Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1912-та. Напрежението на Балканите може да се реже с нож или по-точно с войнишки щик. От десетилетие насам, след разгрома на Илинденското въстание, за балканските нации излиза наяве, че войната е единственото средство за смяна на политическия ред на полуострова. Класическата вероятност върху Османската империя е за един политически анахронизъм – Болният човек на Европа. В реалност, след Младотурската гражданска война от 1908 година, във владенията на Полумесеца стартират да текат промени, които с право тормозят съседите на империята.

Взели ясни поучения от неуспехите в края на XIX век, Младотурците се заемат да осъществят характерна форма на османски шовинизъм, която да се трансформира в отговор за възходящите аспирации на балканските нации. Възползвайки се от изселническите талази, идващи от Босна и България, Османската империя ускорява въздействието на мюсюлманите в Тракия и Македония за сметка на останалите етнически и религиозни съставни елементи. Идеята, в последна сметка, е да се сътвори една османска нация, в която етническият симптом да отстъпи място на културно-религиозното единение – ислямски вид на Съединени американски щати, в който е значимо да си мохамеданин и да ползваш османо-турски, без значение какъв е етническият ти генезис и от къде си пристигнал.

Балканските държавни управления ясно съзират заплахата за личните си национални аспирации. Ако Османската империя успее да консолидира обществото си на културно-религиозен симптом, реализирането на националистическите начертания на християнските страни ще стане мъчно постижимо. Нещо повече, една постоянна Османска империя ще стане още по-желан сътрудник за набиращите мощ блокове на Великите сили – Антантата и Централните сили.

Трябва да се работи бързо и уверено. Има обаче единствено един сериозен проблем – сърби, гърци и българи изпитват големи съмнения по сред си, а националните им ползи се припокриват, най-много в ябълката на раздора – Македония. До 1911 година, България не желае и да чува за съюз със своите балкански побратими. София даже преглежда разновидности за независима война с Османската империя. Моментът за такава обаче е изтърван през 1903 година, когато Илинденското въстание изисква интервенция от страна на София, която по този начин и не идва. Десетилетие по-рано, Гърция е рискувала по време на Критското въстание от 1896 година, само че София не следва този образец.

В последна сметка след огромни терзания и твърда интервенция на Русия, България се задейства да образува Балканският съюз. В главите на българските политици, това споразумение, наричано от време на време „ Малката Антанта “ наподобява като грандиозна дипломатическа победа и самопризнание за върховенството на България в балканската политика. В реалност, Балканският съюз е зле скалъпена структура, чийто архитекти са оставили повече отвори в постройката, от колкото са плануваните малки врати и прозорци.

Най-важният препъни камък – Македония, е оставена на милостта на съветския цар, а България наивно приема честната дума на Сърбия и Гърция във връзка с лимитираните им искания към региона. В София късогледството, също както и през днешния ден, се базира на формулата „ българите са преобладаващият етнос “. За страдание, етническата карта, както се оказва в следствие не може да замести неналичието на съответна външна политика.

Проблемите на България обаче са освен политически. Въпреки поредицата от стратегически и оперативни проекти, които прецизират детайлностите към идните военни дейности с османците, България се оказва неподготвена. Нуждата от погром на главните османски сили, които непосредствено заплашват българските земи, кара щаба да трансферира съвсем цялата войска в Тракия, изоставяйки Македония на сръбските войски, подкрепени от една единствена българска дивизия – VII-ма Рилска.

В веществен проект проблемите също са доста. Не доближават оръжия, униформи, муниции и боеприпаси. Снабдяването с храна, медикаменти и зимни униформи не е вярно преценено. Подценен е и обоза, който е лишен от задоволително транспортни средства. Железопътния превоз също не е квалифициран оптимално.

Въпреки всички тези пропуски, първите седмици на войната, избухнала през октомври 1912 година наподобяват обещаващо за България. Войските ни печелят двете съществени сражения на Източния фронт – при Лозенград и при Люлебургас-Бунархисар. Победите са артикул колкото на стремежа и ентусиазма на българската войска, толкоз и на фрапантните тактически и оперативни неточности на османците.

Във всеки случай, тези условия се подминават от командването, прекомерно улисано от постигнатите победи в откритите сражения. По същия метод е проспано огромното сръбско нахлуване в Македония, което съвсем изцяло покрива зоните, върху които Белград сякаш няма искания няколко месеца по-рано.

Обратно на бойните полета, българската войска става жертва на тежките климатични условия, неналичието на съответно доставяне и ужасното положение на османските пътища. Неспособността за завладяване на Одрин значи, че българите не могат да употребяват ЖП линията към Истанбул за транспорт на войски и оръжие и би трябвало да прекарват на ръка или с каруци всичко належащо за настъплението.

В добавка, двете сражения вземат тежък дан от войската. Победата е изтръгната след кървави фронтални офанзиви, в които българската войска губи също толкоз, в случай че не и повече бойци от османците. Същевременно, отстъпващите войски на Полумесеца оставят в завещание на гонещите ги български войски холерата. Тежката болест бързо се популяризира из настъпващите български войски и съществено намалява боеспособността им. Този факт също не е съответно регистриран от командването.

Същевременно, на оперативно равнище, българските генерали, в лицето на шефа на генералния щаб ген. Фичев, както и на полевите командири ген. Кутинчев и ген. Димитриев, не съумява да реализира съответна стиковка сред своите позиции и хрумвания. Радко Димитриев се демонстрира като емоционален и непрозорлив пълководец, преследващ блясъка на славата, само че постоянно не в вярната посока. Същевременно, Фичев, който не е измежду любимците на цар Фердинанд, е прекомерно колеблив и неуверен във връзка с разгръщането на войските. Личните взаимоотношения на генералите също са надалеч от блестящи. За това спомага и фигурата на Царя и неговия персонален адютант и боен консултант ген. Савов, който не крие неприязънта си към част от останалите висши офицери.

След успеха при Люлебургас-Бунархисар, военачалник Димитриев е безспорната звезда на българската войска. Яхнал гребена на вълната, той поема командването както на „ своята “ Трета войска, по този начин и на Първа войска на ген. Кутинчев, който минава в послушание на своенравният Димитриев, постоянно именуван от своите съперници „ Наполеончето “. Димитриев, прочее, се оказва първият пълководец на група армии в историята на Европа през XX век. Тази така наречен Група армии Димитриев има за задача да преследва османските войски в Тракия и да ги ликвидира преди да са заели отбранителна позиция пред столицата Истанбул.

В тези съдбоносни дни, Англия, Франция и Германия одобряват за обикновено българското влизане в Цариград. Единствена срещу, несъмнено, е Русия, която не може да одобри, че друга православна страна би могла да освободи античната византийска столица преди нея. Петербург не крие своите възражения и те внасят в допълнение съмнение в дейностите на българските военни и политически кръгове. Все отново, волята на Фердинанд да влезе на бял кон в Града на човешките фантазии е по-силна от предизвестията на Русия.

Българското нахлуване обаче е нито безпрепятствено, нито добре проведено. Както свидетелстват мемоари на участници – и генерали, и елементарни бойци, и полеви свещници, армията изнемогва по превърнатите в кални блата полета на Източна Тракия. Самото османско командване е озадачено от неналичието на самодейност от българска страна. След края на Балканската война, османски военни декларират, че през решителните седмици на октомври (ноември по нов жанр – б.а.), 1912 година, сред българската войска и османската столица единствена бариера се оказва нерешителността на София да работи. В добавка, би трябвало да отбележим и тежкото физическо състояние на бойците, изтощението и неприятното доставяне.

Разстоянието от 100 километра сред Люлебургас и Чаталджа е покрито за цели 15 дни – извънредно постепенно даже по стандартите на интервала преди въвеждането на моторизирания превоз. Първите български елементи доближават Чаталджа на 30 октомври/12 ноември – т.е. 10 дни след боевете при Люлебургас. Това значи, че даже най-бързите авангардни подразделения покриват едвам по 10 км дневно. За съпоставяне, нормалната скорост на европейските войски два века по-рано е 20-25 км дневно.

Общият фронт, върху който ще се водят бойните дейности е с дължина ок. 28 км по така наречен Чаталджанска линия, ситуирана в най-тясната част от сухопътните подстъпи към Истанбул.  Османците последователно концентрират силите на 6 армейски корпуса – ок. 140 000 бойци. Половината от тях са от редиф-а – резервисти, със подозрително военно образование и недобре снабдени и снаряжени. Останалите три корпуса са бойците, които неотдавна са понесли пагубните провали в Тракия – моралът им е неприятен, измъчвани са от холерата даже повече от българите и са прекарали последните седмици в непрекъснато оттегляне.

Срещу тях, българите концентрират цялата мощност на Първа и Трета армии, подсилени с една спомагателна пехотна дивизия. Така, общата бройка на българските войски възлиза на шест дивизии – I, III, IV, V, VI, X, общо ок. 176 000 души. Българите разполагат с повече оръдия – 462 против 316 за османците, както и с много повече картечници – ок. 140 против 60. Османците имат преимуществото на полевите си укрепления, както и артилерийска поддръжка от страна на флота в Мраморно море, който има опция да обстрелва част от българските позиции със своята едрокалибрена палубна артилерия.

Планът на българите е да нападат османските позиции по едно и също време по левия фланг и в центъра, да реализират пробив и с флангови обход да надиплен вражеската линия, притискайки я към Мраморно море. Изминават цели 5 дни от идването на българските войски до началото на бойните дейности. Това е следващо съдбовно закъснение, което дава време на изтощените османски сили да се прегрупират и да заемат твърди отбранителни позиции.

Междувременно, по неотложност стартира образуване на подкрепления от Мала Азия, които да бъдат трансферирани през Истанбул за укрепване на фронтовите линии. Времето за съответна атака изтича с всеки минал час. Същевременно, османската страна насочва предложение за помирение до всички балкански съдружници. Тяхното посланичество е прихванато от Фердинанд, който взема решение да протака отговора и не уведомява своите съдружници. По съвет на ген. Савов и убеден в политическата поддръжка на всички партии, Фердинанд упорства Чаталджа да бъде атакувана преди да се приказва за помирение с Високата врата.

Българската офанзива стартира на разсъмване на 4/17 ноември. Полето е покрито от гъста есенна мъгла. Студ и влага сковават придвижванията на бойците, само че българите най-накрая потеглят в офанзива. Гъстата сива пелена прикрива придвижванията им и им разрешава да се приближат оптимално покрай османските позиции преди да бъдат видяни. Мъглата обаче внася и известно комплициране в координацията сред обособените полеви сегменти.

Първоначалният български взлом хваща бранителите неподготвени, само че с напредването на деня, есенното слънце разсейва мъглите и трансформира частите на Първа и Шеста дивизии, които водят офанзивата в пушечно месо. Към по здрач на първия ден от борбата, българското нахлуване е спряно от убийствения противников огън и присъединилите се в канонадата османски кораби в Мраморно море.

В финален обезверен ход на всеотдайност, елементи на Трета Балканска дивизия нападат с рухването на нощта, залагайки на обичания способ на българската войска – нощният пердах. Атаката се оказва сполучлива и българите завземат укрепената позиция Илеритабия към среднощ на 4/17 против 5/18 ноември. Този триумф в най-северния бранш на османската обрана би разрешил съдбоносен пробив на идната заран.

Печалното равнище на връзката сред българските елементи изиграва основна роля. До настъпването на зората, позициите на Балканците при Илеритабия не са подкрепени. Нещо повече, командването по този начин и не научава че укреплението е завзето и на разсъмване заповядва то да бъде обстреляно от българската артилерия. Междувременно, османците научават за българския пробив и бързат да концентрират своите лични оръдия против обречената позиция на дружините от 29-ти ямболски полк, които към момента държат позицията.

Поставени под пресечен огън, българите са принудени да се изтеглят. Окрилени от триумфа, османските войски контраатакуват и изтласкват предните български елементи. След понесените тежки загуби и липса на кой да е триумф, Димитриев заповядва оттегляне по целия фронт. Българите губят близо 3000 убити и над 9000 ранени против ок. 10 000 убити и ранени османски бойци. Отделно от тези жертви, над 1600 български бойци умират в резултат на епидемията от холера единствено в дните към борбата.

Българската войска доближава окончателния лимит на своите сили. В единствения рационален ход, командването изтегля Първа и Трета войска от непосредствените подстъпи към Чаталджа и ги разполага на лична отбранителна линия. Шансът да се вземе Истанбул е вечно прахосан, а боеспособността на армията е сведена до извънредно ниско равнище. Липсата на съответна и единна позиция на генералитета, несъразмерните политически упоритости и несъответстващата военна подготовка провалят българската акция в Тракия и я обричат на траяла още половин година позиционна война, която само пилее силите на армията. Сили, които ще са в обезверена липса по време на последвалата Междусъюзническа война.