Вечната детска класика на обичаните български писатели и сценаристи Братя

Вечната детска класика на обичаните български писатели и сценаристи Братя Мормареви се завръща в ново превъзходно издание.

Почти петдесет години след първото си излизане, романът на обичания креативен тандем на България оживява с прелестните илюстрации на неподражаемия художник Дамян Дамянов.

Вълнуваща като бягство от час по математика и смешна с оня автентичен комизъм от едно време, „ Задача с доста незнайни “ е книга за банда хлапета, които ще опитат да разплетат грамадна тайнственост. А в това време ще забъркат още куп други пакости…

Когато на скучния път с гневна скорост те изпревари трабант, би трябвало да има нещо гнило, уверен е шестокласникът Живко. А на всичкото от горната страна от колата някой изхвърля и извънредно недоверчив пакет. Ясно е – тук ще да става нещо неправилно! 

Смелият Живко събира своята тайфа от правилни приятели – Досьо и Патри. Тримата немирници вземат решение да създадат свое лично следствие, с цел да разплетат загадката като чорап – „ бримка по бримка “. 

Детективският усет на дребните куражлии – или пък богатото им въображение – ще ги поведе по мистериозните пътища на цяла интернационална интрига. А уликите ще ги насочат към един нумизмат, който може пък да е изпечен нарушител!

Едно е несъмнено – всичко това е „ Задача с доста незнайни “ и с нараснала компликация, която единствено най-големите отличници по беляджийство биха могли да решат!

Обагрена в ретро цветовете на старите кино ленти и пропита с усета на палачинки с вишнево сладко, тази радостна книга ще накара всички пакостници – и дребни, и огромни – да се почувстват вкъщи.

Днешните малчугани – даже и да не са виждали трабант – ще открият, че въображението е език, идентичен за всички генерации. А порасналите деца с носталгия ще се сгушат в тази история, уютна като оня прашен сандък с детските книжки, и с разбойническа усмивка ще си напомнят своите лични героичен бели.

Мориц Йомтов (1921–1992) и Марко Стойчев (1931–2006) са събратя не по кръв, а по перо, които с първите две срички на имената си основат креативния псевдоним Братя Мормареви, с цел да го изпишат със златни букви в историята на българските литература и кино. Двамата са създатели на фейлетони, на паметни детски романи като „ Лили “, „ Войната на таралежите “ и „ Васко да Гама от село Рупча “, трансформирали се в емблематични филми, както и на сюжетите на още незабравими ленти като „ Изпити късно “ (1974) и „ С деца на море “ (1972).

* * *

Из „ Задача с доста незнайни “ от Братя Мормареви
Снимка " Сиела "

Всичко стартира по този начин
Беше май, най-хубавият месец от годината, когато всичко е потънало в свежа зеленина и въздухът е пропит с аромата на пробудилата се природа. Може да се каже нещо за слънцето и небето, изключително за небето, което през май е толкоз синьо, само че знае се, че множеството деца прескачат сходни описания. Впрочем и за въздуха можеше да не се загатва, тъй като в тази история не играе никаква роля, само че за зеленината е значимо – тя има известно значение в по-нататъшните събития.

По шосето от Пловдив за София пътуваше бял москвич с трима души в него – Живко, татко му и майка му. Връщаха се от нормалната неделна разходка относително рано, когато шосето не е доста оживено. Отпуснат на предната седалка до татко си, Живко изглеждаше малко отегчен. Дванайсетгодишен, висок и слаб, с живо лице и отрупан с лунички чип нос, той беше прочут измежду приятелите си с това, че елементарно се пали и бързо изгасва. Записваше се във всички вероятни кръжоци и опитваше всички налични за възрастта му спортове. Имаше лична въдица и тенис ракета, които събираха прахуляк върху дрешника, а пръснатите на най-невероятни места пощенски марки напомняха за темброфилския му интервал. Напоследък събираше кибритени кутийки и притежаваше към този момент четирийсет и две. Живко изпитваше вътрешна потребност непрекъснато да се занимава с нещо ново и може би по тази причина в този момент, седнал на предната седалка до татко си, скучаеше. Нямаше от кое място да знае, че това пътешестване е началото на една дълга история, прекомерно загадъчна и на моменти даже страшна.

Един запорожец мина край белия москвич и сега на задминаването наду по този начин безсрамно вносния си клаксон, че Живко подскочи.

– Давай, тате!

Бащата натисна газта и надмина запорожеца.

– А по този начин! – утвърди Живко, у който спортната пристрастеност беше подгонила към този момент отегчението. – Давай в този момент да минем и опела. Зад нас е чисто.

Зад тях седеше майка му.

– Ще ти дам аз едно „ Давай “ – чу се строгият ѝ глас.

В колата тя постоянно изпълняваше функционалността на спомагателна спирачка.

Въпреки това бащата натисна педала на газта, тъй като искаше да угоди на сина си. Беше ангажиран човек, технолог в огромен цех, излизаше рано, по през целия ден не се прибираше и вечер постоянно закъсняваше по съвещания. Но съботите и неделите посвещаваше напълно на фамилията и изпълняваше всички прищевки на Живко.

– Петьо! – обади се още веднъж жена му, която обезпокоително гледаше качващата се стрелка на спидометъра.

Тя не обичаше мощните прекарвания. Работеше като ветеринарна лекарка в институт и еднообразно добре се справяше с проблемите както на отглеждането на животни, по този начин и на фамилията си. Беше разсъдлива и трезва в оценките си и по тази причина „ запалянковщините “ на сина ѝ (така преценяваше тя изблиците му на възторг в една или друга посока) я тревожеха.

Бащата даде мигач, изнесе се вляво и задмина колата, която гонеше.

– Хайдеее – зарадва се Живко. – Минахме и един опел.

Той не сподели „ остарял опел “, а единствено „ опел “. Каза го по този начин, като че ли опелът не пълзеше със седемдесет километра в час. Както всеки запалянко, и Живко виждаше нещата не такива, каквито са, а каквито искаше да бъдат.

– С деветдесет и пет го минахме, значи е карал с деветдесет и два километра! – добави той.

Живко смяташе, че може да дефинира на око величини и дистанции с най-голяма акуратност. Ако го попиташе някой какъв брой висока е да вземем за пример черешата в прилежащия двор, той в никакъв случай не споделяше към четири метра, а напряко отсичаше: четири и четирийсет и три.

Баща му знаеше тази негова уязвимост и по тази причина, когато Живко дефинира, че опелът се движи с деветдесет и два километра в час, се усмихна:

– Може и с деветдесет и три да е карал.

– Може – съгласи се Живко, без да схване иронията на татко си.

Задминаха още една кола.

– Успокой се най-накрая! – обади се още веднъж майката.

Бащата не ѝ отговори. Такава му беше тактиката. Не спореше и нормално правеше това, което бе намислил.

– Голям водач си, тате! – възкликна Живко.

Похвалата зарадва бащата и той обилно даде обещание:

– След година ще ти давам да вкарваш самичък колата в гаража.

– Аха! – обади се майката.

– Така де, ще ти давам да палиш и да даваш газ на място – би отбой бащата.

Караха към този момент по-спокойно и Живко се унесе в мислите си. Все отново прелестно му беше, че на другия ден, понеделник, щеше да отиде на учебно заведение и щеше да може да се похвали на приятелите си. Щеше да заяви за първото заричане, без да спомене корекцията. Помисли си – това не е неистина, а единствено премълчаване. Но на тази възраст към този момент трябваше да знае, че който избира какво да каже и какво – не, може доста да излъже.

Живко внимаваше в клас, елементарно помнеше и учебното заведение не му тежеше. Даже обичаше да върви на учебно заведение – беше в един клас с най-хубавите си другари Досьо и Патри.

Та за учебните си другари мислеше Живко и това бяха напълно приятни мисли.

– Досьо споделя – обади се той, – че няма двама души с идентични отпечатъци на палците, а на дребните пръсти можело, правилно ли е?

– Той поправи ли си двойката по геометрия? – попита майка му.

– Поправи я.

Край тях профуча кола и татко му се стресна.

– Трабант! – учуди се Живко. – С непознат номер.

– Сега ще му забележим сметката – самонадеяно сподели бащата и натисна газта. Стрелката на спидометъра хукна като подгонена – 90, 95, 100.

Но дистанцията сред белия москвич и трабанта не намаляваше. Чу се сирена. Бащата инстинктивно постави крайник на спирачката и сви компактно вдясно. Мина милиционерска кола.

– Гонят някого – сподели бащата.

Постепенно, само че несъмнено милиционерската кола догонваше трабанта. Още малко и двете коли щяха да изчезнат зад огромния завой. Насреща изскочи рейс и стоповете на милиционерската кола светнаха. Трабантът се откъсна напред и преди да изчезне, Живко ясно видя по какъв начин от него излетя нещо. Стори му се, че е пакет.

– Изхвърлиха нещо! – сподели той.

– Изхвърлят непотребния товар – пошегува се татко му.

– Петьо, стой, апелирам ти се! – извика ненадейно майката.

Бащата отби вдясно. Майката слезе от колата и пое надълбоко въздух.

– Какво има?

– Не претърпявам бързото каране!

– Их, ма, мамо! – съжали Живко.

Трабантът към този момент не се виждаше. Не се чуваше и сирената на милиционерската кола.

Мръкваше, когато потеглиха, и шосето стана много оживено. Караха постепенно и не се случи нищо забавно. Впрочем на Живко и през разум не му минаваше, че се е случило нещо забавно през този неделен ден. По-късно Досьо щеше да му отвори очите, да подреди събитията в логически ред, с цел да почне чорапът да се разплита бримка по бримка.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.