„Дете, на обичане кой те научи?”
Виновният Валери Петров
Нямаше по какъв начин. Беше същинска фурия.
Лаеше ужасно и прежалих го аз.
Взех го в колата и надалеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, само че дублирам отново
лаеше ужасно нямаше по какъв начин!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже, скимти и квичи.
Мръсен и кален,
отслабнал и печален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и виждам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю – той сподели – господарю обичани,
от сърце ти се апелирам, виновността елементарни ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам по какъв начин се случи!
Гледай, вярна зурла
в краката ти поставям:
честна кучешка дума,
не съм желал да тичам!
Сигурно там зад завоя
съм се някак отбил
и изгубил съм твоя
автомобил!
Ау по какъв начин беше извънредно!
Ау по какъв начин беше рисково!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти вероятно си свирил
и ругал своя псе,
но и аз съм те дирил
седем дни до през днешния ден!
Опрости ми виновността!
Отвори ми вратата!
Няма към този момент да мърдам,
свойто място ще зная
и от през днешния ден давам обещание
дваж по-силно да джавкам!
- Влизай! – споделям му строго – Но ядосан съм ти доста,
няма в никакъв случай към този момент да те повеждам надалеч!
Куче Боряна Нейкова
Не желая куче да имам.
Не желая нищо да имам
за малко.
А след това да нямам
завинаги.
Не желая куче в къщата.
След кучето
къщата
е с едно куче по-празна,
с едно куче по-чиста,
с едно куче по-тиха.
По-тъжна от всяка къща без куче
е онази, в която е имало куче.
И думата „ ново ”, използвана за куче
е тъжна.
Не желая куче да имам.
Не желая нищо да имам.
Светът е напуснато място,
където
за малко е имало
куче,
а след това вечно няма
Кучешка душа Чони Чонев
Стопаните смениха своя дом,
а кучето оставиха на двора.
То цяла нощ ги търси негласно,
а на разсъмване задряма от отмалялост...
На идната нощ по вълчи ви,
загледано нагоре към луната.
Повиках го с коричка самун - уви,
дори не ме позволи до вратата.
Три нощи гледа тъмните стъкла,
скимтя и ви от болежка изтерзано,
а след това се отпусна на снега,
преди да дойдат новите стопани.
А старите усетиха на сън
как някой диша в градската им вила
отлитащата кучешка душа,
сбогувайки се беше им дала прошка.
Моят първи другар Ники Комедвенска
Две чорапчета бели, очи като циганско лято –
мойто кученце черно и първият детски другар...
Как беснеехме единствено на двора пред остарялата къща:
две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщ.
После – апартамент. И си стегнахме всички багажа –
няма място за кучета в новия дом. И за мънички дори...
И татко ми го даде на някого – две чорапчета бели
и очи като есен... в очакване времето спрели.
Аз забравих незабавно за моето мъничко куче.
Бързах в този живот, бързах целия свят да науча.
А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира
и с очи се е молело тъжно: „ Пусни ме! Умирам... ”
И един ден, не помня, вероятно година по-късно,
черна топка космата на пътя във мене се блъсна...
Две чорапчета бели и топли очи... като лято –
мойто куче положително! Моят най-хубав първи другар.
По ръката ме близна с езиче и лапа протегна.
И ме стегна грубо отляво. От любов ме стегна...
Моят първи другар от дълго време се скита из парадайса...
Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная –
ако Бог ме попита: „ Дете, на обичане кой те научи? ”,
ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ