Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В началото на VIII век, Балканите се оказват сцена на опълчването на три мощни страни – Източната римска империя (наричана в резюме Византия), Аварският хаганат и Дунавска България. Крехкият баланс на силите сред тях се крепи на няколко съществени съставния елемент. На първо място, политическите им центрове са мъчно налични за нашествието на огромна вражеска войска. На второ място, самите им армии са релативно равностойни по качества и благоприятни условия. Третият фактор е географията. Стара планина и Карпатите служат като естествени загради сред трите страни. Високите и неприсъпни скатове и подлите проходи са бърз метод за разколебаване и на най-целеустремения поробител.

В тази композиция от география, политика и военни благоприятни условия, трите страни с апринудени да водят динамична и гъвкава външна политика. Нейния ход се въздейства обаче и от външни за района играчи, най-главен от които е могъщият Хазарски хаганат. Хазарската страна е ликвидирала Старата Велика България и се е трансформирала в степен хегемон в земите северно от Черно море. Крехтокото съгласие сред авари и българи се крепи точно на страха от възможна хазарска експанизя на запад – и двата народа към този момент са си патили от хазарите през V и VI век. Хазарите обаче са значим сътрудник и за Византия – от една страна те са непрекъсната опасност за ромейските владения в Крим, а от дуга – скъп сътрудник във войните с българи и авари. Модерният термин frienemies – врагоприятели добре разказва взаимоотношенията сред Константинопол и Итил.

За да стане даже още по-интересно, в самия завършек на VII век, в Македония с епоявява нов политически фактор – племенната федерация на панонски българи и славяни, водена от Кубер. Тази не многочислена, само че нападателна група заселници, заплашва нежния мир и вътрешно успокоение на Византия, а и втория по значимост имперски град в Европа – Тесалоники, именуван от българите Солун. Именно в битката с Куберовите българи изгрява звездата на един от основните герои в сегашния роман – Юстиниан II. Млад, деятелен и безпределно амбицииозен, Юстиниян стартира своята императорска кариера с поход против новите „ натрапници “ в Македония. Усилията му се увенчават с триумф и опасността, надвиснала над Солун е обезвредена, а куберовия народ е заставен да одобри византийското господство.

Имперската вътрешна политика много припомня на така наречен в кеча меле – огромен брой мощни съперници, струпани по едно и също време на кръга, като всеки се бори да отстрани останалите, сключвайки краткотрайни съюзи с част от съперниците си. Като по фино въже над клокочещ котел, императорът би трябвало да лавира сред обособените политически фракции и да се опита да оцелее. Тази непрекъсната игра изисква запаси, изпитание и внимание. Само най-хубавите оцеляват в този византийски „ Сървайвър “. Юстиниян, въпреки да стои отпред на империята близо десетилетие, в последна сметка става жертва на дворцовите интриги.

Детрониран е, а носът му е отсечен. Целта – един физически сакат човек, губи правото да заема идеализирания облик на най-християнския държател. Осакатяването е еднакво на делигитимиране. За да са сигурни че няма да се върне, заговорниците изпращат обезчестения Юстиниян в заточение при хазарите. Оказва се, че това не е изключително предвидлив ход. Никога не оставяй жив човек, притежаващ безкрайна воля за битка и блян към властта.

Юстиниян съумява да се ожени за една от хазарските принцеси и да издейства от своя предстоящ тъст поддръжка. Хаганът не желае да се конфронтира непосредствено с империята. Вместо това, както показват арменските извори, хазарите пращат Юстиниян да търси поддръжка от техният васал – България. Дали в действителност Тервел е плащал някакъв налог „ успокоение “ на хаганата е въпрос, който българските историци заобикалят да разясняват намерено. Във всеки случай, Дунавска България е трябвало да се пази от своя по-силен северен комшия и някаква форма на даже официална взаимозависимост наподобява като евентуален сюжет. Във всеки случай, Тервел вижда опция за личната си политическа полза, подпомагайки ромейския емигрант.

Последвалата история е добре известна – Юстиниян потегля към Константинопол отпред на 12000 българска войска и по пътя събира към 3000 византийски поддръжници, ръководени от фамозния военачалник Лъв от Аморион (бъдещият император Лъв III). Тази армия застава под стените на имперската столица, а Юстиниян, отпред на подбран отряд от ок. 300 войни се вмъква в града през канализацията, воден от правилни хора. Бившият император изненадва изцяло своите съперници, взема си назад трона, а отмъщението му е засенчено само от щедростта му към българите. Тервел е повдигнат в сан кесар – купа, равносилна на кралската в тогавашна Европа, а България получава плодородната област Загоре. Византия се задължава да изплаща налог „ другарство “ на българите, а Тервел получава пряк финансов транш в злато и скъпоценни тъкани, с които да заплати на армията си за осъществения поход.

Историята би могла да приключи ту – двама съседи и другари, които си оказват помощ взаимно. Ала това са Балканите. Юстиниян си е върнал трона, само че за д аго резервира се нуждае от авторитет. Да даваш с лека ръка пари и земи на варварите в ущърб на империята в никакъв случай не е добра концепция. За да запуши устите на своите съперници в столицата и с цел да резервира останалите си телесни елементи непокътнати, Юстиниян взема решение да преразгледа връзките си с България.

Той към този момент е бил в Плиска, видял е с очите си войските на Тервел и има вяра, че може елементарно да се оправи с тях. Все отново, към този момент един път е надделял българите, па въпреки и по-слабия, македонски клон на Кубер. Уверен в триумфа си, Юстиниян събира мощна войска – ок. 15-20 000 души, с която потегля на север, следвайки черноморското крайбрежие. За да си обезпечи постоянно доставяне с хранителни запаси, което не може да бъде прекратено от българите, армията е придружавана от транспортни кораби. По всичко проличава, че Юстиниян ще успее, също както татко си Константин IV, да навлезе в Мизия. За разлика от своя отец, Юстиниян възнамерява да не загуби.

Действията на ромеите не изненадват Тервел. По това време към този момент ок. 50 годишен, българският държател е видял много неща и е опознал характера на хората с власт. Нещо повече, през 705 година, преди да помогне на Юстиниян, Тервел пита своите „ вуйчовци в Македония “ какво считат за василевса. Отговорът им е безапелационен – „ Не му се доверявай! “. Въпреки това Тервел рискува, само че нито за момент не се доверява на низвергнатия василевс. Очаквайки хода на ромеите, Тервел събира личната си армия. Въпреки това, обстановката е деликатна. Хазарите остават съдружник на Византия, а българската войска не може да се мери в намерено стълкновение с елитните византийски войски – опсикиите. Ако Юстиниян успее да работи тактически грамотно, България я чакат мрачни дни. Въпреки това, Тервел придвижва войските си в посока дн. Поморие, с концепцията да пресече настъплението на своите съперници.

Самоуверен в мощта на своята войска и сигурната поддръжка на флота, Юстиниян доближава Поморие, евентуално в ранното лято на 708 година Армията му е толкоз огромна, че градчето не ги побира и кавалерията, дружно с част от пехотата са разквартировани в откритото поле на северозапад от днешния „ Нов град “. Дали от лековерие или от горделивост, византийците не изпращат съответни разследващи отряди, а лагерът им в полето не е добре укрепен. Самата им бройка и мощ би следвало да сплашат всеки зложелател или както споделят спартанците – нашите щитове и копия са единствените стени, които ни трябват.

Тервел и войските му идват паралелно с ромейските сили. Българите изпращат разузнавачи и изследват терена добре. Каква ли е изненадата им, когато съзират вражеската немарливост. Българският държател не е човек, който би пропуснал сходен късмет. Използвайки прикритието на нощта, българската конница доближава в непосредствена непосредственост до ромеите. Маневрата е рискована – напредването на коне в тъмното крие доста рискове, измежду които прекомерно повдигане на звук или осакатяване на животните, водени само от лунната светлина през кръстосан терен. Гамбит, на който е заложен изхода от цялата акция.

В ранните часове на деня, когато часовоите са най-уморени и минимум бдителни, българите стартират своята вихрена офанзива против ромейския лагер. Конницата връхлита сред палатките със заспали бойци Рехавата опозиция на часовите е преодоляна за секунди. Настава поголовна сеч. С огън и стомана, българите опустошават византийския лагер. Загиналите с ахиляди. Полу-сънени, ужасени бойци бягат под паника в всякакви направления, гонени и посичани от силите на Тервел. Някаква дребна част от подгонените византийци доближава Анхиало и се скрива в крепостта. Съдбата на останалите е трагична – мнозина са изклани, пребиват се или се издавят в р. Ахелой в тъмното или са пленени и продадени в иго. Юстиниян е по този начин ужасяващ от българския порив, че се качва на корабите и потегля към Константинопол, изоставяйки и дребното оживели бойци в Анхиало на ориста им.

Поражението при Анхиало се оказва съдбовно за Юстиниян. Поражението унищожава престижа му и през 711 година той още веднъж е детрониран и този път екзекутиран, а на трона се възкачва един от генералите му – Филипик Вардан. Загубата при Анхиало се оказва едно от най-унизителните провали за Византия през целия VIII век и служи като горчив урок за ромеите във връзка с походите им срещу България. Всъщност, по-късно проваляне, Византия няма да провежда нов поход срещу българите в продължение на близо 50 години.

Снимки: Wikipedia