За Доверието, чисто и просто
Ваня Смоленска (62 г.) и Деси Димова (39 г.) преплитат гледните точки на девойки от две разнообразни генерации по тематиката за доверието. Деси пита, Ваня дава отговор.
Твоето встъпление в тематиката?
Това е тематика титанична, която за мен носи големите размери на метеор, осветява нас, хората, със лична и отразена светлина, и единствено за един момент може да се взриви и разпръсне на милиони парченца, които да останат ненамерени и несъбрани – вечно. А това е доста ужасно и доста съществено!
Първото, което ти хрумва за доверието?
Първата и най-спонтанна мисъл беше за майстора. Майсторът, който неотдавна направи ремонт вкъщи. На пръв взор много обикновен и профанизиран образец, само че и не напълно.
И въпреки всичко, той не беше мазач и нямаше потребност да му стоиш на главата. С моя занаятчия се разбрахме с половин дума още при първия диалог. Аз споделих: “Имам ти цялостно доверие ” – и евентуално това провокира у него възприятие за отговорност, тъй като нещата се получиха.Точно тук и в този момент доверието ни е мощно засегнато. Разпръснато на дребни парчета, които някой си “незнаен ”, само че доста значим чичко не позволява да бъдат събрани в едно цяло. Имаш ли определение за доверието?
За да съществува доверието, с цел да има деяние и резистентност, би трябвало да има две страни, при които се получава нещо като преливане на една и съща материя или на сили, без значение – едната страна дава, другата получава, само че и връща, а първата поема. И в случай че при този развой се получи надграждане – прелестно! Защото доверието е пораснало. Може да е това, което сме дали. Може да е това, което сме получили. И двете са подарък! И в никакъв случай не са допълнително.
Повече целесъобразно или повече излъгано доверие?
Казват, че Бог дава всекиму от всичко по толкоз, колкото той може да понесе. Констатирам нескромно, че персонално аз се усещам мощно надценена, тъй като във връзка с доверието съм възнаградена обилно. Аз съм извънредно лековерен човек. И в никакъв случай не съм съжалявала за това. Признавам, не съм имала големи сривове там, където съм се доверявала. Разочарованията ми са били по-скоро предвидими. Убедена съм, че доверието априори изключва подозрението. За да работи като добродетел, то автоматизирано зачертава израза на подозрението: “Ами в случай че...? ” Затова съм избрала доверието като един от стълбовете на вътрешната си непоклатимост – тъй като за мен то е очакване, което ми носи успокоение и лекост. А последните са от извънредно значение за качеството на живота ми.
Какво има “след ” доверието?
Не съм си изяснила още това, само че, коства ми се, точно доверчивостта ми в хората ме улеснява да демонстрирам все по-често емпатия – качество, на което с напредването на годините доста държа.
Споменах годините като възраст и се запитах дали постоянно съм била такава. До известна степен бях предизвикана и от въпроса: “А може ли да се живее без доверие? ” Със сигурност може. Въпросът е по какъв начин? И сигурно съм предходна по пътя на взаимно изключващи се въпроси, на лутания сред плюс и минус, претегляне на вреди и изгоди. Докато в процеса на самото живеене, по пътя на отхвърлянето и надграждането съм приела доверието като полезност.
Какво пречи на доверието?
Пречи му човекът-контра, който броди сред нас съвсем на всички места и когато и да е. Те в действителност са на всички места по няколко, само че си наподобяват като един. И изказът им е еднакъв: “В днешно време човек да няма религия на нищо и никого в този свят. ” Повтарят го непрестанно, шумни са и са сполучливи манипулатори, тъй като все ще се откри някой да им влезе в тона и да си припяват дружно.
Твоята приказка за доверието?
Тя стартира с думата “комшулук ” и “имало едно време ”, когато решетки на прозорците нямаше, дворовете на къщите имаха огради откъм улицата, а между тях двор с двор се свързваха чрез дребни отворени проходи. В нашия двор комшулукът беше сред два храста касис. Дядо ми имаше ключ от техните къщи, за всеки случай. Доверие! Доверие, подбудено от непосредствеността на ежедневното другарство. Макар и поизбледнял, споменът ми е жив. Децата се местехме с игрите от двор в двор и никоя майка или баба не даваше следобедна закуска единствено на своето си дете – имаше курабийки за всички. Бабите си пиеха кафето дружно до циментовите огради на външните чешми и одумваха младите, те пък съвсем едновременно си идваха от работа, сгълчаваха децата и преди да се приберат, разменяха по някоя приказка със съседката; мъжете си помагаха в работата по градината, а вечер сядаха на по ракия. Наравно с възприятието на трогване, не съм не запомнила и примитивизма на битието. Но марковото настояще, за жалост, не се свързва със спокойствието на моята приказа, а с “криза на доверието ” и страхове от какво ли не.Много е тънка границата сред вярата, която отъждествяваме с душата, и доверието, при което към вярата на душата прибавяме опита, ръководен от разсъдъка.На втората седмица след първия образователен ден извървявах пътя от кръстовището на “Опълченска ” и “Стамболийски ” до 32-ро учебно заведение на “Възраждане ”. Често закъснявах, тъй като по пътя си правех по две-три дами върху тротоарните плочки и защото живеех най-далече, събирах още петима от нашия клас. Най-строгото родителско обръщение беше да внимаваме, като пресичаме трамвая... Този път и през днешния ден е същият, само че не ме питайте дали бих оставила 8-годишните си внучки да го извървят сами. От какво и от кого се опасявам? Къде отиде доверието ми? Нали в случай че се случи нещо, в близост има хора? Ама то, “нещото ”, не се ли случва тъкмо сред нас, хората? Май съм на път да се измъкна по най-баналния метод, скрита зад фразата: “Да, неприятна работа, само че светът не е същият. ” Клиширано, хлъзгаво и комфортно!
Кой свят – оня на пингвините, белите мечки, на тревичките и пчеличките? Или другият, на нас – хората? Онзи същият свят и живот като в популярния филм “Съншайн ” на Ищван Сабо, където със промяната на поколенията избледняваха понятия като добродетелност, благородство, рицарство, приемливост, честност, родова памет и други там непрактични категории... Но, апелирам ви, дано най-малко доверието остане в деяние! В противоположен случай май лекичко увисваме като индивиди...
Точно тук и в този момент, съответно на нашата територия, по напълно съответен мотив, доверието ни е мощно засегнато. Разпръснато на дребни парчета, които някой си “незнаен ”, само че доста значим чичко не позволява да бъдат събрани в едно цяло. Аз съм му доста гневна!
Как да приключим тематиката?
По силата на нравственото обръщение, което носи, Доверието за мен е категория “възвишена ”. Вяра е думата, която носи кода на неговото обръщение. Много е тънка границата сред вярата, която отъждествяваме с душата, и доверието, при което към вярата на душата прибавяме опита, ръководен от разсъдъка. Именно поради опита и разсъдъка, които влагаме в доверието, то може да бъде както отговорност, по този начин и ентусиазъм. Понякога то може да бъде и задължение, когато ни е обещано от персона, чиито морални и нравствени категории ние изрично не споделяме. В случаите, когато се стремим да заслужим или да получим нечие доверие, се изисква да поставим старания за това. В случаите, когато ние се доверяваме някому, търсим доказателства за резистентност. В това търсене персонално аз не съм пренебрегвала и интуицията си.
Убедена съм, че носейки доверие в себе си, човек става по-устойчив против измяната, разочарованието и съмнението; по отношение на болката, объркването и тревогата – все положения, които ни теглят надолу.Именно доверието изпълва с обаяние и наслада тези моменти на беззащитност при децата, когато с дребната си ръчичка съумяват да се заловен за нас. Те се раждат, преизпълнени с голямо доверие към нас, възрастните, и го демонстрират доста преди любовта си. От нас зависи какъв брой дълго ще го задържим, задълбочим и обогатим. Защото ние носим опита, силата и желанието да го създадем. И да ги научим да се доверяват на първо място на себе си.
Твоето встъпление в тематиката?
Това е тематика титанична, която за мен носи големите размери на метеор, осветява нас, хората, със лична и отразена светлина, и единствено за един момент може да се взриви и разпръсне на милиони парченца, които да останат ненамерени и несъбрани – вечно. А това е доста ужасно и доста съществено!
Първото, което ти хрумва за доверието?
Първата и най-спонтанна мисъл беше за майстора. Майсторът, който неотдавна направи ремонт вкъщи. На пръв взор много обикновен и профанизиран образец, само че и не напълно.
И въпреки всичко, той не беше мазач и нямаше потребност да му стоиш на главата. С моя занаятчия се разбрахме с половин дума още при първия диалог. Аз споделих: “Имам ти цялостно доверие ” – и евентуално това провокира у него възприятие за отговорност, тъй като нещата се получиха.Точно тук и в този момент доверието ни е мощно засегнато. Разпръснато на дребни парчета, които някой си “незнаен ”, само че доста значим чичко не позволява да бъдат събрани в едно цяло. Имаш ли определение за доверието?
За да съществува доверието, с цел да има деяние и резистентност, би трябвало да има две страни, при които се получава нещо като преливане на една и съща материя или на сили, без значение – едната страна дава, другата получава, само че и връща, а първата поема. И в случай че при този развой се получи надграждане – прелестно! Защото доверието е пораснало. Може да е това, което сме дали. Може да е това, което сме получили. И двете са подарък! И в никакъв случай не са допълнително.
Повече целесъобразно или повече излъгано доверие?
Казват, че Бог дава всекиму от всичко по толкоз, колкото той може да понесе. Констатирам нескромно, че персонално аз се усещам мощно надценена, тъй като във връзка с доверието съм възнаградена обилно. Аз съм извънредно лековерен човек. И в никакъв случай не съм съжалявала за това. Признавам, не съм имала големи сривове там, където съм се доверявала. Разочарованията ми са били по-скоро предвидими. Убедена съм, че доверието априори изключва подозрението. За да работи като добродетел, то автоматизирано зачертава израза на подозрението: “Ами в случай че...? ” Затова съм избрала доверието като един от стълбовете на вътрешната си непоклатимост – тъй като за мен то е очакване, което ми носи успокоение и лекост. А последните са от извънредно значение за качеството на живота ми.
Какво има “след ” доверието?
Не съм си изяснила още това, само че, коства ми се, точно доверчивостта ми в хората ме улеснява да демонстрирам все по-често емпатия – качество, на което с напредването на годините доста държа.
Споменах годините като възраст и се запитах дали постоянно съм била такава. До известна степен бях предизвикана и от въпроса: “А може ли да се живее без доверие? ” Със сигурност може. Въпросът е по какъв начин? И сигурно съм предходна по пътя на взаимно изключващи се въпроси, на лутания сред плюс и минус, претегляне на вреди и изгоди. Докато в процеса на самото живеене, по пътя на отхвърлянето и надграждането съм приела доверието като полезност.
Какво пречи на доверието?
Пречи му човекът-контра, който броди сред нас съвсем на всички места и когато и да е. Те в действителност са на всички места по няколко, само че си наподобяват като един. И изказът им е еднакъв: “В днешно време човек да няма религия на нищо и никого в този свят. ” Повтарят го непрестанно, шумни са и са сполучливи манипулатори, тъй като все ще се откри някой да им влезе в тона и да си припяват дружно.
Твоята приказка за доверието?
Тя стартира с думата “комшулук ” и “имало едно време ”, когато решетки на прозорците нямаше, дворовете на къщите имаха огради откъм улицата, а между тях двор с двор се свързваха чрез дребни отворени проходи. В нашия двор комшулукът беше сред два храста касис. Дядо ми имаше ключ от техните къщи, за всеки случай. Доверие! Доверие, подбудено от непосредствеността на ежедневното другарство. Макар и поизбледнял, споменът ми е жив. Децата се местехме с игрите от двор в двор и никоя майка или баба не даваше следобедна закуска единствено на своето си дете – имаше курабийки за всички. Бабите си пиеха кафето дружно до циментовите огради на външните чешми и одумваха младите, те пък съвсем едновременно си идваха от работа, сгълчаваха децата и преди да се приберат, разменяха по някоя приказка със съседката; мъжете си помагаха в работата по градината, а вечер сядаха на по ракия. Наравно с възприятието на трогване, не съм не запомнила и примитивизма на битието. Но марковото настояще, за жалост, не се свързва със спокойствието на моята приказа, а с “криза на доверието ” и страхове от какво ли не.Много е тънка границата сред вярата, която отъждествяваме с душата, и доверието, при което към вярата на душата прибавяме опита, ръководен от разсъдъка.На втората седмица след първия образователен ден извървявах пътя от кръстовището на “Опълченска ” и “Стамболийски ” до 32-ро учебно заведение на “Възраждане ”. Често закъснявах, тъй като по пътя си правех по две-три дами върху тротоарните плочки и защото живеех най-далече, събирах още петима от нашия клас. Най-строгото родителско обръщение беше да внимаваме, като пресичаме трамвая... Този път и през днешния ден е същият, само че не ме питайте дали бих оставила 8-годишните си внучки да го извървят сами. От какво и от кого се опасявам? Къде отиде доверието ми? Нали в случай че се случи нещо, в близост има хора? Ама то, “нещото ”, не се ли случва тъкмо сред нас, хората? Май съм на път да се измъкна по най-баналния метод, скрита зад фразата: “Да, неприятна работа, само че светът не е същият. ” Клиширано, хлъзгаво и комфортно!
Кой свят – оня на пингвините, белите мечки, на тревичките и пчеличките? Или другият, на нас – хората? Онзи същият свят и живот като в популярния филм “Съншайн ” на Ищван Сабо, където със промяната на поколенията избледняваха понятия като добродетелност, благородство, рицарство, приемливост, честност, родова памет и други там непрактични категории... Но, апелирам ви, дано най-малко доверието остане в деяние! В противоположен случай май лекичко увисваме като индивиди...
Точно тук и в този момент, съответно на нашата територия, по напълно съответен мотив, доверието ни е мощно засегнато. Разпръснато на дребни парчета, които някой си “незнаен ”, само че доста значим чичко не позволява да бъдат събрани в едно цяло. Аз съм му доста гневна!
Как да приключим тематиката?
По силата на нравственото обръщение, което носи, Доверието за мен е категория “възвишена ”. Вяра е думата, която носи кода на неговото обръщение. Много е тънка границата сред вярата, която отъждествяваме с душата, и доверието, при което към вярата на душата прибавяме опита, ръководен от разсъдъка. Именно поради опита и разсъдъка, които влагаме в доверието, то може да бъде както отговорност, по този начин и ентусиазъм. Понякога то може да бъде и задължение, когато ни е обещано от персона, чиито морални и нравствени категории ние изрично не споделяме. В случаите, когато се стремим да заслужим или да получим нечие доверие, се изисква да поставим старания за това. В случаите, когато ние се доверяваме някому, търсим доказателства за резистентност. В това търсене персонално аз не съм пренебрегвала и интуицията си.
Убедена съм, че носейки доверие в себе си, човек става по-устойчив против измяната, разочарованието и съмнението; по отношение на болката, объркването и тревогата – все положения, които ни теглят надолу.Именно доверието изпълва с обаяние и наслада тези моменти на беззащитност при децата, когато с дребната си ръчичка съумяват да се заловен за нас. Те се раждат, преизпълнени с голямо доверие към нас, възрастните, и го демонстрират доста преди любовта си. От нас зависи какъв брой дълго ще го задържим, задълбочим и обогатим. Защото ние носим опита, силата и желанието да го създадем. И да ги научим да се доверяват на първо място на себе си.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ