Очертанията на войната: За кризисния мениджмънт, Депардийо, Ван Дам и други трансформации
Време за равносметка
Ето че и тази година върви решително към края си и както постоянно пристигна време да теглим чертата. По-долу ще се опитам да споделя с вас какво най-силно ме е впечатлило до момента в който проучих войната в Украйна и до какви заключения съм достигнал, пък нека това поуталожи най-малко малко паниката натрупала се в душите ви. Днес ще се съсредоточвам най-вече на обществено-политическите черти на спора, а идващият път имам намерение да отдам дължимото на военно-оперативните, медийните и други аспекти.
Общественото единение
Ще стартира с това, което ме впечатли най-вече, а точно публичното единение, демонстрирано на всички нива. Единство на хора с разнообразни възгледи и консенсус сред политици от друг набор, че експанзията би трябвало да бъде спряна, че една страна има право да избере своя път на развиване и да отхвърли различен модел, натрапван и със мощ извън. Единство вътре в самата Украйна, в Европейския съюз, в Европа като цяло и в доста страни по света, и то освен в тези, които сме привикнали да назоваваме демократични, само че даже в множеството от отломките на отишлия в небитието Съюз на съветските социалистически републики.
Няма по какъв начин да не слага преди всичко в коментара си украинското общество. То като че ли бе ментално готово да посрещне съветската експанзия още преди тя да е почнала. Дали поради анексията на Крим и осемте години противостояние в Донбас, дали поради сигналите отвред, че Путин готви навлизане или просто тъй като по-добре от всеки различен бяха наясно що за стока са източните им съседи, само че безусловно от първите часове на нашествието украинците застанаха като един пред лицето на смъртната заплаха . Всички помним граничаря от остров Змейний, който прати крайцера „ Москва “ да върви там, където той след това отиде, само че аз постоянно се сещам на първо място за безстрашната жена от град Гениченск, която посъветва агресорите да си сипят семки в джобовете, с цел да има някаква изгода от тях откакто останат вечно на украинска земя.
Украинците си помагаха в напряко безнадеждни обстановки - от момента, в който Киев се намираше в полуобсада, до наши дни, когато Путин се пробва да ги лиши от ток и вода. Застанаха като един зад ЗСУ (украинските въоръжени сили) и нито за момент не снеха доверието си от индивида, който си бяха избрали за президент - Владимир Зеленски. В доста малко случаи в човешката история можем да намерим такива образци за безусловно единение сред народ, държавно управление и войска пред лицето на смъртна заплаха и Украйна несъмненно е един от тях.
Решителността, демонстрирана от украинците в опълчването им на злокобния зложелател, е и част от един по-голям публичен консенус – че бъдещето на страната им е обвързвано с Европа, а не с псевдохристианската автокрация, която желаят със мощ да им наложат от Москва.
И точно този консенсус бе най-големият потрес за Путин – в нито една точка на Украйна нахлуващите пълчища не бяха посрещнати от радостни тълпи и цветя, а с патрони, снаряди и противотанкови ракети. На пух и прахуляк бе разрушена и московската пропагандна дрънканица за украинските фашисти, които тормозели рускоговорящото население в източните и южните региони на страната – фрагменти от фронта непрестанно демонстрират военнослужещи на ЗСУ, които поддържат връзка между тях на съветски и доста постоянно става въпрос за хора, мобилизирани точно от тези региони. На процедура сме очевидци на нещо като революция, в която от едната страна се намират тези, които смятат, че бъдещето им е обвързвано с Европа и демократичният свят, и най-много с тяхната свободна воля, а от другата – тези, които не виждат нищо неправилно в това, самото им битие да е подчинено на прищевките на един водач.
Европа
Европа, особенно западната ѝ част, макар привидната си динамика, постоянно е била нещо като грамадна остаряла скърцаща машина, на която ѝ би трябвало доста време, с цел да загрее.
Така беше и през 1938 година, когато трябваше да бъде усмиряван Хитлер, по този начин е и в този момент, когато би трябвало да бъде възпиран Путин. Нужно бе значително време, евентуално няколко месеца, с цел да бъде направено общо виждане на казуса „ съветската експанзия в Украйна “ и обща тактика по какъв начин той да бъде решаван.
Такова видимо отсрочване ненапълно е разбираемо, тъй като, сходно на зъбни колела и колелца, трябваше да се напаснат извънредно огромен брой разнопосочни ползи и политики, освен това произхождащи от разнообразни класи и страни. От друга страна, това ще направи взетите решения устойчиви и работещи в дълготраен проект, изключително що се отнася до глобите против Русия и енергийната политика.
Това, което се открои, е краят на така наречен „ модел Меркел “, който безусловно се свеждаше до „ ти продължавай да ни даваш газ, пък за останалото ще се разберем “. За разлика от 2008 и 2014 година, когато кремълският деспот посегна, надлежно, на Крим и Грузия, само че и в двата случая се размина единствено с размахване на пръст, в този момент Европа застана като един против опасността, идваща от изток.
Просто на всички стана ясно, че в случай че Путин успее в Украйна, то той ще се снабди с подобен колосален запас (и най-много с вкус за още), че страните на запад от нея ще са идващите. И точно неправилните показа на московския самовластник за това какво в действителност съставлява Европейският съюз и по какъв начин ще реагира той на вероятно настъпление доведоха Русия до ръба на сегашната злополука. Да, правилно е, че днешна Европа е раздирана от доста проблеми и тлеещи спорове, само че всички те бяха загърбени пред надигащата се опасност от изток. Не се оправдаха нито очакванията на Москва, че след парламентарните избори, които се организираха през последните месеци тук и там, на власт ще дойдат по-благосклонни към нея партии и обединения, нито че европейците ще клекнат пред газовия шантаж. Даже и в българския парламент, фрагментиран от много време на дребни късчета, проевропейските партии реализираха удивително единогласие по един-единствен проблем – дали би трябвало да се даде оръжие на Украйна.
Осъзнаване и пребоядисване (или пък - просто шоубизнес)
Европейското единение в немалка степен се дължи и на това, че след 24 февруари 2022 година доста хора за относително малко време съумяха да видят Русия от различен ъгъл и да се разделят с илюзиите и неправилните показа, които са градили за нея. Дотогава те я свързваха най-вече с Толстой и Достоевски, Чайковски и Рахманинов, балета на Большой спектакъл и фигурното пързаляне, екскурзиите до Москва и дворците на Санкт Петербург, водката и закуските, общата победа над нацизма, или пък дори някое персонално сантиментално прекарване. След тази дата всичко това изчезна от полезрението им като мимолетно розово облаче и на негово място изникнаха Буча и Мариупол, бягащите от Украйна дами и деца, „ трофейните “ тоалетни чинии и перални отнасяни от воините на „ русский мир “, ракетите и разрушените електроцентрали, зърнената обсада и референдумите, нуклеарните „ подмятания “ на Путин и клипчетата на " Газпром ", вещаещи ледена зима за всички европейци.
Интерсна промяна претърпяха и значителен брой световно и локално известни хорица, които до тогава с огромно наслаждение бозаеха от съветската цицка. (Дали тя е откровена или самопринудителна е тематика за напълно различен вид диалог.)
Един от първите, който се отметна от кремълските си другари, бе френският артист Жерар Депардийо, сдобил се с съветско поданство по данъчни прични. Преди десетина години, когато си получи аленото паспортче, свръхзакръглената кино икона, че „ обича “ съветския президент и че това е „ взаимно “. Но единствено седмица откакто съветските танкове нахлуха в Украйна, той назова войната „ братоубийствена “, а месец по-късно, когато стана ясно че тя ще бъде най-много продължителна, като „ луди, неприемливи ексцесии “., намеквайки че не е доста в час със „ обстановката “ и настояха за пояснение. Или казано по нашенски, „ га яди кифтета не рива “....
Голямата обич на друга блестяща звезда, обаче, не е Путин, а Кадиров. През есента на далечната към този момент 2011 година майсторът на филмираните бойни изкуства Жан-Клод Ван Дам цъфна в Грозни на рождения ден на чеченския полусултан и разгласи пред целия свят „ че го обича “. (Казват, че за това си самопризнание белгиецът бил заплатен с към половин милион $.) Компания му правеха двукратната, цигуларката Ванеса Мей и артистът Сийл.
Световни звезди на рожден ден на Кадиров
Скоро по-късно „ момичето за един милион $ “ съобщи, че за нея събитието, в действителност, било „ голям позор “, само че надали е върнала чека си., тъй като реши да поостане за още някой различен ден при домакина си. Защо ви го описвам всичко това ли? Ами тъй като преди няколко дни гъвкавият белгиец внезапно се появи в частна клиника в Запорожие, както и в Ужгород, Закарпатска Украйна, където дружно “. Украинците към този момент не му натякват много-много за другарството му с Путин и Кадиров, а дали той им се отблагодарил за гостоприемството с част от припечелените от „ любовта “ си с кавказеца пари можем единствено да гадаем.
„ Културната проституция “ не е от през вчерашния ден, като очевидно от нея изгода имат и двете страни. Едната получава тлъсти чекове с доста нули, а другата – погъделичкано его и най-много по този начин нужния обществен имидж и легитимация. Иначе, отвън гореизброените случаи, се сещам за Марая Кери и Бионсе, на членове на семейството Кадафи против „ единствено “ към милион $. И двете по-късно, несъмнено,.
Не бива, обаче, да слагаме целия шоубизнес под един знаменател – измежду тези отказали да гостуват на Кадиров през 2011 година са Кевин Костнър и Ева Мендес, а огромни звезди като Анджелина Джоли, родената в Украйна Мила Кунис и брачният партньор ѝ Аштън Къчър оказват помощ по всякакъв начин на жертвите на войната, в това число с големи парични дарения.
Приятели, фенове и просто използвачи
Малко по-различна е картинката при политическите другари на Путин. Чешкият държавен глава Милош Земан, да вземем за пример, в началото дефинира спора в Донбас като революция, сходна на тази в Испания през 1936-1939 година, а през 2015 година отиде на крайници персонално при кремълския владетел, с цел да участва на Парада на Победата на Червения площад.
Освен това, за малко влезе в пикантен спор с американския посланник в Прага и дори за известно време го разгласи за личност нон-грата в двореца си. След това Земан последователно промени възгледите си, като е редно да уточня, че това стана много преди началото на експанзията. Той бе един от първите европейски водачи,, а от този момент насам е измежду най-активните съдружници на Киев, без значение дали става въпрос за наказания или за основаване на интернационален арбитражен съд против Русия.
Милош Земан - от другар на Путин до негов изявен критик
Голямата политика постоянно е била забавна с дълбочината на задкулисието си, както и с недомлъвките, а даже с това, което не се споделя, а се подразбира от единствено себе си. В това отношение няма по какъв начин да не загатна една от най-личните приятелки на Путин - „ безконечният “ Силвио Берлускони, който съгласно мен би трябвало да върви на всички места с етикет „ 83% масленост “.
Берлускони е част от сегашната ръководеща коалиция в Италия, която изрично е на страната на Киев, само че това не му пречи при всяка опция да се пробва да на московския си другар.
Интересни нюанси имаше и при доста други „ другари “ на съветския президент. По-конкретно, става въпрос за някои някогашни президенти, министър председатели и министри от европейски страни като Германия, Австрия, Финландия и други, които след края на дейните си политически кариери „ внезапно “ се оказаха на управителни позиции във водещи съветски корпорации, опериращи на интернационалния пазар. А обществена загадка е, че такова топличко местенце подсигурява един нелош седемцифрен годишен приход. Другото общо сред тези всички „ някогашни “ е, че откакто избухна войната, множеството от тях побързаха да подат оставки от заеманите длъжности и по този начин се дистанцираха от „ агресора “. У мен, обаче, остават много въпроси, от рода на това дали не са правили избрани „ услуги “ на Москва до момента в който са били на власт, с цел да бъдат възнаградени толкоз обилно по-късно.
Лошите момчета на Европа
Няма по какъв начин да не подмина и тези, които непрекъснато „ мътят водата “ на европейското единение и се смятат за „ троянски коне “ на Путин в близкия гръб на Украйна – Орбан и Вучич.
Унгария, с която съм обвързван и прочувствено, и професионално, от много време е замязяла на бегач на междинни дистанции пробягал първите 100 метра на спринт, откъсвайки се доста пред другите, а по-късно ненадейно е траял ходом.
Много от българите, които „ купуват “ на доверие „ модела Орбан “ надали осъзнават, че левът сега действително има по-голяма финасова непоклатимост от форинта, тъй като последният скача нагоре-надолу като кръвното на треньор по футбол по време на мач, а в Унгария някои получават напряко микроскопични пенсии.
Милиони млади унгарци (включително мои положителни приятели) избраха да продължат живота си зад граница, а други обезверено се борят със статуквото. Орбан от много време има зъб на Украйна, най-много поради дребната унгарска диаспора там, а от началото на войната непрестанно показва, че връзките му с Москва са по-важни от тези с Киев. При това, той като че ли непрекъснато играе в тима на Путин – непрестанно се мъчи да саботира глобите против Руската федерация и да пречи на самата Украйна да получи помощ. Освен това непрекъснато се стреми да извлече максимума от съветските енергийни запаси. (След последните му „ достижения “ са блокирането на 18 милиарда евро заем за Киев по-рано този месец.)
За оръжейна помощ няма смисъл да се приказва, освен това Будапеща дори не разрешава такава да минава даже директно през нейна територия. На вътрешния фронт тази му позиция на самостоятелен състезател и неприятно момче очевидно носи на Орбан обилни дивиденти, а обликът на страж на „ обичайните християнски фамилни полезности “ против „ мургавата “ емигрантска опасност ще продължи да му подсигурява гласовете на най-верните му поддръжници, най-много на десните националисти и простолюдието. На процедура, това значи че господин Орбан ще продължи да господства тъкмо толкоз дълго, колкото той пожелае.
— Taki Tam Jeden (@Taki_tam_jeden)
За Сърбия на Вучич или положително, или нищо, в тази ситуация – по-скоро нищо. От край време западната ни съседка сполучливо поддържа облика на съветски плацдарм в сърцето на Европа и е безмислено да разясня за какво тя не се причисли към глобите.
Въпреки че персонално познавам сърби, които осъждат експанзията и симпатизират на Украйна, преобладаваща част от сънародниците им в прочувствено отношение са напълно на страната на Русия в този спор. Като прибавим, както и продължаващите дрязги с Косово, то вероятността нашите съседи да продължат да гледат участието си в Европейски Съюз през крив макарон в обозримото бъдеще, е много висока. А в случай че към момента се чудите дали от него има някаква изгода, ще ви припомня, че разликата сред Брутният вътрешен продукт (брутен вътрешен продукт) на България и Сърбия по планирани данни сега е към 20%, като тя евентуално ще продължи да се усилва в бъдеще. С други думи, при почти идентична повърхност, население и географска локация имаме съвсем една четвърт по-силна стопанска система от съседите ни.
За спешния мениджмънт, дългите и късите тактики
Ако вие, сходно на мен, смятате че Украйна се е справила повече от добре откогато ѝ се наложи да се брани против попълзновенията на алчния за непознати земи и богатства неин североизточен комшия, то евентуално към този момент сте осъзнали една от главните аргументи за това – дълготрайните (или просто „ дългите “) тактики, определени от държавното управление в Киев.
Дълга тактика значи най-много дълготрайна визия и идея за развиване, която човек, организация или страна си избира, създава и по-късно неуморно следва. Всички огромни корпорации, които в миналото сте чували, работят напълно с „ дълги “ тактики. Те от в този момент са си построили проекти по какъв начин ще се развиват до 2030 година, да вземем за пример, а дори и по-късно. Същото се отнася и до Европейския съюз, който се пробва посредством дълготрайно обмисляне да се пребори с значително наболели проблеми.
Конкретно за Украйна, откогато тя пое нов път на развиване през 2014 година, се очертват две ясно изразени дълготрайни тактики – да стане част от обединена Европа и да построи съвременна войска по натовски стандарти с концепцията, че в даден миг ще се причисли към Северноатлантическия алианс. Именно възприемането им като национални доктрини, освен това подкрепени от забележителна част от другите публични пластове, разреши на Украйна да сътвори немислимото – към този момент съвсем година сполучливо да се опълчва на числено надминаващ я злокобен зложелател.
Добрите връзки, открити с Европейски Съюз в предходните години, дадоха опция на Киев бързо и относително безпроблемно да получава помощ в огромни размери, когато се нуждае от нея - от настаняване на милиони бежанци, до поддръжка за разрушената енергийна инфраструктура. Изграждането на боеспособна войска съгласно актуалните концепции за боеспособност, която да размени преобладаващия до тогава руски модел, пък разреши на украинците да нанесат серия от тежки провали на агресора. Тук, обаче, има един значителен колорит – доста е значимо, когато се преследват дълготрайни цели, самото общество да е ментално готово за тях.
Украйна съумя, тъй като има достъчно огромен интелектуален капацитет за промени, което, от своя страна, значи, че разполага и с задоволително огромен потенциал за противодействие против външен напън. На противоположния полюс е образецът с Афганистан, където американците изгубиха двайсет години и доста миларди долари, пробвайки се да изградят нова войска и най-много нова държавна система в едно много примитивно и изостанало общество. И най-после просто се отхвърлиха.
Когато приказваме за дълготрайни тактики, на тъкмо противоположния полюс се намира Путин. Единствната дълготрайна такава, прилагана по време на ръководството му, бе да напомпа руснаците с национализъм до степен, до която те от един миг нататък ще го следват във всичко и на всички места като някави зомбита. Е, не може да му отхвърли, че най-малко в това съумя. При това на клетите съветски жители бе даван от най-лошия опиат – военният.
„ Можем повторить “, безсмъртните полкове, победобесието и георгиевските лентички с разцветки като на колорадски бръмбари свършиха своето – руснаците не помниха за проблемите си, сплотиха се към концепцията, че би трябвало да се противопоствят на външния зложелател, който се пробва да ги затрие (практически целият свят без Сирия, Еритрея, Беларус и всякакви други такива „ демокрации “). Освен това се почустваха неимоверно велики. Всички останали тактики на господина, който се мисли за Петър I, обаче, май се оказаха къси.
„ Крим е наш “, „ Оставете ми Източна Европа и махнете НАТО от там “, „ Украйна да капитулира пред волята ми другояче ще взема да я атакува “, „ Сега ще ви спра газа “, „ Имам тука едини нуклеарни оръжия, започвайте да се плашите “, „ Ще взема да проведа една частична готовност и откакто завладява Бахмут ще стигна до Берлин “, „ Ще ви конфискувам житцето и нуклеарните централи, а след това и ще ви шантажирам “, „ Ще ви оставя без ток и вода “ и други сходни надали могат да служат като образци за осъществяване на някаква дълготрайна държавническа визия.
В България, за жалост, рядко можем да дадем образци за „ дълги “ тактики, прилагани от нашите държавни мъже. За някакви дълготрайни визии може да се приказва, с известни ангажименти, евентуално при ръководството на Стефан Стамболов, а от 1919г. насам - външнополитическата визия по време на ръководството на Иван Костов. На прага на новото хилядолетие страната ни предприе стъпки за участие в НАТО и Европейски Съюз, а също така беше въведен валутен ръб, който подсигурява на практика безкрайна непоклатимост на банкрутиралия малко преди този момент лев.
В момента берем плодовете на тъкмо тази държавническа предвидливост и стратегическа вероятност. Членството ни в НАТО е като непробиваем щит пред границите на страната ни в тези смутни времеена, а това в Европейския съюз ни разрешава относително безблезнено да са оправим даже и с такива световни компликации като газовата рецесия. А в този момент си представете за момент, че това не се беше случило и се бяхме поддали на необяснимото увлечение на някои някогашни „ приятели “ към паразитната всепоглъщаща псевдоимперия на североизток от нас. Как ли щеше да се споделя днешният български Лукашенко?
Ще завърша днешния си разбор с къс коментар за спешния мениджмънт. Нищо не демонстрира по-добре степента на развите на едно гражданско общество от това по какъв начин реагира то, когато е изправено пред тежки, съвсем непреодолими провокации.
Модерните, развити общества не колабират пред компликациите, техните ръководители не изпадат в суматоха, а търсят излаз от обстановката. Спомнете си, да вземем за пример, по какъв начин реагираха водещите европейски държавници, когато трябаше да измислят метод да оказват помощ на Украйна да спре стремителното нахлуване на Путин без да се постанова да влизат във война с него. Или по какъв начин реагираха, когато имаше действителна заплаха Европа да остане без газ. Също по този начин - какъв брой разнообразни форми за помощ на Киев бяха открити, откакто бяха тежко ударени електроцентралите. Все отново ще ви напомня – от аварийни елементи и изпращане на експерти, до светкавична доставка на генератори, кораби-електроцентрали и увеличаване на украинското Противовъздушна отбрана. Особено показателна в това отношение е по какъв начин реагира президенът Байдън и неговият щаб през това лято, когато съвсем по едно и също време Путин размаха нуклеарната карта, а Китай заплаши да нападне Тайван. И в двата случая Вашингтон сподели хем неотстъпчивост и увереност, хем предпочитание за разговор, и в последна сметка и двете свръхсили смекчиха тона си.
Няма по какъв начин да не отбележа и куража на Зеленски, който още през първите часове на съветската експанзия отхвърли всевъзможни оферти за бягство, а реши да остане в Киев даже при съществуването на сериозен риск за живота му. Същевременно той и неговите старши командири мигновено пристипиха към реализирането на авансово квалифицирания проект за защита.
Ето че и тази година върви решително към края си и както постоянно пристигна време да теглим чертата. По-долу ще се опитам да споделя с вас какво най-силно ме е впечатлило до момента в който проучих войната в Украйна и до какви заключения съм достигнал, пък нека това поуталожи най-малко малко паниката натрупала се в душите ви. Днес ще се съсредоточвам най-вече на обществено-политическите черти на спора, а идващият път имам намерение да отдам дължимото на военно-оперативните, медийните и други аспекти.
Общественото единение
Ще стартира с това, което ме впечатли най-вече, а точно публичното единение, демонстрирано на всички нива. Единство на хора с разнообразни възгледи и консенсус сред политици от друг набор, че експанзията би трябвало да бъде спряна, че една страна има право да избере своя път на развиване и да отхвърли различен модел, натрапван и със мощ извън. Единство вътре в самата Украйна, в Европейския съюз, в Европа като цяло и в доста страни по света, и то освен в тези, които сме привикнали да назоваваме демократични, само че даже в множеството от отломките на отишлия в небитието Съюз на съветските социалистически републики.
Няма по какъв начин да не слага преди всичко в коментара си украинското общество. То като че ли бе ментално готово да посрещне съветската експанзия още преди тя да е почнала. Дали поради анексията на Крим и осемте години противостояние в Донбас, дали поради сигналите отвред, че Путин готви навлизане или просто тъй като по-добре от всеки различен бяха наясно що за стока са източните им съседи, само че безусловно от първите часове на нашествието украинците застанаха като един пред лицето на смъртната заплаха . Всички помним граничаря от остров Змейний, който прати крайцера „ Москва “ да върви там, където той след това отиде, само че аз постоянно се сещам на първо място за безстрашната жена от град Гениченск, която посъветва агресорите да си сипят семки в джобовете, с цел да има някаква изгода от тях откакто останат вечно на украинска земя.
Украинците си помагаха в напряко безнадеждни обстановки - от момента, в който Киев се намираше в полуобсада, до наши дни, когато Путин се пробва да ги лиши от ток и вода. Застанаха като един зад ЗСУ (украинските въоръжени сили) и нито за момент не снеха доверието си от индивида, който си бяха избрали за президент - Владимир Зеленски. В доста малко случаи в човешката история можем да намерим такива образци за безусловно единение сред народ, държавно управление и войска пред лицето на смъртна заплаха и Украйна несъмненно е един от тях.
Решителността, демонстрирана от украинците в опълчването им на злокобния зложелател, е и част от един по-голям публичен консенус – че бъдещето на страната им е обвързвано с Европа, а не с псевдохристианската автокрация, която желаят със мощ да им наложат от Москва.
И точно този консенсус бе най-големият потрес за Путин – в нито една точка на Украйна нахлуващите пълчища не бяха посрещнати от радостни тълпи и цветя, а с патрони, снаряди и противотанкови ракети. На пух и прахуляк бе разрушена и московската пропагандна дрънканица за украинските фашисти, които тормозели рускоговорящото население в източните и южните региони на страната – фрагменти от фронта непрестанно демонстрират военнослужещи на ЗСУ, които поддържат връзка между тях на съветски и доста постоянно става въпрос за хора, мобилизирани точно от тези региони. На процедура сме очевидци на нещо като революция, в която от едната страна се намират тези, които смятат, че бъдещето им е обвързвано с Европа и демократичният свят, и най-много с тяхната свободна воля, а от другата – тези, които не виждат нищо неправилно в това, самото им битие да е подчинено на прищевките на един водач.
Европа
Европа, особенно западната ѝ част, макар привидната си динамика, постоянно е била нещо като грамадна остаряла скърцаща машина, на която ѝ би трябвало доста време, с цел да загрее.
Така беше и през 1938 година, когато трябваше да бъде усмиряван Хитлер, по този начин е и в този момент, когато би трябвало да бъде възпиран Путин. Нужно бе значително време, евентуално няколко месеца, с цел да бъде направено общо виждане на казуса „ съветската експанзия в Украйна “ и обща тактика по какъв начин той да бъде решаван.
Такова видимо отсрочване ненапълно е разбираемо, тъй като, сходно на зъбни колела и колелца, трябваше да се напаснат извънредно огромен брой разнопосочни ползи и политики, освен това произхождащи от разнообразни класи и страни. От друга страна, това ще направи взетите решения устойчиви и работещи в дълготраен проект, изключително що се отнася до глобите против Русия и енергийната политика.
Това, което се открои, е краят на така наречен „ модел Меркел “, който безусловно се свеждаше до „ ти продължавай да ни даваш газ, пък за останалото ще се разберем “. За разлика от 2008 и 2014 година, когато кремълският деспот посегна, надлежно, на Крим и Грузия, само че и в двата случая се размина единствено с размахване на пръст, в този момент Европа застана като един против опасността, идваща от изток.
Просто на всички стана ясно, че в случай че Путин успее в Украйна, то той ще се снабди с подобен колосален запас (и най-много с вкус за още), че страните на запад от нея ще са идващите. И точно неправилните показа на московския самовластник за това какво в действителност съставлява Европейският съюз и по какъв начин ще реагира той на вероятно настъпление доведоха Русия до ръба на сегашната злополука. Да, правилно е, че днешна Европа е раздирана от доста проблеми и тлеещи спорове, само че всички те бяха загърбени пред надигащата се опасност от изток. Не се оправдаха нито очакванията на Москва, че след парламентарните избори, които се организираха през последните месеци тук и там, на власт ще дойдат по-благосклонни към нея партии и обединения, нито че европейците ще клекнат пред газовия шантаж. Даже и в българския парламент, фрагментиран от много време на дребни късчета, проевропейските партии реализираха удивително единогласие по един-единствен проблем – дали би трябвало да се даде оръжие на Украйна.
Осъзнаване и пребоядисване (или пък - просто шоубизнес)
Европейското единение в немалка степен се дължи и на това, че след 24 февруари 2022 година доста хора за относително малко време съумяха да видят Русия от различен ъгъл и да се разделят с илюзиите и неправилните показа, които са градили за нея. Дотогава те я свързваха най-вече с Толстой и Достоевски, Чайковски и Рахманинов, балета на Большой спектакъл и фигурното пързаляне, екскурзиите до Москва и дворците на Санкт Петербург, водката и закуските, общата победа над нацизма, или пък дори някое персонално сантиментално прекарване. След тази дата всичко това изчезна от полезрението им като мимолетно розово облаче и на негово място изникнаха Буча и Мариупол, бягащите от Украйна дами и деца, „ трофейните “ тоалетни чинии и перални отнасяни от воините на „ русский мир “, ракетите и разрушените електроцентрали, зърнената обсада и референдумите, нуклеарните „ подмятания “ на Путин и клипчетата на " Газпром ", вещаещи ледена зима за всички европейци.
Интерсна промяна претърпяха и значителен брой световно и локално известни хорица, които до тогава с огромно наслаждение бозаеха от съветската цицка. (Дали тя е откровена или самопринудителна е тематика за напълно различен вид диалог.)
Един от първите, който се отметна от кремълските си другари, бе френският артист Жерар Депардийо, сдобил се с съветско поданство по данъчни прични. Преди десетина години, когато си получи аленото паспортче, свръхзакръглената кино икона, че „ обича “ съветския президент и че това е „ взаимно “. Но единствено седмица откакто съветските танкове нахлуха в Украйна, той назова войната „ братоубийствена “, а месец по-късно, когато стана ясно че тя ще бъде най-много продължителна, като „ луди, неприемливи ексцесии “., намеквайки че не е доста в час със „ обстановката “ и настояха за пояснение. Или казано по нашенски, „ га яди кифтета не рива “....
Голямата обич на друга блестяща звезда, обаче, не е Путин, а Кадиров. През есента на далечната към този момент 2011 година майсторът на филмираните бойни изкуства Жан-Клод Ван Дам цъфна в Грозни на рождения ден на чеченския полусултан и разгласи пред целия свят „ че го обича “. (Казват, че за това си самопризнание белгиецът бил заплатен с към половин милион $.) Компания му правеха двукратната, цигуларката Ванеса Мей и артистът Сийл.
Световни звезди на рожден ден на Кадиров
Скоро по-късно „ момичето за един милион $ “ съобщи, че за нея събитието, в действителност, било „ голям позор “, само че надали е върнала чека си., тъй като реши да поостане за още някой различен ден при домакина си. Защо ви го описвам всичко това ли? Ами тъй като преди няколко дни гъвкавият белгиец внезапно се появи в частна клиника в Запорожие, както и в Ужгород, Закарпатска Украйна, където дружно “. Украинците към този момент не му натякват много-много за другарството му с Путин и Кадиров, а дали той им се отблагодарил за гостоприемството с част от припечелените от „ любовта “ си с кавказеца пари можем единствено да гадаем.
„ Културната проституция “ не е от през вчерашния ден, като очевидно от нея изгода имат и двете страни. Едната получава тлъсти чекове с доста нули, а другата – погъделичкано его и най-много по този начин нужния обществен имидж и легитимация. Иначе, отвън гореизброените случаи, се сещам за Марая Кери и Бионсе, на членове на семейството Кадафи против „ единствено “ към милион $. И двете по-късно, несъмнено,.
Не бива, обаче, да слагаме целия шоубизнес под един знаменател – измежду тези отказали да гостуват на Кадиров през 2011 година са Кевин Костнър и Ева Мендес, а огромни звезди като Анджелина Джоли, родената в Украйна Мила Кунис и брачният партньор ѝ Аштън Къчър оказват помощ по всякакъв начин на жертвите на войната, в това число с големи парични дарения.
Приятели, фенове и просто използвачи
Малко по-различна е картинката при политическите другари на Путин. Чешкият държавен глава Милош Земан, да вземем за пример, в началото дефинира спора в Донбас като революция, сходна на тази в Испания през 1936-1939 година, а през 2015 година отиде на крайници персонално при кремълския владетел, с цел да участва на Парада на Победата на Червения площад.
Освен това, за малко влезе в пикантен спор с американския посланник в Прага и дори за известно време го разгласи за личност нон-грата в двореца си. След това Земан последователно промени възгледите си, като е редно да уточня, че това стана много преди началото на експанзията. Той бе един от първите европейски водачи,, а от този момент насам е измежду най-активните съдружници на Киев, без значение дали става въпрос за наказания или за основаване на интернационален арбитражен съд против Русия.
Милош Земан - от другар на Путин до негов изявен критик
Голямата политика постоянно е била забавна с дълбочината на задкулисието си, както и с недомлъвките, а даже с това, което не се споделя, а се подразбира от единствено себе си. В това отношение няма по какъв начин да не загатна една от най-личните приятелки на Путин - „ безконечният “ Силвио Берлускони, който съгласно мен би трябвало да върви на всички места с етикет „ 83% масленост “.
Берлускони е част от сегашната ръководеща коалиция в Италия, която изрично е на страната на Киев, само че това не му пречи при всяка опция да се пробва да на московския си другар.
Интересни нюанси имаше и при доста други „ другари “ на съветския президент. По-конкретно, става въпрос за някои някогашни президенти, министър председатели и министри от европейски страни като Германия, Австрия, Финландия и други, които след края на дейните си политически кариери „ внезапно “ се оказаха на управителни позиции във водещи съветски корпорации, опериращи на интернационалния пазар. А обществена загадка е, че такова топличко местенце подсигурява един нелош седемцифрен годишен приход. Другото общо сред тези всички „ някогашни “ е, че откакто избухна войната, множеството от тях побързаха да подат оставки от заеманите длъжности и по този начин се дистанцираха от „ агресора “. У мен, обаче, остават много въпроси, от рода на това дали не са правили избрани „ услуги “ на Москва до момента в който са били на власт, с цел да бъдат възнаградени толкоз обилно по-късно.
Лошите момчета на Европа
Няма по какъв начин да не подмина и тези, които непрекъснато „ мътят водата “ на европейското единение и се смятат за „ троянски коне “ на Путин в близкия гръб на Украйна – Орбан и Вучич.
Унгария, с която съм обвързван и прочувствено, и професионално, от много време е замязяла на бегач на междинни дистанции пробягал първите 100 метра на спринт, откъсвайки се доста пред другите, а по-късно ненадейно е траял ходом.
Много от българите, които „ купуват “ на доверие „ модела Орбан “ надали осъзнават, че левът сега действително има по-голяма финасова непоклатимост от форинта, тъй като последният скача нагоре-надолу като кръвното на треньор по футбол по време на мач, а в Унгария някои получават напряко микроскопични пенсии.
Милиони млади унгарци (включително мои положителни приятели) избраха да продължат живота си зад граница, а други обезверено се борят със статуквото. Орбан от много време има зъб на Украйна, най-много поради дребната унгарска диаспора там, а от началото на войната непрестанно показва, че връзките му с Москва са по-важни от тези с Киев. При това, той като че ли непрекъснато играе в тима на Путин – непрестанно се мъчи да саботира глобите против Руската федерация и да пречи на самата Украйна да получи помощ. Освен това непрекъснато се стреми да извлече максимума от съветските енергийни запаси. (След последните му „ достижения “ са блокирането на 18 милиарда евро заем за Киев по-рано този месец.)
За оръжейна помощ няма смисъл да се приказва, освен това Будапеща дори не разрешава такава да минава даже директно през нейна територия. На вътрешния фронт тази му позиция на самостоятелен състезател и неприятно момче очевидно носи на Орбан обилни дивиденти, а обликът на страж на „ обичайните християнски фамилни полезности “ против „ мургавата “ емигрантска опасност ще продължи да му подсигурява гласовете на най-верните му поддръжници, най-много на десните националисти и простолюдието. На процедура, това значи че господин Орбан ще продължи да господства тъкмо толкоз дълго, колкото той пожелае.
— Taki Tam Jeden (@Taki_tam_jeden)
За Сърбия на Вучич или положително, или нищо, в тази ситуация – по-скоро нищо. От край време западната ни съседка сполучливо поддържа облика на съветски плацдарм в сърцето на Европа и е безмислено да разясня за какво тя не се причисли към глобите.
Въпреки че персонално познавам сърби, които осъждат експанзията и симпатизират на Украйна, преобладаваща част от сънародниците им в прочувствено отношение са напълно на страната на Русия в този спор. Като прибавим, както и продължаващите дрязги с Косово, то вероятността нашите съседи да продължат да гледат участието си в Европейски Съюз през крив макарон в обозримото бъдеще, е много висока. А в случай че към момента се чудите дали от него има някаква изгода, ще ви припомня, че разликата сред Брутният вътрешен продукт (брутен вътрешен продукт) на България и Сърбия по планирани данни сега е към 20%, като тя евентуално ще продължи да се усилва в бъдеще. С други думи, при почти идентична повърхност, население и географска локация имаме съвсем една четвърт по-силна стопанска система от съседите ни.
За спешния мениджмънт, дългите и късите тактики
Ако вие, сходно на мен, смятате че Украйна се е справила повече от добре откогато ѝ се наложи да се брани против попълзновенията на алчния за непознати земи и богатства неин североизточен комшия, то евентуално към този момент сте осъзнали една от главните аргументи за това – дълготрайните (или просто „ дългите “) тактики, определени от държавното управление в Киев.
Дълга тактика значи най-много дълготрайна визия и идея за развиване, която човек, организация или страна си избира, създава и по-късно неуморно следва. Всички огромни корпорации, които в миналото сте чували, работят напълно с „ дълги “ тактики. Те от в този момент са си построили проекти по какъв начин ще се развиват до 2030 година, да вземем за пример, а дори и по-късно. Същото се отнася и до Европейския съюз, който се пробва посредством дълготрайно обмисляне да се пребори с значително наболели проблеми.
Конкретно за Украйна, откогато тя пое нов път на развиване през 2014 година, се очертват две ясно изразени дълготрайни тактики – да стане част от обединена Европа и да построи съвременна войска по натовски стандарти с концепцията, че в даден миг ще се причисли към Северноатлантическия алианс. Именно възприемането им като национални доктрини, освен това подкрепени от забележителна част от другите публични пластове, разреши на Украйна да сътвори немислимото – към този момент съвсем година сполучливо да се опълчва на числено надминаващ я злокобен зложелател.
Добрите връзки, открити с Европейски Съюз в предходните години, дадоха опция на Киев бързо и относително безпроблемно да получава помощ в огромни размери, когато се нуждае от нея - от настаняване на милиони бежанци, до поддръжка за разрушената енергийна инфраструктура. Изграждането на боеспособна войска съгласно актуалните концепции за боеспособност, която да размени преобладаващия до тогава руски модел, пък разреши на украинците да нанесат серия от тежки провали на агресора. Тук, обаче, има един значителен колорит – доста е значимо, когато се преследват дълготрайни цели, самото общество да е ментално готово за тях.
Украйна съумя, тъй като има достъчно огромен интелектуален капацитет за промени, което, от своя страна, значи, че разполага и с задоволително огромен потенциал за противодействие против външен напън. На противоположния полюс е образецът с Афганистан, където американците изгубиха двайсет години и доста миларди долари, пробвайки се да изградят нова войска и най-много нова държавна система в едно много примитивно и изостанало общество. И най-после просто се отхвърлиха.
Когато приказваме за дълготрайни тактики, на тъкмо противоположния полюс се намира Путин. Единствната дълготрайна такава, прилагана по време на ръководството му, бе да напомпа руснаците с национализъм до степен, до която те от един миг нататък ще го следват във всичко и на всички места като някави зомбита. Е, не може да му отхвърли, че най-малко в това съумя. При това на клетите съветски жители бе даван от най-лошия опиат – военният.
„ Можем повторить “, безсмъртните полкове, победобесието и георгиевските лентички с разцветки като на колорадски бръмбари свършиха своето – руснаците не помниха за проблемите си, сплотиха се към концепцията, че би трябвало да се противопоствят на външния зложелател, който се пробва да ги затрие (практически целият свят без Сирия, Еритрея, Беларус и всякакви други такива „ демокрации “). Освен това се почустваха неимоверно велики. Всички останали тактики на господина, който се мисли за Петър I, обаче, май се оказаха къси.
„ Крим е наш “, „ Оставете ми Източна Европа и махнете НАТО от там “, „ Украйна да капитулира пред волята ми другояче ще взема да я атакува “, „ Сега ще ви спра газа “, „ Имам тука едини нуклеарни оръжия, започвайте да се плашите “, „ Ще взема да проведа една частична готовност и откакто завладява Бахмут ще стигна до Берлин “, „ Ще ви конфискувам житцето и нуклеарните централи, а след това и ще ви шантажирам “, „ Ще ви оставя без ток и вода “ и други сходни надали могат да служат като образци за осъществяване на някаква дълготрайна държавническа визия.
В България, за жалост, рядко можем да дадем образци за „ дълги “ тактики, прилагани от нашите държавни мъже. За някакви дълготрайни визии може да се приказва, с известни ангажименти, евентуално при ръководството на Стефан Стамболов, а от 1919г. насам - външнополитическата визия по време на ръководството на Иван Костов. На прага на новото хилядолетие страната ни предприе стъпки за участие в НАТО и Европейски Съюз, а също така беше въведен валутен ръб, който подсигурява на практика безкрайна непоклатимост на банкрутиралия малко преди този момент лев.
В момента берем плодовете на тъкмо тази държавническа предвидливост и стратегическа вероятност. Членството ни в НАТО е като непробиваем щит пред границите на страната ни в тези смутни времеена, а това в Европейския съюз ни разрешава относително безблезнено да са оправим даже и с такива световни компликации като газовата рецесия. А в този момент си представете за момент, че това не се беше случило и се бяхме поддали на необяснимото увлечение на някои някогашни „ приятели “ към паразитната всепоглъщаща псевдоимперия на североизток от нас. Как ли щеше да се споделя днешният български Лукашенко?
Ще завърша днешния си разбор с къс коментар за спешния мениджмънт. Нищо не демонстрира по-добре степента на развите на едно гражданско общество от това по какъв начин реагира то, когато е изправено пред тежки, съвсем непреодолими провокации.
Модерните, развити общества не колабират пред компликациите, техните ръководители не изпадат в суматоха, а търсят излаз от обстановката. Спомнете си, да вземем за пример, по какъв начин реагираха водещите европейски държавници, когато трябаше да измислят метод да оказват помощ на Украйна да спре стремителното нахлуване на Путин без да се постанова да влизат във война с него. Или по какъв начин реагираха, когато имаше действителна заплаха Европа да остане без газ. Също по този начин - какъв брой разнообразни форми за помощ на Киев бяха открити, откакто бяха тежко ударени електроцентралите. Все отново ще ви напомня – от аварийни елементи и изпращане на експерти, до светкавична доставка на генератори, кораби-електроцентрали и увеличаване на украинското Противовъздушна отбрана. Особено показателна в това отношение е по какъв начин реагира президенът Байдън и неговият щаб през това лято, когато съвсем по едно и също време Путин размаха нуклеарната карта, а Китай заплаши да нападне Тайван. И в двата случая Вашингтон сподели хем неотстъпчивост и увереност, хем предпочитание за разговор, и в последна сметка и двете свръхсили смекчиха тона си.
Няма по какъв начин да не отбележа и куража на Зеленски, който още през първите часове на съветската експанзия отхвърли всевъзможни оферти за бягство, а реши да остане в Киев даже при съществуването на сериозен риск за живота му. Същевременно той и неговите старши командири мигновено пристипиха към реализирането на авансово квалифицирания проект за защита.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ