Владимир Путин е добре известен с интереса си към историята;

Владимир Путин е добре прочут с интереса си към историята; тя е едно от дребното неща, които очевидно чете, и постоянно добавя речите си с препратки към съветски герои от предишното и техните триумфи и провокации. Той също се е сравнявал по разнообразни способи с фигури като цар Петър Велики, монархът от 18 век, който се бори против Швеция, тогава великата северна военна мощ, и Пьотър Столипин, министър-председател от началото на 20 век, който комбинира ангажимент да реформира цялата страна с безмилостното потушаване на революцията от 1905 година

Паралелно с това обаче Путин е и поразително слаб историк. Той написа дълги есета за връзките на Русия с Украйна, които имат за цел да оправдаят войната – само че са колкото стилистично дървени, толкоз и исторически съмнителни, с подбрани доказателства, които комфортно пасват на неговия мотив и ги лишават от подтекст и нюанси. Също по този начин предизвиква национални настроения на битка и победа посредством Втората международна война – или Великата отечествена война, както руснаците я назовават – като център на героична история за военна популярност. Парадните униформи съчетават царската ера и естетиката от ерата на Сталин, по учебните площадки има (дезактивирани) противотанкови оръдия от едно време, а телевизионни канали като Звезда на Министерството на защитата излъчват съвсем непрекъсната диета от военни филми.

В този подтекст е още по-поразително до каква степен Путин също е съумял да разбере неправилно или да пренебрегне толкоз доста от уроците от военната история на Русия и изключително тези, научени или разбрани от няколко от неговите прародители, в устрема си да построи военна велика мощ от 21 век.

Със своите ферми за тролове в обществените медии, които изпомпват подозрително и разрушително наличие, и затягащата се хватка върху публицистиката вкъщи в Русия, Путин очевидно е възприел оръжието на дезинформацията в ерата на интернет. Има също по този начин съгласувани старания за основаване на настроения, които оправдават всяко от дейностите му и показват страната и него в най-хубава светлина. Разбира се, всяка страна прави това в дребна или огромна степен, само че казусът идва, когато започнете да вярвате на личните си легенди. В края на краищата февруарската инвазия на Путин очакваше една пропаднала Украйна и украинци, които надали не ще приветстват руснаците – догатки, които се кореняха не в действителността, а в личната агитация на Кремъл.

Путин можеше да се вслуша в образеца на Дмитрий Донской – княз на Москва от 14 век по времето, когато Русия е ръководена от монголите. Той е изцяло склонен да бъде един от техните локални сътрудници, до момента в който политическите разправии в Сарай, столицата на Златната орда, не го принуждават да се разпалва. Така събира съдружниците на Москва и след редица тежки борби и с няколко хитрости съумява да победи по-голяма мощ под командването на монголския водач Мамай при Куликово през 1380 година

Дмитрий е политик до дъно и се бе погрижил да разполага както с другарски настроени търговци, по този начин и с представители на Руската православна черква, с цел да популяризира сполучливо мълвата за успеха и да я показа като мощен удар в интерес на съветската независимост. Този разказ се трансформира в основополагаща история за появяването на Русия като нация под Москва.

Дмитрий обаче е задоволително интелигентен, с цел да не се поддава на личната си агитация. Когато противникът му и правоприемник на Мамай Тохтамиш се завръща с нова войска през идната година, той не влага доста старания в опозиция. Москва е разграбена и опожарена, Дмитрий небрежно удостоверява подчинението си на Златната орда и ще мине още един век, преди руснаците да отхвърлят по този начин нареченото „ монголско робство “ – само че с помощта на невъзмутимия натурализъм на Дмитрий Москва остава сърцето на новата страна.

Путин постоянно е описван като човек, които се цели прекомерно високо, като застава отпред на страна с Брутният вътрешен продукт, почти равностоен на този на Испания (въпреки че данните безспорно са подвеждащи) и бюджет за защита, еднакъв на английския (въпреки че тези данни са още по-подвеждащи) и я акцентира пред хората като велика военна мощ. Години наред това му оказва помощ да застане паралелно до (или срещу) Запада и да играе непропорционална роля на международната сцена.

Но това основава риска някои да одобряват позата му за достоверна и да се отнесат към Русия по съответния метод.

Иван IV, прочут като Грозни, е по едно и също време основателят на съветската страна и нейният съвсем унищожител. Въпреки че публичният му облик е завършен от последните му години, когато той изпада в жестока и параноична полуда, първата част от неговото ръководство през 16 век е белязана от основаването на доста от институциите на днешната съветска страна. Например, актуалното Министерство на вътрешните работи е еволюция на неговия Офис по битка с бандитизма, тъкмо както Министерството на външните работи датира единствено себе си от неговия Офис на посланиците. Иван основава и първата непрекъсната съветска войска и стрелците, и влага съществено в това, което ще стане обичайната съветска мощ – артилерията.

Той употребява тези мощности в разнообразни войни, в това число в сполучливото завземане на Казанското ханство през 1551-52 година Но експанзията му и възходящият профил на военната мощност на Московия водят до това, че желае или не, той би трябвало да се забърка в борби с народи, много по-страшни от ханствата на изток. Иван ще води войни за Астрахан с Турция (1568–1570) и за Ливония с нестабилната коалиция сред Полско-Литовската общественост, Швеция и други съдружници (1558–1583) – и това е единствено въведения към редица спорове, доста от които ще завършат зле за Русия.

Той искаше страната му да бъде състезател на по-широката сцена; само че преди този момент трябваше да намерения добре какво в действителност значи това… Тъй като то значи, че Москва ще се изправи против велики сили с благоприятни условия доста над нейните.

Петър е захласнат от концепцията Русия най-сетне да стане морска мощ. За тази цел той даже става първият цар, пътувал отвън границите на Русия – със своето „ велико посолство “ от 9 март 1697 година до 25 август 1698 година на дипломатическа задача, на която пътува както до Холандия, по този начин и до Англия, водещите морски народи по това време. В Лондон, с изключение на, че се възхищава на Народното събрание (въпреки че декларира, че „ британската независимост не е подобаваща “ за Русия), той посещава и кралските докове в Дептфорд, изследва по какъв начин се прави и употребява актуалната военноморска артилерия в Улуич Арсенал и наема инженери, които да му оказват помощ да построи собствен флот. И по този начин, когато умира, Русия има флот с 32 линейни кораба и над 100 други.

Въпросът обаче е тъкмо в това – че Питър търси нови технологии, умения и оръжия извън. Въпреки че поставя известни старания да направи Русия да наподобява по-модерна – изисквайки от благородниците да се повлияят на европейското облекло и да обръснат брадите си и наемайки италиански и френски архитекти, с цел да построят неговата елегантна нова столица Санкт Петербург – той в никакъв случай не се занимава съществено със структурните ограничавания, които пречат на Русия да се развива.

Твърде постоянно просто разчита на това, което може да купи и копира от Запада, без да построява теоретичен и културен капитал, който да разреши на страната сама да напредва и да става конкурентна. Следователно Русия на Петър – сходно тази на Путин – остава наказана непрекъснато да изостава от най-модерните технологии и да разчита на количеството, когато не може да се конкурира в напредъка; нещо, което ни звучи познато и през днешния ден.