Иран отвъд дебелата сянка на войната в Газа
Въпреки че бе " заловен " неопитен по отношение на терористичните дейности на " Хамас " против Израел при започване на октомври месец предходната година, след това Иран " влезе в релси " и се приспособява сполучливо към новосъздалата се обстановка. В рамките на продължаващия към този момент повече от пет месеца спор Техеран изигра три основни функции.
Първата бе да се очертае като районен водач в еднопосочната поддръжка за " Хамас ". Такава роля бе невъзможна, да вземем за пример, за Катар - другояче главен спонсор на Ивицата Газа, освен заради околните връзки на Доха с Вашингтон, само че и заради ролята на медиатор сред " Хамас " и Израел, с която дребната страна от Персийския залив се ангажира. Втората роля на Иран бе да изобличи като несъответстваща на дейностите им другояче декларативно декларираната поддръжка за палестинската идея на страни като Египет, Турция и Саудитска Арабия. Оттук апелът на Техеран Израел да бъде подложен на икономическо и военно ембарго имаше да цел да показва по какъв начин упоменатите страни нямат предпочитание да съпроводят словесната си ангажираност по отношение на палестинския анклав с съответни стъпки. Третата роля на Иран бе да смекчава военния напън против " Хамас " от страна на Израелските отбранителни сили, Съединени американски щати и сътрудници чрез въвличането им в други фронтове (в Южен Ливан, само че също по този начин в Сирия, Ирак и Йемен). В допълнение към това, Иран показва и дипломатическо въздействие, откакто чрез натиска на персийската страна бяха освободени тайландски заложници, държани от " Хамас ".
Основна цел на Иран обаче остава войната в Ивицата Газа да не се мащабира в пълноценна и стандартна такава сред Техеран и Израел. За задачата персите се облягат на философията на " следеното напрежение ", което допуска спорът да бъде държан в възможни рамки, и на отхвърли на Иран да жертва ръката поради пръстите си. Тоест в спора против Израел прокси-силите на аятоласите от така наречен " ос на съпротивата " в района могат да бъдат жертвани, само че не и самите аятоласи (по образеца на ударите на Съединени американски щати по водачи на проиранските иракски групировки Харакат ан Нуджаба и Катаиб Хизбула от началото на годината).
Въпреки че конфликтът сред Хамас и Израел отвлича значително от вниманието и ресурса на Иран, персийската страна надалеч не изчерпва своята външно-политическа интензивност единствено в посочената спора зона. Има най-малко няколко посоки, които са показателни за деятелността на персийската дипломация оттатък войната в Газа.
През последните няколко месеца, да вземем за пример, се появиха информации, че Иран и Армения водят задълбочаващи се диалози за опцията южнокавказката страна да употребява иранските пристанища Чабахар и Бандар Абас като търговски изход към море. Това би било глътка въздух за Армения, доколкото страната е сложена в търговско-военното " менгеме " на Турция и Азербайджан, от една страна, и е в развой на проверка на връзките си с Русия, от друга. За Техеран спомагателното насърчаване на съдействието с Армения съставлява опит за контриране на тюркската ос в Южен Кавказ и повишената геополитическа тежест на Азербайджан откакто Баку откри финален надзор върху Нагорни Карабах през предходната година. Оттук Техеран и Ереван имат споделен интерес от съхранението на логистичните и търговски връзки между тях, главните от които минават през арменската провинция Сюник, с която граничи персийската страна. Затова в края на предходната година управляващите в Ереван разпоредиха на две ирански компании да модернизират пътната инфраструктура в 32-километровата арменска права сред Каджаран и Агарак, свързваща Сюник с Иран (проектът е на стойност 215 млн. долара). В началото на тази пък двете страни подписаха спомагателен меморандум за съгласие, касаещ построяването на нов авто мост на граничния пункт сред Агарак - Нурдуз. Като удостоверение за смисъла на Армения за Иран персийската страна отвори свое консулство точно в Сюник през 2022-ра година.
Въпреки комплицираните връзки сред Иран и Азербайджан през последните няколко години, в основата на които стоят проблеми като партньорството на Баку с Тел Авив (от формулата " азерски нефт против израелски оръжия " до съдействието сред службите на двете упоменати столици), персийската страна и южнокавказката такава подписаха съглашение за построяването на коридора Аракс, наименуван по едноименната река, бележеща границата на Иран с Азербайджан и Армения. Този план планува модернизирането и разширението на инфраструктурата, която и до момента свързваше Азербайджан с Нахичеван чрез иранската територия. Оттук той бе различен на коридора Зангезур, чиято цел бе да открива връзката сред Баку и западния азерски анклав, само че през арменските земи в Южен Сюник.
Развиването на коридора Аракс е двузначен триумф за Иран. Един път, тъй като това дава механизми за надзор на Техеран по отношение на свързаността сред Азербайджан и Нахичеван (като част от по-големия тюркски кулоар сред Турция и Централна Азия). Втори път, защото това ще запази достъпа на Техеран към Ереван, тъй като няма да " отреже " границата сред Иран и Армения, каквито рискове имаше при реализирането на коридора Зангезур. Макар връзките сред Иран и Азербайджан да са към момента надалеч от " новата страница ", за която приказва Хосейн Амир Абдолахиан при последната му среща с азерския външен министър, то въпреки всичко Техеран се пробва да сътвори условия за тяхната нормализация.
Дипломатическите приходи на Иран, разрастващи се на гърба на войната в Ивицата Газа, надалеч не се изчерпват с тези в Южен Кавказ, само че касаят и източния вектор на иранската външна политика. В този аспект, в края на февруари месец талибаните в Афганистан оповестиха, че са вложили 35 млн. $ в упоменатото към този момент иранско пристанище Чабахар. Идеята на Кабул е отколешна и е сходна с тази на Ереван - да си обезпечи достъп до морски води, което да опосредства търговията на страната. Вероятно заради напрежението сред Афганистан и Пакистан от връщането на талибаните на власт насам, Кабул в тази ситуация избира да избере иранското пристанище пред различното такова на Пакистан в Гуадар. Това е позитивен знак в връзките сред Техеран и Кабул, въпреки самите те също да не са лишени от затруднения, главно свързвани с разпределението на взаимните им речни запаси и обезпечаването на сигурността по общата им граница. Това е и полагане на спомагателен детайл в съдействието сред Техеран и Кабул по отношение на построеното такова сред двете столици в противодействието им против позициите на Ислямска страна - Хорасан в района. Оттук може внимателно да заключим, че амбивалентата политика на персите по отношение на талибаните, която се показва в поддържането на връзки с новия режим в Кабул, само че в същото време с това и в отвод от неговото признание като законна власт, е по-скоро сполучлива все още.
Посочените тук скорошни епизоди от иранската външна политика са показателни за няколко извода. На първо място, те показват, че Техеран не разрешава сянката на войната в Ивицата Газа да попречва страната от нейна интензивност по отношение на други прилежащи до нея страни. На второ място, Иран демонстрира, че има запас в запаса, посредством който да действа на правилото на множественото целеполагане. На трето място, персите показват избрана еластичност във външната си политика, каквато не виждаме, когато става дума за спора сред Хамас и Израел. Оттук и последващият извод, а точно, че идеологическата рамка не е водеща във външната политика на Техеран, когато същата адресира други обекти, разнообразни от участващите във войната в Ивицата Газа. На пето място, Иран към момента има потенциал за надзор в посока покачването и понижаването на напрежението в районната си среда (тук се имат поради не толкоз връзките на страната с близки до нея организации в Ирак и Сирия, колкото това, което видяхме при разменените военни удари сред Иран и Пакистан през януари месец тази година или тези на Техеран по отношение на Иракски Кюрдистан). Не на последно място, външната политика на Иран наподобява като по-успешна, когато същата се опира на дипломатическия инструментариум, в сравнение с когато тя се обляга на милитаризма, поради повишената роля на " Пасдаран " при определянето на политиката на външното ведомство на персийската страна.
Въпреки набора от сполучливи придвижвания на Иран в неговото директно съседство, главният риск пред режима на аятоласите продължава да бъде от вътрешно-политическо, а не от външно за страната естество. Провелите се при започване на настоящия месец март избори за Меджлис (и за Събранието на специалистите, чиято съществена функционалност е в избора на аятолах) са показателни за разрастващата се ножица сред хората и религиозния естаблишмънт на страната. Иран е изправен пред екзистенциален капан: увеличението на въздействието на хардлайнерите в институционалната рамка на страната е назад съразмерно на тяхната легитимност в очите на жителите. Поради това, когато мисли за рисковете, пред които е изправен, режимът в Техеран би трябвало да гледа повече вътре в себе си, в сравнение с в районната си среда.
Първата бе да се очертае като районен водач в еднопосочната поддръжка за " Хамас ". Такава роля бе невъзможна, да вземем за пример, за Катар - другояче главен спонсор на Ивицата Газа, освен заради околните връзки на Доха с Вашингтон, само че и заради ролята на медиатор сред " Хамас " и Израел, с която дребната страна от Персийския залив се ангажира. Втората роля на Иран бе да изобличи като несъответстваща на дейностите им другояче декларативно декларираната поддръжка за палестинската идея на страни като Египет, Турция и Саудитска Арабия. Оттук апелът на Техеран Израел да бъде подложен на икономическо и военно ембарго имаше да цел да показва по какъв начин упоменатите страни нямат предпочитание да съпроводят словесната си ангажираност по отношение на палестинския анклав с съответни стъпки. Третата роля на Иран бе да смекчава военния напън против " Хамас " от страна на Израелските отбранителни сили, Съединени американски щати и сътрудници чрез въвличането им в други фронтове (в Южен Ливан, само че също по този начин в Сирия, Ирак и Йемен). В допълнение към това, Иран показва и дипломатическо въздействие, откакто чрез натиска на персийската страна бяха освободени тайландски заложници, държани от " Хамас ".
Основна цел на Иран обаче остава войната в Ивицата Газа да не се мащабира в пълноценна и стандартна такава сред Техеран и Израел. За задачата персите се облягат на философията на " следеното напрежение ", което допуска спорът да бъде държан в възможни рамки, и на отхвърли на Иран да жертва ръката поради пръстите си. Тоест в спора против Израел прокси-силите на аятоласите от така наречен " ос на съпротивата " в района могат да бъдат жертвани, само че не и самите аятоласи (по образеца на ударите на Съединени американски щати по водачи на проиранските иракски групировки Харакат ан Нуджаба и Катаиб Хизбула от началото на годината).
Въпреки че конфликтът сред Хамас и Израел отвлича значително от вниманието и ресурса на Иран, персийската страна надалеч не изчерпва своята външно-политическа интензивност единствено в посочената спора зона. Има най-малко няколко посоки, които са показателни за деятелността на персийската дипломация оттатък войната в Газа.
През последните няколко месеца, да вземем за пример, се появиха информации, че Иран и Армения водят задълбочаващи се диалози за опцията южнокавказката страна да употребява иранските пристанища Чабахар и Бандар Абас като търговски изход към море. Това би било глътка въздух за Армения, доколкото страната е сложена в търговско-военното " менгеме " на Турция и Азербайджан, от една страна, и е в развой на проверка на връзките си с Русия, от друга. За Техеран спомагателното насърчаване на съдействието с Армения съставлява опит за контриране на тюркската ос в Южен Кавказ и повишената геополитическа тежест на Азербайджан откакто Баку откри финален надзор върху Нагорни Карабах през предходната година. Оттук Техеран и Ереван имат споделен интерес от съхранението на логистичните и търговски връзки между тях, главните от които минават през арменската провинция Сюник, с която граничи персийската страна. Затова в края на предходната година управляващите в Ереван разпоредиха на две ирански компании да модернизират пътната инфраструктура в 32-километровата арменска права сред Каджаран и Агарак, свързваща Сюник с Иран (проектът е на стойност 215 млн. долара). В началото на тази пък двете страни подписаха спомагателен меморандум за съгласие, касаещ построяването на нов авто мост на граничния пункт сред Агарак - Нурдуз. Като удостоверение за смисъла на Армения за Иран персийската страна отвори свое консулство точно в Сюник през 2022-ра година.
Въпреки комплицираните връзки сред Иран и Азербайджан през последните няколко години, в основата на които стоят проблеми като партньорството на Баку с Тел Авив (от формулата " азерски нефт против израелски оръжия " до съдействието сред службите на двете упоменати столици), персийската страна и южнокавказката такава подписаха съглашение за построяването на коридора Аракс, наименуван по едноименната река, бележеща границата на Иран с Азербайджан и Армения. Този план планува модернизирането и разширението на инфраструктурата, която и до момента свързваше Азербайджан с Нахичеван чрез иранската територия. Оттук той бе различен на коридора Зангезур, чиято цел бе да открива връзката сред Баку и западния азерски анклав, само че през арменските земи в Южен Сюник.
Развиването на коридора Аракс е двузначен триумф за Иран. Един път, тъй като това дава механизми за надзор на Техеран по отношение на свързаността сред Азербайджан и Нахичеван (като част от по-големия тюркски кулоар сред Турция и Централна Азия). Втори път, защото това ще запази достъпа на Техеран към Ереван, тъй като няма да " отреже " границата сред Иран и Армения, каквито рискове имаше при реализирането на коридора Зангезур. Макар връзките сред Иран и Азербайджан да са към момента надалеч от " новата страница ", за която приказва Хосейн Амир Абдолахиан при последната му среща с азерския външен министър, то въпреки всичко Техеран се пробва да сътвори условия за тяхната нормализация.
Дипломатическите приходи на Иран, разрастващи се на гърба на войната в Ивицата Газа, надалеч не се изчерпват с тези в Южен Кавказ, само че касаят и източния вектор на иранската външна политика. В този аспект, в края на февруари месец талибаните в Афганистан оповестиха, че са вложили 35 млн. $ в упоменатото към този момент иранско пристанище Чабахар. Идеята на Кабул е отколешна и е сходна с тази на Ереван - да си обезпечи достъп до морски води, което да опосредства търговията на страната. Вероятно заради напрежението сред Афганистан и Пакистан от връщането на талибаните на власт насам, Кабул в тази ситуация избира да избере иранското пристанище пред различното такова на Пакистан в Гуадар. Това е позитивен знак в връзките сред Техеран и Кабул, въпреки самите те също да не са лишени от затруднения, главно свързвани с разпределението на взаимните им речни запаси и обезпечаването на сигурността по общата им граница. Това е и полагане на спомагателен детайл в съдействието сред Техеран и Кабул по отношение на построеното такова сред двете столици в противодействието им против позициите на Ислямска страна - Хорасан в района. Оттук може внимателно да заключим, че амбивалентата политика на персите по отношение на талибаните, която се показва в поддържането на връзки с новия режим в Кабул, само че в същото време с това и в отвод от неговото признание като законна власт, е по-скоро сполучлива все още.
Посочените тук скорошни епизоди от иранската външна политика са показателни за няколко извода. На първо място, те показват, че Техеран не разрешава сянката на войната в Ивицата Газа да попречва страната от нейна интензивност по отношение на други прилежащи до нея страни. На второ място, Иран демонстрира, че има запас в запаса, посредством който да действа на правилото на множественото целеполагане. На трето място, персите показват избрана еластичност във външната си политика, каквато не виждаме, когато става дума за спора сред Хамас и Израел. Оттук и последващият извод, а точно, че идеологическата рамка не е водеща във външната политика на Техеран, когато същата адресира други обекти, разнообразни от участващите във войната в Ивицата Газа. На пето място, Иран към момента има потенциал за надзор в посока покачването и понижаването на напрежението в районната си среда (тук се имат поради не толкоз връзките на страната с близки до нея организации в Ирак и Сирия, колкото това, което видяхме при разменените военни удари сред Иран и Пакистан през януари месец тази година или тези на Техеран по отношение на Иракски Кюрдистан). Не на последно място, външната политика на Иран наподобява като по-успешна, когато същата се опира на дипломатическия инструментариум, в сравнение с когато тя се обляга на милитаризма, поради повишената роля на " Пасдаран " при определянето на политиката на външното ведомство на персийската страна.
Въпреки набора от сполучливи придвижвания на Иран в неговото директно съседство, главният риск пред режима на аятоласите продължава да бъде от вътрешно-политическо, а не от външно за страната естество. Провелите се при започване на настоящия месец март избори за Меджлис (и за Събранието на специалистите, чиято съществена функционалност е в избора на аятолах) са показателни за разрастващата се ножица сред хората и религиозния естаблишмънт на страната. Иран е изправен пред екзистенциален капан: увеличението на въздействието на хардлайнерите в институционалната рамка на страната е назад съразмерно на тяхната легитимност в очите на жителите. Поради това, когато мисли за рисковете, пред които е изправен, режимът в Техеран би трябвало да гледа повече вътре в себе си, в сравнение с в районната си среда.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ