Пет истории на журналистката Весислава Антонова
Весислава Антонова е родена в Русе и доста се гордее с това. Когато е четвърти клас, с цялото семейство се реалокира да живее в София. Преди няколко месеца става лекар по “Обществени връзки и осведомителни науки ” в СУ " Св. Климент Охридски ”. Завършила е публицистика и всеобщи връзки в София, има специализации в Съединени американски щати и Италия. Работила е 16 година във в. " Капитал ", а преди този момент 7 година в Българското национално радио. Преминала е през всички равнища на специалността в медията - от кореспондент и редактор до водещ на предаване.
Радиото като медия е най-близко до сърцето й. На " Капитал " е признателна за дълбочината при правенето на журналистически текстове и разбори. Вярва в почтената и качествена публицистика и следва постоянно високите стандарти в нея. Започва да написа още като студентка във в. “Континент ”, сп. ЛИК, в. " Култура ", сп. “Медиа свят ”. Съавтор е в книгите: „ Телевизионната среда: 2001 – 2010 г. “, „ Радиосредата 2001-2010 “, „ Дигиталните медии “. Член е на Националния съвет по журналистическа нравственос.
От август т.г. е основен редактор на сп. " Мениджър ".
1 . Първата огромна алтернатива
Първото огромно тестване, пред което се изправих, беше след завършването на гимназията. Бях готова и решена да се явя на кандидатстудентските изпити в Софийския университет и да ги устоя. Явих се на изпити по български език и литература и по история. В листата ми с стремежи преди всичко беше правото, на второ място логика на психиката и на трето място публицистика. За факултета по публицистика и всеобща връзка имаше и спомагателен трети изпит - вербален. Изкарах положителни оценки. Когато излезе финалното класиране, стартира сложното. Трябваше да избера - право (платено обучение) или публицистика (редовно).
На онази нежна възраст гледах доста филми за отракани адвокатки, които се борят с несправедливостта и стоят зад значими дела. Възхищавах им се и мечтаех да съм като тях, макар че добре осъзнавах, че това е кино, а в действителния живот не е толкоз сантиментално. Срещу тези филмови герои стоеше моя напълно действителен и любящ татко. Агроном по специалност, само че влюбен в книгите и литературата. Пишеше и прозаичност, и стихове. Обичаше да пътува, а и специалността му го изискваше. Умееше бързо да се сближава с хората, да слуша историите им и да ги трансформира във трогателен роман. Той ме научи какъв брой значими са четенето, писането, думите - те са благосъстояние, което прави живота ти по-интересен и трогателен.
Помня, че с татко ми бяхме седнали на една скамейка тъкмо зад Художествената академия. Той умерено, както постоянно, ми сподели: " Знаеш, че те поддържам и заставам зад теб, в случай че избереш право, ще съберем таксата, в случай че избереш публицистика - това ще е ". Аз бях мощно раздвоена. Разплаках се. Но след това изтрих сълзите си и взех решение - публицистика ще е.. Когато го споделих на баща, той се зарадва, че съм избрала път, който ще резервира свободния ми дух и ще ме прави по-щастлива. И през днешния ден обичам да минавам около нашата скамейка, която си е към момента зад Художествената академия. Сядам на нея и с любов да си напомням оня съдбоносен диалог с татко ми.
2. С радио в сърцето
Докато учех публицистика, всяко лято ходех на процедура. Била съм в няколко медии, печатни, в телевизия, с цел да избера къде е моето място и какво одобрявам да върша. В трети курс две колежки от университета ме заведоха в Българското национално радио. Първото предаване, за което работех, беше “Нощен небосвод ”. По-късно разбрах, че там същина пращат множеството стажанти, с цел да ревизират качествата им и да преценят стават ли да работа в радио. В БНР срещнах доста другари (с множеството от тях сме близки и до днес), учих се от положителни експерти. Бях кореспондент, редактор, водещ.
Никога няма да не помни първия нощен блок, който водих. Бях толкоз разчувствана и толкоз доста се старах, че отидох на работа с раница с няколко книги, сюжет и хрумвания по какъв начин да е по-интересно. В последния миг оставих всичко на бюрото и влязох в студиото единствено с един лист, тъй като осъзнах, че най-важното е вътре в мен и би трябвало да съм откровена със слушателите. Постепенно започнах да имам вяра в себе си, научих се да поддържам връзка със слушателите и всичко беше елементарно и зареждащо. Тричасовите излъчвания ми се костваха като час. Има нещо изключително и доста уютно в нощните излъчвания. В тях има дълбочина и любов, в случай че може да ги почувстваш и да ги дадеш на хората, които те слушат. После имах късмет да повеждам и дневни излъчвания, и авторско младежко предаване, само че нощните срещи със слушателите за мен остават специална територия.
3. Магията на пазарите
Както множеството хора, обичам да пътувам. Благодарна съм, че ориста ме е завела на доста забавни, даже и необикновени места. Където и да съм обаче, обичаното ми място постоянно са били пазарите. Китай, Турция, Ливан, Швейцария, Хърватия, Босна…. всяко едно място, на което съм била, е неповторимо през локалния пазар. Цветен, гръмък, апетитен, разнолик, с разнообразни лица, цялостни с истории и вълнуващи сюжети. Рибни, за плодове, за антики, за екзотична храна. Богати на аромати. Там се чувстваш на мястото си, измежду достоверни герои и смешни физиономии. Пазарите зареждат с креативност, освобождават, разсънват откривателя в теб. На тях има доста сила и няма правила.
4. Ню Йорк, Ню Йорк
Най-магичният град. Ню Йорк в действителност не спи и те кани да избродиш всичките му кътчета. Времето там все не ти стига. Times Square - с големите светещи рекламни пана, които те карат да се чувстваш умален като Алиса в Страната на чудесата. Червените плексигласови стълби, Студиото на “Добро утро, Америка ”, магазинът на Дисни. Малките джаз клубове. Кафенетата и кръчмите, цялостни с историите на безумно надарени музиканти и писатели.
Описанието на един от обичаните ми създатели Жан Бодрияр за Америка доста приляга на Ню Йорк: “Америка не е нито фантазия, нито действителност, тя е хиперреалност. Тя е хиперреалност, тъй като е химера, която още в самото си начало се е изживяла като осъществена... Не сполучвам да се въздържа да мисля за този свят като за утрото на света. Може би тъй като целият свят продължава да мечтае за него, даже откакто го е надраснал, и в този момент към този момент го употребява ”.
5. Смелостта и смяната
Според доста от приятелите ми съм човек, който мъчно взема решения и първо добре обмисля всичко ново, което подхваща. В огромна степен са прави. Въпреки това, като типичен водолей, който повече от всичко цени свободата, имам вяра, че няма нищо по-важно от това да правиш промени и да опитваш нещо ново. Така преди година и половина взех решение да предизвикам себе си и да подхваща нови неща. Работих година и половина на свободна процедура. Най-щастливият интервал в живота ми, когато можех да предпочитам плановете, по които да работя, да чета. Да се разсънвам умерено и вместо да търча за работа, денят ми да стартира с колелото в парка, до момента в който е към момента празен и пресен и хората занапред се разсънват. Това беше време за постепенно кафе и мудни текстове, време да развиеш себе си, характера си, да се изправиш против страховете си и да откриеш, че оттатък тях са опциите, новите планове, свободата и вдъхновението, пътят. Страховете ни пречат да живеем и по тази причина е доста по-важно да сме смели и открити.
Радиото като медия е най-близко до сърцето й. На " Капитал " е признателна за дълбочината при правенето на журналистически текстове и разбори. Вярва в почтената и качествена публицистика и следва постоянно високите стандарти в нея. Започва да написа още като студентка във в. “Континент ”, сп. ЛИК, в. " Култура ", сп. “Медиа свят ”. Съавтор е в книгите: „ Телевизионната среда: 2001 – 2010 г. “, „ Радиосредата 2001-2010 “, „ Дигиталните медии “. Член е на Националния съвет по журналистическа нравственос.
От август т.г. е основен редактор на сп. " Мениджър ".
1 . Първата огромна алтернатива
Първото огромно тестване, пред което се изправих, беше след завършването на гимназията. Бях готова и решена да се явя на кандидатстудентските изпити в Софийския университет и да ги устоя. Явих се на изпити по български език и литература и по история. В листата ми с стремежи преди всичко беше правото, на второ място логика на психиката и на трето място публицистика. За факултета по публицистика и всеобща връзка имаше и спомагателен трети изпит - вербален. Изкарах положителни оценки. Когато излезе финалното класиране, стартира сложното. Трябваше да избера - право (платено обучение) или публицистика (редовно).
На онази нежна възраст гледах доста филми за отракани адвокатки, които се борят с несправедливостта и стоят зад значими дела. Възхищавах им се и мечтаех да съм като тях, макар че добре осъзнавах, че това е кино, а в действителния живот не е толкоз сантиментално. Срещу тези филмови герои стоеше моя напълно действителен и любящ татко. Агроном по специалност, само че влюбен в книгите и литературата. Пишеше и прозаичност, и стихове. Обичаше да пътува, а и специалността му го изискваше. Умееше бързо да се сближава с хората, да слуша историите им и да ги трансформира във трогателен роман. Той ме научи какъв брой значими са четенето, писането, думите - те са благосъстояние, което прави живота ти по-интересен и трогателен.
Помня, че с татко ми бяхме седнали на една скамейка тъкмо зад Художествената академия. Той умерено, както постоянно, ми сподели: " Знаеш, че те поддържам и заставам зад теб, в случай че избереш право, ще съберем таксата, в случай че избереш публицистика - това ще е ". Аз бях мощно раздвоена. Разплаках се. Но след това изтрих сълзите си и взех решение - публицистика ще е.. Когато го споделих на баща, той се зарадва, че съм избрала път, който ще резервира свободния ми дух и ще ме прави по-щастлива. И през днешния ден обичам да минавам около нашата скамейка, която си е към момента зад Художествената академия. Сядам на нея и с любов да си напомням оня съдбоносен диалог с татко ми.
2. С радио в сърцето
Докато учех публицистика, всяко лято ходех на процедура. Била съм в няколко медии, печатни, в телевизия, с цел да избера къде е моето място и какво одобрявам да върша. В трети курс две колежки от университета ме заведоха в Българското национално радио. Първото предаване, за което работех, беше “Нощен небосвод ”. По-късно разбрах, че там същина пращат множеството стажанти, с цел да ревизират качествата им и да преценят стават ли да работа в радио. В БНР срещнах доста другари (с множеството от тях сме близки и до днес), учих се от положителни експерти. Бях кореспондент, редактор, водещ.
Никога няма да не помни първия нощен блок, който водих. Бях толкоз разчувствана и толкоз доста се старах, че отидох на работа с раница с няколко книги, сюжет и хрумвания по какъв начин да е по-интересно. В последния миг оставих всичко на бюрото и влязох в студиото единствено с един лист, тъй като осъзнах, че най-важното е вътре в мен и би трябвало да съм откровена със слушателите. Постепенно започнах да имам вяра в себе си, научих се да поддържам връзка със слушателите и всичко беше елементарно и зареждащо. Тричасовите излъчвания ми се костваха като час. Има нещо изключително и доста уютно в нощните излъчвания. В тях има дълбочина и любов, в случай че може да ги почувстваш и да ги дадеш на хората, които те слушат. После имах късмет да повеждам и дневни излъчвания, и авторско младежко предаване, само че нощните срещи със слушателите за мен остават специална територия.
3. Магията на пазарите
Както множеството хора, обичам да пътувам. Благодарна съм, че ориста ме е завела на доста забавни, даже и необикновени места. Където и да съм обаче, обичаното ми място постоянно са били пазарите. Китай, Турция, Ливан, Швейцария, Хърватия, Босна…. всяко едно място, на което съм била, е неповторимо през локалния пазар. Цветен, гръмък, апетитен, разнолик, с разнообразни лица, цялостни с истории и вълнуващи сюжети. Рибни, за плодове, за антики, за екзотична храна. Богати на аромати. Там се чувстваш на мястото си, измежду достоверни герои и смешни физиономии. Пазарите зареждат с креативност, освобождават, разсънват откривателя в теб. На тях има доста сила и няма правила.
4. Ню Йорк, Ню Йорк
Най-магичният град. Ню Йорк в действителност не спи и те кани да избродиш всичките му кътчета. Времето там все не ти стига. Times Square - с големите светещи рекламни пана, които те карат да се чувстваш умален като Алиса в Страната на чудесата. Червените плексигласови стълби, Студиото на “Добро утро, Америка ”, магазинът на Дисни. Малките джаз клубове. Кафенетата и кръчмите, цялостни с историите на безумно надарени музиканти и писатели.
Описанието на един от обичаните ми създатели Жан Бодрияр за Америка доста приляга на Ню Йорк: “Америка не е нито фантазия, нито действителност, тя е хиперреалност. Тя е хиперреалност, тъй като е химера, която още в самото си начало се е изживяла като осъществена... Не сполучвам да се въздържа да мисля за този свят като за утрото на света. Може би тъй като целият свят продължава да мечтае за него, даже откакто го е надраснал, и в този момент към този момент го употребява ”.
5. Смелостта и смяната
Според доста от приятелите ми съм човек, който мъчно взема решения и първо добре обмисля всичко ново, което подхваща. В огромна степен са прави. Въпреки това, като типичен водолей, който повече от всичко цени свободата, имам вяра, че няма нищо по-важно от това да правиш промени и да опитваш нещо ново. Така преди година и половина взех решение да предизвикам себе си и да подхваща нови неща. Работих година и половина на свободна процедура. Най-щастливият интервал в живота ми, когато можех да предпочитам плановете, по които да работя, да чета. Да се разсънвам умерено и вместо да търча за работа, денят ми да стартира с колелото в парка, до момента в който е към момента празен и пресен и хората занапред се разсънват. Това беше време за постепенно кафе и мудни текстове, време да развиеш себе си, характера си, да се изправиш против страховете си и да откриеш, че оттатък тях са опциите, новите планове, свободата и вдъхновението, пътят. Страховете ни пречат да живеем и по тази причина е доста по-важно да сме смели и открити.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ