Има кандидати за Топ 3 на българския Бродуей
В тоталната обсебеност от класификации, обзори и равносметки в края на всяка година съществува една много приятна и предизвикателна опция: да отбележим актьорските топ превъплъщения от последните 12 месеца. Защото театърът напълно не създава единствено кавги, както може би на мнозина се коства в последно време, само че и спектакли събития. Дело на имена от международната режисьорска листа като Йерней Лоренци и Тимофей Кулябин, на ветерани с млади сърца като Бина Харалампиева, професорите Красимир Спасов и Андрей Аврамов, на одобрени майстори в разцвета на моженето си като Александър Морфов, Диана Добрева, Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, Крис Шарков, на бързащите по петите им Василена Радева, Антон Угринов, Ана Батева и още, и още. Моноспектаклите ще останат за обособена ранглиста: нароиха се цялостен куп такива „ солови “ заглавия – от дълго време лелеяни в главите на създателите си или извикани на живот по целенасоченост, от пост-ковид нормите, които низвергнаха многолюдните постановки. Ще посочим единствено някои от тези, които си „ подават топката “ с сътрудници на сцената – виртуозно като Меси или съвсем. „ Съгледвачите “ на номинациите „ Икар “, които излизат през януари, сигурно също в този момент броят...
Светлана Янчева в „ О, щастливи дни “
Тук се постанова дребна спогодба: представлението е съвсем моноспектакъл на невероятната Светлана Янчева, още повече че в прочита на режисьорката проф. Маргарита Младенова в „ Сфумато “ нейният сътрудник Рашко Младенов е съвсем от самото начало зад декора, в който героите са „ заровени “. Но партньорството сред двамата е извънредно значимо за тънката нишка вяра в пиесата на Бекет, че човешкото битие не е напълно самотно и безответно. Светлана е в състезателен екип – идеален Бекетов смешник, тя видимо бодряшки форсира силата на своята Уини – персонаж в края на дните си в безрадостното земно съществуване, в което „ нито по-добре, нито по-зле, никаква смяна, никаква болка… “ към този момент е мотив за оптимизъм. Вслушана в сигналите на тялото си, заклещена в „ битийния капан “ на несвършващото през днешния ден, в което нищо не се случва, Уини е бъдещето на всеки мислещ и чувстващ субект. Сюрреалистичното осъществяване на Янчева, накъсано от паузи на изтощение сред изблиците на самоналожена виталност в инерцията да си тук и в този момент, е по едно и също време озаряващо и плашещо.
Радина Кърджилова в „ Частици жена “
Радина Кърджилова минава от мъчителното раждане до симулациите на всемирски непукизъм в спектакъла на Крис Шарков „ Частици жена “ по пиесата на унгарската писателка Ката Вебер в Народния спектакъл. За младата актриса да играе сполучливо рискови облици от дълго време не е вест след „ Йерма “, „ Декамерон “, „ Стъклената менажерия “, „ Идиот “, „ Любовникът “, „ Нирвана “… Тук Радина ни вкарва в спонтанна в домашни условия родилна зала на сцената, преди още да сме заели местата си, и ни прави съпричастни на тайнството по искрено реален метод: с измъчената стойка и пъшкането, с дихателните извършения за облекчение на болката, с ужаса в погледа, натикана в окървавената вана… След това брутално начало като че ли няма какво да ни стъписа повече, само че таман оттова насетне превъплъщението й става по-интересно. Навярно няма доста способи, по които да изиграеш родилни болки, само че съществуват безпределно доста такива в отреагирането и надмогването на контузията. Актрисата демонстрира какво е да живееш, когато си прекършена и мъртва от вътрешната страна: без непотребен мелодраматизъм, обрано, по тази причина още по-разтърсващо. Някои от най-силните подиуми са в партньорството сред нея и театралната й майка Мария Каварджикова – двете стихии в спектакъла.
Лилия Маравиля в „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “
Не са доста местата, където можете да видите възпитана дама от високата буржоазия, която населява с непрестореност хладния свят на бизнеса, да крещи раздираща се от обич. Едно от тези места е спектакъл „ София “, когато там се играе спектакълът „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “ с Лилия Маравиля в основната роля. В пиесата на Райнер Вернер Фасбиндер Петра е духовна проекция на създателя – с неговата бурна интимна биография и обсебеност от концепцията какъв брой опустошителна може да е любовта, когато се отъждествява с власт и надзор. Под режисурата на проф. Пламен Марков Лилия Маравиля гради комплициран и многопластов облик: първоначално сполучлива фешън дизайнерка, привикнала да диктува разпоредбите на играта, която последователно изпада във все по-уязвима позиция, поддавайки се на слабостта да се влюби в една от своите манекенки. От контролираща и безразлична Лилия психически достоверно трансформира своята героиня в следена, стъпкана, молеща за внимание, даже подготвена на престъпление… Потенциална килърка или жертва? С очарователна двоякост актрисата като Петра отваря още по-широко така и така отворения край, с негласното заричане в бъдеще (ако има бъдеще) да оцени оня, който в действителност й е лоялен. Може би…
Деян Донков в „ Орфей “
Всяка година Деян Донков по заслуги би получавал място в сходна топ-листа. Може би този свръхестествен артист да не влага във всяка своя роля еднообразно интелектуално и прочувствено старание (той, пък и всеки различен, несъмнено, би отрекъл това), само че те всички съвсем без изключение се трансформират в жалони за майсторство. Такъв е и неговият безгласен Орфей под режисурата на фамозния словенец Йерней Лоренци в Народния спектакъл. Героят му – парадоксално за най-великия артист и стихотворец на древността, е изцяло лишен от реплики, а артистът – от едни от главните си оръдия за влияние: словото и гласа. Изразните средства на Деян Донков тук са погледът, мускулите на голия торс и краката, до момента в който „ пробягва “ на място владенията на Хадес с все по-уморена крачка. С огряното лице на светец, на стоик, той препуска из подземното царство, облайван от глутници кучета, с вярата да измоли завръщането на своята обичана Евридика. Изричането на нейното име е единствената дума, която ще произнесе, преди да избухне викът му на ранено животно. Изумителният Орфей на Деян Донков е от тези функции, при които „ по-малко “ значи „ повече “.
Ясен Атанасов във „ Винсент в Брикстън “
В пиесата на актуалния английски драматург Никълъс Райт за превръщането на никому незнайния дилър на изкуство Винсент ван Гог в бъдещия талантлив художник, ставаме очевидци на още едно духовно раждане, само че не в Брикстън, а на ул. „ Раковски “: на звездата на младия артист Ясен Атанасов в ролята на Винсент. Неговият персонаж в спектакъла на Театър 199 се лута, люби, радостни се, страда и най-много – търси и намира себе си. Като неосъзнатия още Винсент ван Гог Атанасов извайва забавен и компактен облик, със свои странности и полюси в държанието: в прочита на режисьора Владлен Александров неговият воин е хиперактивен, кипи от сила и тестостерон, мята се от въодушевление към въодушевление, от провинциална несръчност към градски цинизъм, от невзискателност до разпуснатост, от жадност за бира до религиозно замайване. В невротичния му темперамент се усеща предусещане за бъдещи депресии и гневно рязане на ухо… Вълнуващ актьорски дует в спектакъла са експанзивният Атанасов и Мила Банчева като вдовицата, в която героят му се влюбва – жена с безмълвен сексапил и сдържано достолепието, изиграла вероятно основна роля в младостта му. Всеотдаен в осъществяването си, съвсем връстник със своя персонаж, на Ясен младият Ван Гог му „ пасва “ напълно по размер. Оттук насетне фенът ще чака да го види и в нещо…неочаквано.
Бойко Кръстанов в „ Дишай “
В спектакъла „ Дишай “ на Театрална работилница „ Сфумато “ надареният Бойко Кръстанов играе по този начин, както диша – напълно непринудено и естествено. Неговата игра е на противоположния полюс на „ преиграването “. Според създателя на пиесата Дънкан Макмилан, тя е „ един диалог, който продължава цялостен живот “. От това и произтичат компликациите при превръщането й в живо театрално зрелище: Бойко и партньорката му Елена Телбис би трябвало да „ пробягат “ за час и нещо през целия живот на героите си, преминавайки от един интервал в различен постоянно в границите на една и съща сцена, без никаква отдалеченост сред събития и години, без преобличания и смяна в интонациите. Постановката на режисьора Марий Росен е еманация на модерното светоусещане, построено върху разминавания и изневери, боязън от обвързване и репродуциране, боязън за бъдещето на планетата, боязън да се покажеш уязвим, да се отдадеш… И въпреки всичко диалогът за любовта (и нейното практикуване) има шансове да продължи доживот. В неговото поддържане на сцената Бойко Кръстанов е доста добър, той се усеща по роднински в текста на Макмилан, който е най-малкото общо кратно сред „ Дишай “ (с автентично заглавие Lungs) и „ Всички страхотни неща “ – нашумелия моноспектакъл на артиста.
...На актьорите от " Една испанска пиеса " в този момент няма да се стопираме - те към този момент получиха своите Аскеери...
Светлана Янчева в „ О, щастливи дни “
Тук се постанова дребна спогодба: представлението е съвсем моноспектакъл на невероятната Светлана Янчева, още повече че в прочита на режисьорката проф. Маргарита Младенова в „ Сфумато “ нейният сътрудник Рашко Младенов е съвсем от самото начало зад декора, в който героите са „ заровени “. Но партньорството сред двамата е извънредно значимо за тънката нишка вяра в пиесата на Бекет, че човешкото битие не е напълно самотно и безответно. Светлана е в състезателен екип – идеален Бекетов смешник, тя видимо бодряшки форсира силата на своята Уини – персонаж в края на дните си в безрадостното земно съществуване, в което „ нито по-добре, нито по-зле, никаква смяна, никаква болка… “ към този момент е мотив за оптимизъм. Вслушана в сигналите на тялото си, заклещена в „ битийния капан “ на несвършващото през днешния ден, в което нищо не се случва, Уини е бъдещето на всеки мислещ и чувстващ субект. Сюрреалистичното осъществяване на Янчева, накъсано от паузи на изтощение сред изблиците на самоналожена виталност в инерцията да си тук и в този момент, е по едно и също време озаряващо и плашещо.
Радина Кърджилова в „ Частици жена “
Радина Кърджилова минава от мъчителното раждане до симулациите на всемирски непукизъм в спектакъла на Крис Шарков „ Частици жена “ по пиесата на унгарската писателка Ката Вебер в Народния спектакъл. За младата актриса да играе сполучливо рискови облици от дълго време не е вест след „ Йерма “, „ Декамерон “, „ Стъклената менажерия “, „ Идиот “, „ Любовникът “, „ Нирвана “… Тук Радина ни вкарва в спонтанна в домашни условия родилна зала на сцената, преди още да сме заели местата си, и ни прави съпричастни на тайнството по искрено реален метод: с измъчената стойка и пъшкането, с дихателните извършения за облекчение на болката, с ужаса в погледа, натикана в окървавената вана… След това брутално начало като че ли няма какво да ни стъписа повече, само че таман оттова насетне превъплъщението й става по-интересно. Навярно няма доста способи, по които да изиграеш родилни болки, само че съществуват безпределно доста такива в отреагирането и надмогването на контузията. Актрисата демонстрира какво е да живееш, когато си прекършена и мъртва от вътрешната страна: без непотребен мелодраматизъм, обрано, по тази причина още по-разтърсващо. Някои от най-силните подиуми са в партньорството сред нея и театралната й майка Мария Каварджикова – двете стихии в спектакъла.
Лилия Маравиля в „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “
Не са доста местата, където можете да видите възпитана дама от високата буржоазия, която населява с непрестореност хладния свят на бизнеса, да крещи раздираща се от обич. Едно от тези места е спектакъл „ София “, когато там се играе спектакълът „ Горчивите сълзи на Петра декор Кант “ с Лилия Маравиля в основната роля. В пиесата на Райнер Вернер Фасбиндер Петра е духовна проекция на създателя – с неговата бурна интимна биография и обсебеност от концепцията какъв брой опустошителна може да е любовта, когато се отъждествява с власт и надзор. Под режисурата на проф. Пламен Марков Лилия Маравиля гради комплициран и многопластов облик: първоначално сполучлива фешън дизайнерка, привикнала да диктува разпоредбите на играта, която последователно изпада във все по-уязвима позиция, поддавайки се на слабостта да се влюби в една от своите манекенки. От контролираща и безразлична Лилия психически достоверно трансформира своята героиня в следена, стъпкана, молеща за внимание, даже подготвена на престъпление… Потенциална килърка или жертва? С очарователна двоякост актрисата като Петра отваря още по-широко така и така отворения край, с негласното заричане в бъдеще (ако има бъдеще) да оцени оня, който в действителност й е лоялен. Може би…
Деян Донков в „ Орфей “
Всяка година Деян Донков по заслуги би получавал място в сходна топ-листа. Може би този свръхестествен артист да не влага във всяка своя роля еднообразно интелектуално и прочувствено старание (той, пък и всеки различен, несъмнено, би отрекъл това), само че те всички съвсем без изключение се трансформират в жалони за майсторство. Такъв е и неговият безгласен Орфей под режисурата на фамозния словенец Йерней Лоренци в Народния спектакъл. Героят му – парадоксално за най-великия артист и стихотворец на древността, е изцяло лишен от реплики, а артистът – от едни от главните си оръдия за влияние: словото и гласа. Изразните средства на Деян Донков тук са погледът, мускулите на голия торс и краката, до момента в който „ пробягва “ на място владенията на Хадес с все по-уморена крачка. С огряното лице на светец, на стоик, той препуска из подземното царство, облайван от глутници кучета, с вярата да измоли завръщането на своята обичана Евридика. Изричането на нейното име е единствената дума, която ще произнесе, преди да избухне викът му на ранено животно. Изумителният Орфей на Деян Донков е от тези функции, при които „ по-малко “ значи „ повече “.
Ясен Атанасов във „ Винсент в Брикстън “
В пиесата на актуалния английски драматург Никълъс Райт за превръщането на никому незнайния дилър на изкуство Винсент ван Гог в бъдещия талантлив художник, ставаме очевидци на още едно духовно раждане, само че не в Брикстън, а на ул. „ Раковски “: на звездата на младия артист Ясен Атанасов в ролята на Винсент. Неговият персонаж в спектакъла на Театър 199 се лута, люби, радостни се, страда и най-много – търси и намира себе си. Като неосъзнатия още Винсент ван Гог Атанасов извайва забавен и компактен облик, със свои странности и полюси в държанието: в прочита на режисьора Владлен Александров неговият воин е хиперактивен, кипи от сила и тестостерон, мята се от въодушевление към въодушевление, от провинциална несръчност към градски цинизъм, от невзискателност до разпуснатост, от жадност за бира до религиозно замайване. В невротичния му темперамент се усеща предусещане за бъдещи депресии и гневно рязане на ухо… Вълнуващ актьорски дует в спектакъла са експанзивният Атанасов и Мила Банчева като вдовицата, в която героят му се влюбва – жена с безмълвен сексапил и сдържано достолепието, изиграла вероятно основна роля в младостта му. Всеотдаен в осъществяването си, съвсем връстник със своя персонаж, на Ясен младият Ван Гог му „ пасва “ напълно по размер. Оттук насетне фенът ще чака да го види и в нещо…неочаквано.
Бойко Кръстанов в „ Дишай “
В спектакъла „ Дишай “ на Театрална работилница „ Сфумато “ надареният Бойко Кръстанов играе по този начин, както диша – напълно непринудено и естествено. Неговата игра е на противоположния полюс на „ преиграването “. Според създателя на пиесата Дънкан Макмилан, тя е „ един диалог, който продължава цялостен живот “. От това и произтичат компликациите при превръщането й в живо театрално зрелище: Бойко и партньорката му Елена Телбис би трябвало да „ пробягат “ за час и нещо през целия живот на героите си, преминавайки от един интервал в различен постоянно в границите на една и съща сцена, без никаква отдалеченост сред събития и години, без преобличания и смяна в интонациите. Постановката на режисьора Марий Росен е еманация на модерното светоусещане, построено върху разминавания и изневери, боязън от обвързване и репродуциране, боязън за бъдещето на планетата, боязън да се покажеш уязвим, да се отдадеш… И въпреки всичко диалогът за любовта (и нейното практикуване) има шансове да продължи доживот. В неговото поддържане на сцената Бойко Кръстанов е доста добър, той се усеща по роднински в текста на Макмилан, който е най-малкото общо кратно сред „ Дишай “ (с автентично заглавие Lungs) и „ Всички страхотни неща “ – нашумелия моноспектакъл на артиста.
...На актьорите от " Една испанска пиеса " в този момент няма да се стопираме - те към този момент получиха своите Аскеери...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ