Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ ще ви напомни предишното и ще ви опише сегашното на едни от най-големите митове на армейския клуб.

Емилия Пашова е родена на 23 септември 1966 година в София. Спечелила е 9 трофеи на България с екипа на ЦСКА като състезателка. Една от най-титулуваните волейболистки в историята на страната и емблема на клуба от 80-те години. Водещ център, както на алените, по този начин и на националния ни тим. Печели КНК (1982) и КЕШ (1984) с ЦСКА. Рекордьор по разстояние сред първа купа (1982) и последна (2004) като играч.

- Г-жо Пашова, помните ли първия си досег с екипа на ЦСКА?

– Беше доста от дълго време (смее се). При дамите дебютирах на процедура при спечелването на Купата на Европа. Тогава стана малко инцидентно, тъй като аз бях дребна, само че се наложи да играя, тъй като имахме няколко отсъстващи състезателки от водещите имена в тима. Преди това единствено упражнявах, само че по този начин се случи, че получих късмет. Иначе първо започнах при Фани Шаханова. В оня интервал се ходеше по учебните заведения и тя бе идвала до моето учебно заведение и ме видя. Извика ме да стартира да упражнявам, тъй като бях висока от дребна, само че аз й отхвърлих, тъй като бях лекоатлетка, упражнявах висок скок. Две години упражнявах, само че треньора, който ни беше на групата тогава, отпътува за Съединени американски щати и не се върна. Така останахме без него и нямаше към този момент кой да ни тренира, а аз желаех да се занимавам с нещо. Баща ми пък беше към Министерство на вътрешните работи и искаше да ме запише на баскетбол. Тогава Левски имаха доста мощен тим – Петкана Макавеева беше в състава. Отидох на две тренировки, само че не ми хареса, тъй като имаше доста побутване. И по този начин стигнах до волейболната зала, тъй като две от съученичките ми упражняваха в ЦСКА. Така се озовах въпреки всичко при Фани Шаханова, която ме искаше две години по-рано. Даже след това идваха да се карат с нея от атлетиката, че крадяла състезателки, само че аз към този момент бях решила, че ще упражнявам волейбол. Съдбата очевидно си знае своето, макар че татко ми искаше да съм в Левски, само че приятелките надвиха.

- При кой треньор започнахте при дамите?

– При дамите в оня интервал бях при Васил Симов и Иван Николов. Но то би трябвало и малко шанс, тъй като бързо се постанових. Тогава по-старите бяха станали първенци и бе мъчно да се изместят. Но една беше бременна, друга контузена и ни пускаха младите. Така потеглиха нещата и в следствие, откакто спечелихме и КЕШ, те отпътуваха за чужбина и стана елементарно. Като цяло беше шанс, по този начин мога да го дефинира.

- Можете ли да отличите по-емблематичен мач за вас?

– Един съответен? Не. Толкова доста мачове играхме, постоянно на край с Левски беше огромна борба. Зала „ Христо Ботев “ беше претъпкана догоре, същински празник. Кървави мачове водихме с тях. Другите минаваха по-лесно, само че с Левски беше необикновено. Имахме обред, преди мач с Левски, Ваня Манова ни събираше на кафе, нахъсваше ни и оттова в залата.

- Имахте ли по-близки девойки от състава?

– Ние бяхме в действителност заплашителен колектив. Още като бяхме девойки, Фани държеше да бъдем тъкмо това – колектив. Дори като влязохме при дамите и останалите девойки бяха по-големи от нас, с по десетина години, ни приобщиха, ходихме на театри дружно, постоянно, съвсем всяка седмица. И не ни деляха, да не ни викат, не е имало отдалеченост. Те ни бяха страшни идоли, става въпрос за емблеми – хем хубави, хем интелигентни. Клишето „ тъп състезател “ не важеше за нас.

- Имахте ли по-трудни моменти, в които е трябвало да деянията темперамент?

– Честно казано, не. Моите травми бяха като излязох за пръв път в чужбина, скъсах ахилес. Беше много мъчно тогава, много състезатели не са се прибирали след такава контузия, само че аз съумях и играх още десетина години, че и повече.

- Кои са треньорите, които способстваха най-много за построяването ви като състезателка?

– Естествено, първата е Шаханова. Тя ми даде опция да играя, да се полирам. След това Симов и Иван Николов, който му бе като възпитаник. За мен Васил Симов е популярен треньор.

- Къде се чувствахте най-добре на полето?

– Винаги съм била център, само че се усещах добре и откъм гърба, да посрещам, това ми беше мощна страна. Но най-спокойна и със самочувствие бях при мрежата – блок, офанзива от един крайник.

- Показвате впечатляващо дългоденствие – 22 години разлика от първата до последната титла…

– И аз се чудя на това. През всички години съм била и в националния тим, не съм пропущала. Но като изключим ахилеса, не съм имала други травми. Накрая към този момент беше много тежко, поради болки в колената. Но в ЦСКА ни щадяха от тежки натоварвания с щанги. Тогава не се наблягаше на физическите натоварвания, а на техниката. Васко Симов измисли тогава офанзива от втора линия, което никой не го правеше. Другите тимове ни гледаха необичайно, когато започнахме да го вършим. Той наблягаше на такива неща. „ Волейболът е елементарна игра за умни хора “, споделяше.

- Накъде се разви кариерата ви?

– Първо бях в Кан, след което в Еджзаджъбашъ, Галатасарай и Италия. Аз съм била постоянно в тимове, които в следствие се построиха като едни от най-силните в Европа. След това се върнах в ЦСКА за последната ми купа, само че аз се бях отказала.

- Защо се върнахте?

– Помоли ме господин Зегов. Той ми се обади и ми сподели, че би трябвало да оказа помощ на ЦСКА, тъй като имаха проблеми с Левски и три години нямаха купа, а в тима са единствено млади девойки. Аз две години не бях играла, само че се върнах за плейофите. Не се не помнят тези неща, само че имах схващания на пръстите на ръцете, дотам не бях упражнявала. Но станахме първенци и се появи Драган Нешич. Той наблюдаваше мачовете и брат му, който бе треньор в Сърбия, ме беше харесал и ме канеха там. А аз се бях отказала (смее се). И одобрих да отида, навиха ме, тъй като ми споделиха, че няма да би трябвало да повеждам тежки тренировки. Спечелихме купата, не успяхме да станем първенци. А най-старата в тима след мен бе на 24 години, а аз бях на 39. И след това разпределителката ни я поканиха във Франция. Обадиха ми се от там, с цел да ме канят да заедно съм с нея. Много ме искаше треньорът им, съвсем се бях навила, само че те гониха първо място и Шампионска лига, а аз нямах сили за сходно нещо.

- Не ви ли влечеше треньорска активност?

– Пробвах се за малко, само че като цяло не го усетих като мое нещо. Много се трансформираха нещата, идват родители, дават пари, желаят децата им да играят, а те не могат. И аз по какъв начин да обясня, че не може? Но не е това повода – просто не ме влечеше. Не постоянно положителният играч става добър треньор.

- Какво мислите за представянето на ЦСКА?

– Гледах мачовете с Марица от финалните плейофи, само че не съм следила шампионата доста съществено, тъй като съм се отдала на гледане на внуци главно. Млади са девойките, имат капацитет и качества, само че им липсва още опит. Но в България да се спортува към този момент е много мъчно. Държавата не се грижи за спорта, всичко е на самоиздръжка и е едно страдалчество. Интересът понижава с всяка година и не е по никакъв начин елементарно.

- Какво бихте им поискали и какъв съвет бихте им дала?

– Да не оставят спорта. Спортът дава доста, възпитава ужасно доста качества, които са значими за живота и за построяването на характера. Пожелавам им шанс, да са здрави и да не се отхвърлят.