъти седмично минават през това кръстовище.

Четейки мненията, виждам по какъв начин доста хора упрекват, наред с килъра, несъмнено, и страната. Да, това има съображение: нещастието е била въпрос на време, шофьорът-рецидивист не е бил озаптен по законов път, превантивната и възпиращата функционалности на институциите не са изпълнени.

Истината, съгласно мен, обаче е надалеч по-неудобна, по-зловеща: всички, малко или повече, сме съучастници.

Преди няколко години си продадох колата, въпреки на по-млади години да бях разпален водач. Нямам проекти скоро да сядам зад кормилото. Причината: на пътя у нас стърчат със смазваща изясненост, умножени многократно, всички комплекси на българина. Бодат очите задушаващата експанзия, криворазбраният капитализъм, в който конкуренцията е изродена във война за превъзходство, арогантността минава за мощ, а вежливостта - за уязвимост. Исках да се махна, най-малко като водач, от нажежения асфалт, чиято чернота изважда на показ всичките ни недостатъци.

Колко съм бил доверчив!

Пренебрегнах очевидното. Дали си лидер или пешеходец си оставаш "участник в придвижването ". Не можеш да обърнеш театрално тил на блатото, когато си в него. Не оказва помощ да си затвориш очите, да запушиш уши... Агресията, гибелта няма да те подминат, даже да стоиш на тротоара.

Петър Чолаков