Колко пъти може да се падне в една и съща яма
В София се подвизава хамалска компания с девиза „ Мо‘ем да носим! “. Винаги като видя този надпис, в съзнанието ми изниква обликът на садомазохиста. Набито, компактно, компресирано от арестуваните импулси тяло. Човек – изгнаник в личната си невротична динамичност. Издръжливост, голяма устойчивост - само че болна, робска, овчо търпелива, по магарешки заинатена в невротичната си жертвеност. Самосъжаляваща се болна жертвичка, по едно и също време чувстваща се отговорна, само че и непрекъснато обвиняваща другия. Самосъжаление, през което личната отговорност за личния живот е пасивно и детско изнасяна в значимия различен. Големият различен, пред който нагаждайки се, се самопоставям в позицията на засегната негова жертва, нуждаеща се от насилника си, който в това време упреквам за нещастието си... Динамика и държание, включващи в действителност постоянна доза полза – липсва действително и съответно вдишване на персонална отговорност. Свободата, въпреки и на думи желана, на практика за мнозина е непостижимо задължение.
„...Трябва да се впиша в условията на големия, свръхважния за мен важен различен. Ще направя всичко, ще се нагодя, с цел да бъда харесан от значимите други. Ще се държа сервилно, ще сложа обществено желателна маска на добър и удовлетворен, до момента в който вътрешно се пържа в автоагресията си. Докато резоньорски се нагодявам към значимия за мен различен, още повече минимизирам личната си значимост в личните си очи.
Така себепотискайки се, стартирам да се усещам и държа като жертва, без да осъзнавам, че аз самият се самопревръщам в такава. Така пасивната ми експанзия, ориентирана към хората, към които аморфно се нагодявам, нараства и от ден на ден ми се коства, че повода за страданията ми е в тях, невиждайки че самичък насилям себе си. Агресирам към „ неприятния “ тягостен ме човек, до момента в който аз самият се себепотискам и несъзнавано диря, намирам, питая и желая насилника си.
Агресирам не непосредствено, само че заобиколно, през мрънкане „ зад тила “, подмолна рецензия и дейности, до момента в който лице в лице „ всичко е наред “. Когато пасивната експанзия доближи даден предел, в най-неподходящия миг експлодирам и „ изсипвам “ насъбраното. Рядко пред тези, пред които съм се нагаждал, а по-често изместено, пред околните (или към по-слабите – хора, животни...) одобрявани несъзнавано за част от себе си. Както автоагресивно съм злобен към себе си, по този начин и към тези, които би трябвало да обичам.
Всъщност би трябвало към себе си и тях да бъда по-мек и топъл, а на открито в света да слагам по-здрави и твърди граници – само че, освен че не го мога, само че постоянно даже не осъзнавам потребността да се науча... Държейки се автоагресивно сякаш с цел да бъда признат, несъзнавано планирам сигнали за тотално себенеуважение. Другият, поради който се самопотискам автоматично-сублиминално се разпознава с проекциите ми и несъзнавано стартира да се отнася все по-пренебрежително, да ме маргинализира, слага в 13-та глуха, да бъде по-рязък и недодялан с мен. Тогава, несъзнавано основал агресора си, се усещам делегиран садистично „ да отстоя правата си “.
Автоагресията съставлява „ прелестна “ психологична база за развиването на тревожно-депресивни положения, автоимунни болести, онкологии... Когато с времето е превърната в характеров и обществено поведенчески, надълбоко кондициониран табиет, мозъкът на индивида се научава на известна болна отплата. Когато в самосъжаляващата си жертвеност, човек несъзнавано се приема за значим в „ героичната “ си онеправданост, която в действителност си самопричинява и както разказвам нагоре, невротично „ завърта “ и близките в нея – мозъкът му се научава в тази отговорно обвиняваща, тъжна гневност, да отделя известно мижаво количество ендогенни опиати – ендорфини и енкефалини.
Промяната е възможнаПонякога по-рядко, садомазохистът стартира да осъзнава порочните си механизми и самичък или благодарение на експерт, има намерение и реализира здрава смяна. По-често обаче импулсът за работа по себе си, уголемение на съзнанието и промяна, идва през тъгата и болката. Болка, идваща от тревожно-депресивно положение, от социално-партньорски и професионални провали, а от време на време и от психосоматизирана болест, също представляваща път към едно по-здраво себе.
Трансформация към крепко себелюбив алтруистВ историята за индивида и ямата прозира алегорията за характеровата преправка на садомазохиста в крепко алтруистичен темперамент:
Осъзнаване, когнитивна смяна, нагледно превръщане, възнамеряване, психотелесна и групова динамичност, внушаемост и медитация... Когато мазохистът поработи по себе си, не след дълго се научава да се отстоява, да посреща и разтваря в самоуважението си изплуващия боязън от отменяне, до момента в който се самоприема и осъзнава високата си стойност и значителност.
В този темперамент естествено вирее горещото, сърдечно предпочитание за грижа и взаимопомощ. Когато се научи да се почита, грижата му към този момент идва от надълбоко доверие в себе си, оттова в капацитета на близък, през устойчиво наличие на духа, себеуважение и здрави граници. Оказва се, че алтруистичната взаимопомощ включва в себе си здравия нарцисизъм и го задоволява по най-красивия и първокласен метод, на високо и резониращо с любящата мъдрост равнище.
Източник
„...Трябва да се впиша в условията на големия, свръхважния за мен важен различен. Ще направя всичко, ще се нагодя, с цел да бъда харесан от значимите други. Ще се държа сервилно, ще сложа обществено желателна маска на добър и удовлетворен, до момента в който вътрешно се пържа в автоагресията си. Докато резоньорски се нагодявам към значимия за мен различен, още повече минимизирам личната си значимост в личните си очи.
Така себепотискайки се, стартирам да се усещам и държа като жертва, без да осъзнавам, че аз самият се самопревръщам в такава. Така пасивната ми експанзия, ориентирана към хората, към които аморфно се нагодявам, нараства и от ден на ден ми се коства, че повода за страданията ми е в тях, невиждайки че самичък насилям себе си. Агресирам към „ неприятния “ тягостен ме човек, до момента в който аз самият се себепотискам и несъзнавано диря, намирам, питая и желая насилника си.
Агресирам не непосредствено, само че заобиколно, през мрънкане „ зад тила “, подмолна рецензия и дейности, до момента в който лице в лице „ всичко е наред “. Когато пасивната експанзия доближи даден предел, в най-неподходящия миг експлодирам и „ изсипвам “ насъбраното. Рядко пред тези, пред които съм се нагаждал, а по-често изместено, пред околните (или към по-слабите – хора, животни...) одобрявани несъзнавано за част от себе си. Както автоагресивно съм злобен към себе си, по този начин и към тези, които би трябвало да обичам.
Всъщност би трябвало към себе си и тях да бъда по-мек и топъл, а на открито в света да слагам по-здрави и твърди граници – само че, освен че не го мога, само че постоянно даже не осъзнавам потребността да се науча... Държейки се автоагресивно сякаш с цел да бъда признат, несъзнавано планирам сигнали за тотално себенеуважение. Другият, поради който се самопотискам автоматично-сублиминално се разпознава с проекциите ми и несъзнавано стартира да се отнася все по-пренебрежително, да ме маргинализира, слага в 13-та глуха, да бъде по-рязък и недодялан с мен. Тогава, несъзнавано основал агресора си, се усещам делегиран садистично „ да отстоя правата си “.
Автоагресията съставлява „ прелестна “ психологична база за развиването на тревожно-депресивни положения, автоимунни болести, онкологии... Когато с времето е превърната в характеров и обществено поведенчески, надълбоко кондициониран табиет, мозъкът на индивида се научава на известна болна отплата. Когато в самосъжаляващата си жертвеност, човек несъзнавано се приема за значим в „ героичната “ си онеправданост, която в действителност си самопричинява и както разказвам нагоре, невротично „ завърта “ и близките в нея – мозъкът му се научава в тази отговорно обвиняваща, тъжна гневност, да отделя известно мижаво количество ендогенни опиати – ендорфини и енкефалини.
Промяната е възможнаПонякога по-рядко, садомазохистът стартира да осъзнава порочните си механизми и самичък или благодарение на експерт, има намерение и реализира здрава смяна. По-често обаче импулсът за работа по себе си, уголемение на съзнанието и промяна, идва през тъгата и болката. Болка, идваща от тревожно-депресивно положение, от социално-партньорски и професионални провали, а от време на време и от психосоматизирана болест, също представляваща път към едно по-здраво себе.
Трансформация към крепко себелюбив алтруистВ историята за индивида и ямата прозира алегорията за характеровата преправка на садомазохиста в крепко алтруистичен темперамент:
„ Един човек вървял по тъмна улица. Ненадейно паднал в хлъзгав ров. Драпал, драпал и целият изкалян и засегнат, изпълзял.
На идващия ден още веднъж минавал оттова. Забравил за ямата и още веднъж се хлъзнал и сгромолясал в нея. Ударил се, а до момента в който търсил излаз, отново се ожулил и наранил още повече. Целият в помийни боклуци, траял пътя си.
На идната вечер, когато минавал оттова, си спомнил за дупката, само че късно – отново паднал и историята с калното оскърбление и болежка се потретила.
На другия ден индивидът минал по същата улица, спрял пред хлъзгавата яма. Сякаш го придърпала към себе си. Болката, унижението, срамът, пострадването сублиминално го притегляли. Паднал вътре.
Започнал да осъзнава, само че доста пъти повтарял и макар че към този момент от ден на ден прозирал какво стои в това автоматизирано притегляне към помийната яма на мазохизма, още веднъж падал, че и скачал в нея.
Отначало роптаел, че някой му е отговорен, че градоустройчиците го нараняват съзнателно и служащите от ВиК не си правят работата преднамерено, с цел да го унижат. Постепенно почнал да осъзнава автоагресивното придърпване в подсъзнателната си яма, да вижда и залива с мекост и обич към себе си механизмите му. Все по-често по този начин, обичайки се, индивидът удържал тягата на старите си невронни пътечки и поставяйки здрави граници, заявявал крепко задачата и посоката си.
Започнал от ден на ден да минава по мостчето над дупката, да осъзнава че до нея стои цялостен нов път от любящо самоуважение. Понякога все пак, когато бил „ долу “ в настроението и себеусещането си, остарелият режим на комфортно стесняване в тинята на „ аз съм жертва на неприятния огромен различен “, го карал да влиза в помийната садомазо яма, да се свива във вторичната облага на самосъжалението, в помията на мрънкащото обвиняване, изнасящо изчезналата му отговорност някъде си там - в неприятния различен.
Но, осъзнавал, от ден на ден осъзнавал автоматизираните мисли, стратегии и идващия от тях табиет. Осъзнавал, променял, все по-смело поемал отговорност за храброто вървене по пътеките на асертивността си. Понякога се случвало отново да приближи автоагресивната яма, само че към този момент усмихнато поглеждал вътре, поемал надълбоко мирис и поемал по автомагистралата на здравото си себезаявяване.
Обичал се, вярвал си.
Превърнал се в престиж пред самия себе си. Тогава един ден носталгично отишъл при остарялата си характерова дупка. Бил чудноват пролетен ден. Всичко в него и в близост цъфтяло, пеело и хвалело хубостта на смелия, по Бога живот. От ямата останала единствено лека диря, единствено спомен. Само увещание, обица на ухото, насочваща към още по-решителен и мощен живот.
Героят от нашата приказка обичал да оказва помощ. Продължил да го прави, само че към този момент от преливането си от самоуважение, от здравия си нарцисизъм, който се оказал в основата на алтруизма му. Колкото повече по този начин давал, повече и получавал – от безкрая от вътрешно благосъстояние, което се изсипвало през любящото му сърце. ”
Осъзнаване, когнитивна смяна, нагледно превръщане, възнамеряване, психотелесна и групова динамичност, внушаемост и медитация... Когато мазохистът поработи по себе си, не след дълго се научава да се отстоява, да посреща и разтваря в самоуважението си изплуващия боязън от отменяне, до момента в който се самоприема и осъзнава високата си стойност и значителност.
В този темперамент естествено вирее горещото, сърдечно предпочитание за грижа и взаимопомощ. Когато се научи да се почита, грижата му към този момент идва от надълбоко доверие в себе си, оттова в капацитета на близък, през устойчиво наличие на духа, себеуважение и здрави граници. Оказва се, че алтруистичната взаимопомощ включва в себе си здравия нарцисизъм и го задоволява по най-красивия и първокласен метод, на високо и резониращо с любящата мъдрост равнище.
Източник
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ