Вдъхновяващите неща, на които сме способни
Всеки ден от годината е въодушевяващ, всеки ден от годината е скъп подарък. Ако считаме, че живеем на вятъра, безлично, без да сме герои в ничии очи, безшумно и незабележима – то е редно към този момент да осъзнаем, без значение на коя възраст ни откри прозрението – ние, всички ние, хората сме забележителни и вършим изумителни неща всеки ден. Осъзнавайки ги, ще успеем да се противопоставим на неприятното у себе си, неприятното в света и колкото и да не е за поверие в този момент – ще бъдем щастливи тук и в този момент.
Необоснованият позитивизъм не предлагам на никого – в противен случай, би трябвало да си даваме сметка, от какво сме изтъкани, с кои ниши сами тъчем ориста си и чертаем бъдещето на света си.
Какво вършим всеки ден, какво ни прави положителни хора?
Помощта
Хората, даже тук, сме по-склонни да оказваме помощ, в сравнение с си мислим. Не единствено да помогнем на дете да пресече улицата или да потърсим притежателя на изгубено куче. Има задоволително доста образци за върнати портмонета и документи, щедрост, междусъседска и междуетническа взаимопомощ, да, даже в България. Често обаче се отхвърляме и задушаваме порива в зародиш. Защо? От боязън. Страх, че ще изглеждаме смешно, че ще се изложим и ще ни се смеят. Страх да не бъдем отблъснати. Та нали ние сме измислили поговорката – „ Няма ненаказано положително ”. Оказването на помощ е добре признато когато потребността от нея е осъзната. Когато въпреки и от половин дума разбираме, че някой има потребност от нас. Всяка друга помощ би била призната като вмешателство в персоналния живот. Не бива да забравяме и, че в някои случаи би трябвало индивидът в потребност самичък да се оправи. Да му дадем опцията да се поучи от грешките си, да извлече опита си. Особено важи това за децата ни.
Съпричастието
Емпатията е един от най-редките гении, които хората имат. Корените му са в търпението и положителното чуване. В неналичието на оценки и присъди, в благородството да приемаш хората с всичките им дефекти и да продължиш да слушаш с отворено сърце. Нещо повече – емпатията провокира индивидът да се сложи на мястото на другия и да усети цялата мощ на ситуацията му. Често съпричастните хора са другари, за които всички мечтаят. И постоянно те хабят дарбата си с енергийни вампири и всевъзможни елементарни досадници. Техният урок би трябвало да е да се научат да споделят не и да обрисуват персоналните си граници. И тъй като това прахосване на сила по другите постоянно изхабява тяхната – да се научат да зареждат батериите си. Защото те се оказват нещастните и недооценените.
Учители и възпитаници
Не става единствено дума за връзките в учебното заведение, въпреки животът постоянно е сравянан с него и връзките ни с хората да наподобяват функциите на чуители и възпитаници, които непрекъснато си сменят местата. Да се учиш непрекъснато е да обичаш живота – да вярваш, че той е скъп и всеки ден е кадърен да те изненада. Да се учиш значи да си с отворени сетива и да се доверяваш на сърцето си когато то те поведе в някоя посока – това ще бъде твоя идващ урок. Големите учители от своя страна са такива, тъй като в никакъв случай не се взимат насериозно, само че постоянно имат какво да кажат и какво да сторят, което е вдъхновяващо, отеква през времето и оставя следа в близките. Всеки може да бъде и в двете функции, от време на време неумишлено. Често тъкмо хората, които са минали край нас като инцидентни настоящи лица, оставят най-силните уроци. Докато поучителните и суетните със своето познание отлитат незапомнени лица и заглънали гласове. Високомерието пречи да забележим учителите в живота си и сами да бъдем възприемани като такива. Предразсъдъците и предубежденията стопират скъпите хора, да оставят отпечатък и ги отблъскват.
Прошката
Прошката е може би най-вдъхновяващото и освобождаващото ни дело, на което сме способни. Дълбоката амнистия, осъзната и от все сърце, постоянно е мъчителна, в случай че се случи въобще, само че е толкоз трансформираща ни, че като че ли цялата ни периодичност се променя. Така наподобява свободата. Да дадеш амнистия е доста мъчно, това е развой, в който би трябвало да отворим сърцето си с цялата допустима почтеност към себе си, да отговорим на най-болезнените въпроси и да се сблъскаме с невъзможните истини. В същото време това освобождава и близките, в плен на предишното, на грешките и болката никой не може да живее спокойно. Затова прошката е съкровен акт на човещина и добрина. „ Прощавам, само че не не помня ” е крилатата фраза, която постоянно повтаряме. Прошката не да значи да не можем да държим на правилата си или да предаваме себе си, предишното си, претекстовете си. Тя значи да схванеш, че фиксирането върху болката, гневът вреди най-вече на теб, а не на който и да е различен, с които го замеряш. Може би е добре да си спомняме това по-често, в случай че желаеме да имаме положителни фамилни връзки.
.
Мечтите
" Човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му ". Действително, в фантазиите си ние въплъщаваме най-хубавото от себе си. Всичко за мечтаем ни дефинира каквито сме - без маски и илюзии. Дали сме материално насочени и мечтаем за нов тв приемник или нова кола, просто за пари или мечтаем за по-духовни " придобивки " - обич, семейство, пътешестване, споделени мигове с обичаните хора, за свободно време. Мечтите са наше огледало - в което се оглежда вярата и вярата, само че в случай че не забележим в него волята и упоритостта, не в никакъв случай няма да се осъществен, а ще останат единствено едни неосъществени копнежи. Мечтата е като цвете, за което се грижим всекидневно и деликатно и когато градината ни се изпълни, разбираме, че не фантазията е била задачата, а труда по сбъдването й. Удоволствието да гледаш по какъв начин пораства. Ежедневно милиони хора мечтаят - измежду бял ден, унесени на работните си бюра, в най-тъмните нощи, когато мракът наподобява непроницаем. Мечтите ни са тези, които ни избавят от всекидневието, само че и тези, които могат да го начертаят бъдещето ни.
Любовта
Заедно с вярата и вярата любовта е постоянно е била най-достойното, на което сме способни. И освен за нашите връзки, фамилии, близки. Любовта е над тях, тя е обич и към непознатите, към света, който не познаваме даже. Понякога любовта към това немирно човечество е толкоз огромна, че ние най-накрая разбираме, че никой не е обособен, че сме свързани между тях в невидими влакна. ДА бъдеш където си, да взаимодействаш доброжелателно и намерено с другите, да помагаш, да се грижиш, съчувстваш и всичко това да води до каузи. Любовта ни прави способни на това и е неделима част от деня ни, а не нереална тематика на изкуството. Тя е пулсът на душите ни, единственият от който би трябвало да се ръководим.
Забелязвам и получавам това ентусиазъм всеки ден. Защото това, което виждаме с очите си, зависи от това, което имаме в душите ни. Да бъдем сами смяната, която желаеме в света, не е толкоз мъчно в действителност. Отвъд празните приказки и цинизма, ние, хората, непрекъснато вършим изумителни неща. Вдъхновяваме се един от различен, оставяме и положителното да направи своя кръг, който става все по-мощен и поради очите, които го виждат. Колкото повече, толкоз повече.
Необоснованият позитивизъм не предлагам на никого – в противен случай, би трябвало да си даваме сметка, от какво сме изтъкани, с кои ниши сами тъчем ориста си и чертаем бъдещето на света си.
Какво вършим всеки ден, какво ни прави положителни хора?
Помощта Хората, даже тук, сме по-склонни да оказваме помощ, в сравнение с си мислим. Не единствено да помогнем на дете да пресече улицата или да потърсим притежателя на изгубено куче. Има задоволително доста образци за върнати портмонета и документи, щедрост, междусъседска и междуетническа взаимопомощ, да, даже в България. Често обаче се отхвърляме и задушаваме порива в зародиш. Защо? От боязън. Страх, че ще изглеждаме смешно, че ще се изложим и ще ни се смеят. Страх да не бъдем отблъснати. Та нали ние сме измислили поговорката – „ Няма ненаказано положително ”. Оказването на помощ е добре признато когато потребността от нея е осъзната. Когато въпреки и от половин дума разбираме, че някой има потребност от нас. Всяка друга помощ би била призната като вмешателство в персоналния живот. Не бива да забравяме и, че в някои случаи би трябвало индивидът в потребност самичък да се оправи. Да му дадем опцията да се поучи от грешките си, да извлече опита си. Особено важи това за децата ни.
Съпричастието Емпатията е един от най-редките гении, които хората имат. Корените му са в търпението и положителното чуване. В неналичието на оценки и присъди, в благородството да приемаш хората с всичките им дефекти и да продължиш да слушаш с отворено сърце. Нещо повече – емпатията провокира индивидът да се сложи на мястото на другия и да усети цялата мощ на ситуацията му. Често съпричастните хора са другари, за които всички мечтаят. И постоянно те хабят дарбата си с енергийни вампири и всевъзможни елементарни досадници. Техният урок би трябвало да е да се научат да споделят не и да обрисуват персоналните си граници. И тъй като това прахосване на сила по другите постоянно изхабява тяхната – да се научат да зареждат батериите си. Защото те се оказват нещастните и недооценените.
Учители и възпитаници Не става единствено дума за връзките в учебното заведение, въпреки животът постоянно е сравянан с него и връзките ни с хората да наподобяват функциите на чуители и възпитаници, които непрекъснато си сменят местата. Да се учиш непрекъснато е да обичаш живота – да вярваш, че той е скъп и всеки ден е кадърен да те изненада. Да се учиш значи да си с отворени сетива и да се доверяваш на сърцето си когато то те поведе в някоя посока – това ще бъде твоя идващ урок. Големите учители от своя страна са такива, тъй като в никакъв случай не се взимат насериозно, само че постоянно имат какво да кажат и какво да сторят, което е вдъхновяващо, отеква през времето и оставя следа в близките. Всеки може да бъде и в двете функции, от време на време неумишлено. Често тъкмо хората, които са минали край нас като инцидентни настоящи лица, оставят най-силните уроци. Докато поучителните и суетните със своето познание отлитат незапомнени лица и заглънали гласове. Високомерието пречи да забележим учителите в живота си и сами да бъдем възприемани като такива. Предразсъдъците и предубежденията стопират скъпите хора, да оставят отпечатък и ги отблъскват.
Прошката Прошката е може би най-вдъхновяващото и освобождаващото ни дело, на което сме способни. Дълбоката амнистия, осъзната и от все сърце, постоянно е мъчителна, в случай че се случи въобще, само че е толкоз трансформираща ни, че като че ли цялата ни периодичност се променя. Така наподобява свободата. Да дадеш амнистия е доста мъчно, това е развой, в който би трябвало да отворим сърцето си с цялата допустима почтеност към себе си, да отговорим на най-болезнените въпроси и да се сблъскаме с невъзможните истини. В същото време това освобождава и близките, в плен на предишното, на грешките и болката никой не може да живее спокойно. Затова прошката е съкровен акт на човещина и добрина. „ Прощавам, само че не не помня ” е крилатата фраза, която постоянно повтаряме. Прошката не да значи да не можем да държим на правилата си или да предаваме себе си, предишното си, претекстовете си. Тя значи да схванеш, че фиксирането върху болката, гневът вреди най-вече на теб, а не на който и да е различен, с които го замеряш. Може би е добре да си спомняме това по-често, в случай че желаеме да имаме положителни фамилни връзки.
.
Мечтите " Човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му ". Действително, в фантазиите си ние въплъщаваме най-хубавото от себе си. Всичко за мечтаем ни дефинира каквито сме - без маски и илюзии. Дали сме материално насочени и мечтаем за нов тв приемник или нова кола, просто за пари или мечтаем за по-духовни " придобивки " - обич, семейство, пътешестване, споделени мигове с обичаните хора, за свободно време. Мечтите са наше огледало - в което се оглежда вярата и вярата, само че в случай че не забележим в него волята и упоритостта, не в никакъв случай няма да се осъществен, а ще останат единствено едни неосъществени копнежи. Мечтата е като цвете, за което се грижим всекидневно и деликатно и когато градината ни се изпълни, разбираме, че не фантазията е била задачата, а труда по сбъдването й. Удоволствието да гледаш по какъв начин пораства. Ежедневно милиони хора мечтаят - измежду бял ден, унесени на работните си бюра, в най-тъмните нощи, когато мракът наподобява непроницаем. Мечтите ни са тези, които ни избавят от всекидневието, само че и тези, които могат да го начертаят бъдещето ни.
Любовта Заедно с вярата и вярата любовта е постоянно е била най-достойното, на което сме способни. И освен за нашите връзки, фамилии, близки. Любовта е над тях, тя е обич и към непознатите, към света, който не познаваме даже. Понякога любовта към това немирно човечество е толкоз огромна, че ние най-накрая разбираме, че никой не е обособен, че сме свързани между тях в невидими влакна. ДА бъдеш където си, да взаимодействаш доброжелателно и намерено с другите, да помагаш, да се грижиш, съчувстваш и всичко това да води до каузи. Любовта ни прави способни на това и е неделима част от деня ни, а не нереална тематика на изкуството. Тя е пулсът на душите ни, единственият от който би трябвало да се ръководим.
Забелязвам и получавам това ентусиазъм всеки ден. Защото това, което виждаме с очите си, зависи от това, което имаме в душите ни. Да бъдем сами смяната, която желаеме в света, не е толкоз мъчно в действителност. Отвъд празните приказки и цинизма, ние, хората, непрекъснато вършим изумителни неща. Вдъхновяваме се един от различен, оставяме и положителното да направи своя кръг, който става все по-мощен и поради очите, които го виждат. Колкото повече, толкоз повече.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ