Винаги съм мразела лепенето на етикети. Всъщност, не винаги –

Винаги съм мразела лепенето на етикети. Всъщност, не постоянно – едно време това беше най-ефективният метод да определиш себе си и по-важното – да определиш другите   ...като други. Но това време е минало и в този момент възпримем етикетите като ограничаване на естественото ми предпочитание да опитвам от всичко в този живот. Затова, без да се дефинирам като „ хевиметъл ” или „ рокер ” или носталгично настроена жена на междинна възраст, отидох на AC/DC. Срещнах и хевиметъли, и рокери,  и носталгично настроени пенсионери, и деца. Не се сбъднаха мрачните ми упования, че ще съм бялата врана  посред „ Васил Левски ”.
Отдавна не бях виждала толкоз доста разнообразни хора на едно място – остарели беззъби метълисти, благоприлични жители, рокери с големи шкембета, фамилни двойки с децата си, руси дами по чехли с висок ток, мрачни готик мацки, гръцки анархисти и елементарни педераси. Само че всички те имаха и едно огромно общо между тях – желанието да се забавляват. В отговор AC/DC направиха един супер огромен концерт, раздадоха песните си, пристрастеностите си, солата си, усмивките си. Беше извънредно положително и освобождаващо. Етикети, които не е неприятно да лепнеш на концерт.