"Урокът на лунатика" на Фредерико Педрейра
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Урокът на лунатика ", с създател Фредерико Педрейра, възложен от Издателство " Колибри "
" Урокът на лунатика ", един вълнуващ разказ, написан на изразителен, преносен език, който ще достави наслаждение и на най-взискателния четец. Преводът е дело на Илияна Чалъкова, а дизайна на корицата изискуем на Капка Кънева и Ванеса Александрова.
За тази мощно въздействаща творба, издържана в жанра автофикция, португалският публицист Фредерико Педрейра е почетен с Европейска премия за литература през 2021 година.
" Урокът на лунатика " майсторски преплита художествена небивалица и персонални мемоари. Авторът се завръща към годините на ранното си детство и на образованието си във Англия. От първо лице само число, от името на " лунатика ", както самичък се назовава, Педрейра странства из стаите на " зелената къща " на обичаните си, но необратимо остаряващи баба и дядо, по плажовете от незабравимите летни ваканции, заловен за ръка със свидни лели, на задокеански пътешествия с непрекъснато предстоящата майка стюардеса и на фамилни почивки с угрижения татко, из коридорите на познанието в Роял Холоуей в Лондон и из салоните за тържествените фамилни празнувания. Всички тези места не са лимитирани в своите физически измерения, те са и самите хора, и просто аромат, и единствено усет, те са усеща и чувства, и до едно са места на паметта.
Авторитетен публицист, публицист и преводач, Фредерико Педрейра (р. 1983 г.) приключва висшето си обучение в областта на хуманитаристиката в Португалия и Англия и пази докторска дисертация по доктрина на литературата в Лисабонския университет. Автор е на десетина книги и е притежател на португалските литературни награди " Вашко Граса Моура " и " Еса де Кейрош ". През 2021 година излиза романът му " Урокът на лунатика ", с който печели Наградата за литература на Европейския съюз.
Проектът е осъществен с финансовата поддръжка на Национален фонд " Култура " по " Програма за възобновяване и развиване на частни културни организации ".
Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Урокът на лунатикаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Урокът на лунатика " на Фредерико Педрейра
ЕЗИК
Не си припомням да съм бил в действителност трагичен в дома на своите баба и дядо. Смятам, че времето, прекарано там, в детството и при започване на юношеството, не би могло да бъде несъмнено като нещастно, тъй като съвсем постоянно беше лято, а аз по това време бях доста дребен.
Понеже фамилията от страна на татко ми беше многолюдно, редки, с цел да не кажа несъществуващи, бяха дните, в които съм бил там по време на благословените три месеца почивка и не съм виждал къщата цялостна с познати лица, мимолетни наличия, които поздравяваха дядо ми, седнал в креслото, непокътнато от много време за него в лявата половина на всекидневната, до една от многочислените етажерки с книги, до момента в който баба ми, постоянно в някакво трескаво препускане, гладеше в стаята с играчките или сновеше сред кухнята и трапезарията, или търкаше заран и рано следобяд зеления мокет, по това време към този момент много протъркван, или пък обхождаше пространствата с принадлежности и стъклени чаши в мъждив оранжев цвят.
През тези месеци аз живеех удовлетворен и споделям това без нормалната престореност, към която толкоз постоянно ни тласка циничността на зрялата възраст. Съществена част от това удовлетворение произтичаше от един съвсем безграничен достъп през целия ден до двора на къщата на баба и дядо, където прекарвах безкрайни часове с брат ми в игри на футбол, в бягане или в извършения по битка, въодушевени от неразбираемите ни показа за каратето, сумото и свободната битка.
През жарките следобеди на тези лета в двора на къщата в Бенфика, в квартал " Санта Круш ", постоянно се случваше както аз, по този начин и моите братовчеди (макар и в стеснен брой по това време) да се качваме на главата на баба ми (тези думи употребяваше тя в своето сдържано обезсърчение пред безспорното неявяване на положително държание у нас) с поредните бутилки вода, които изливахме върху личните си глави, с цел да се освежим, цел, чието реализиране се оказваше невероятно, доколкото аз и брат ми, по това време много цялостни, не спирахме да се гоним из двора, под палещите лъчи на слънцето (както татко ми обичаше да споделя, изтърсвайки думите във въздуха с звук, който беше тъкмо толкоз мил, колкото и сърдит) с неизменимата и непоклатима цел да отслабнем.
Забележете обаче, че нашите гоненици приличаха не толкоз на развлечение, колкото на нещо, способно да докара всекиго до най-откровено умопомрачение; работата е там, че ние не се гонехме из двора, а по-скоро стояхме на едно място и се въртяхме към себе си със скорост, която не бих нарекъл умерена и която караше трикото на тениските ни да подгизне единствено след няколко минути.
И всичко това се случваше пред красноречиво неодобрителния взор на баба ми, която, защото се опасяваше да не получим някой кръвоизлив или някой безоблачен удар, не преставаше да бди над нас от прага на кухненската врата, извеждаща на двора, сваляйки понякога очилата си, с цел да ни покаже, че отчаянието ù е в действителност съществено, с цялостното схващане, че от придобилите ù стъклен нюанс очи се ронят оловни сълзи, очертаващи сивкави бразди по бузите ù.
Всичко това се случваше надалеч преди появяването на мобилните телефони, откритие, което щеше доста да улесни опитите за бърза връзка на баба ми с татко ми по време на въпросните летни ваканции, и знам, че също по този начин щеше да спести доста от незавършените ù фрази, когато се обаждаше в кабинета и се постановяваше да мине през безпогрешния филтър на провлачения и добросърдечен глас на господин Пратеш, който обожаваше да засвидетелства на госпожата своето голямо наслаждение от новата опция да поговори с нея, въпреки през лятната почивка да разговаряха на процедура всеки ден, и да я поразпита за всички членове на семейство О., които напълно не бяха малко, даже по това време.
Г-н Пратеш успяваше да изчерпи силите на баба ми откъм учтивост, принуждавайки я да заекне с едно заключително и пораженческо " благодаря ", преди да трансферира диалога към непроменяемо заетото ухо на татко ми, който към този момент стискаше другия телефон, този на секретарката, в свивката на потната си ръка.
Кабинетът на дядо ми беше извор на загадки и на дребни изненади за моите очи на изключително любопитно дете. Всъщност не знам дали любознанието е склонно да бъде изключително и дали, в случай че да, престава да бъде добротворно качество, с цел да се трансформира в отблъскващ минус по време на зрелия живот.
Във всеки случай, поглеждайки обратно, аз даже не бях в положение да дам някакво име на положението на сляпо слабоумие, в което нерядко потъвах, да дам някакво име на своето нежно и похвално любознание - по подобен метод го усещах у себе си, като мое най-естествено отражение, изключително в избрани утрини и избрани късни следобеди през лятната почивка, когато, откакто дядо ми излезеше, с цел да отиде да купи вестник ( " Диарио де Нотисиаш ", в никакъв случай не съм го виждал да купува друг) или самун за неговата закуска и тази на баба ми, или за следобедната закуска на братовчедите ми, на чичовците и на лелите ми, които минаваха през дома им със спонтанността на дълго чакан лъх пресен въздух, когато, както споделих, въпросното любознание изплуваше на повърхността най-много в случаите, в които кабинетът на дядо ми краткотрайно опустяваше ( " крепостта ", както беше повсеместен бит да се назовава това пространство измежду членовете на фамилията по същия метод, по който определяха тапицираното и към този момент прекомерно протрито кресло като " трона " на моя дядо) и аз изобретателно се пробвах да придам на стъпките си повече лекост даже от въздуха (винаги се сещах за заръката за " котешките стъпки ", която бях чувал през първите години в учебно заведение, а те по това време към този момент представляваха началото на моя първи спомен от персонален характер), на вятъра се пробвах, до момента в който разтварям, да натисна напълно безшумно бравата на вратата, която проскърцваше на своя железен език, и без да я затварям след себе си (никога нямаше да се осмеля да го направя, нито на тази възраст, нито на друга), се изкушавах да навляза с няколко ситни крачки във восъчната сърцевина на кабинета, където застивах като замаян, озъртайки се в близост.
Почудата ми не се дължеше на един или различен нов предмет, който в никакъв случай не съм виждал да лежи на ръба на някоя от етажерките или измежду шеметното обилие от листове, остарели вестници и най-различни дреболии, които запълваха напълно повърхността на работната маса на дядо ми.
Може би по-скоро се дължеше на наситената миризма, която нахлуваше през ноздрите ми и която тогава ми приличаше на някаква чудновата комбинация, колкото отблъскваща, толкоз и пленяваща, на олио, бензин, тлъстина и канела, превзела дебелия пласт прахуляк, който ограничаваше съвсем изцяло достъпа до кабинета на брат ми, по това време със сериозна астма, и покриваше жестоко окачените на две от стените фотоси, на които безмълвно съзаклятничеха ту мътните, ту блестящите лица на внуци и внучки, синове и дъщери, покриваше също и книгите по инженерство и механика, безбройните сбирки от произведения, представляващи както задълбочени проучвания, по този начин и елементарни указания за приложимост, измежду които понякога се срещаше по някой нахалник под формата на книга с упоритости в тясната област на художественото творчество.
Такъв беше кабинетът на дядо ми, непостоянен даже при най-малкия опит за изложение, защото всичко, което можех да открия там, се подлагаше на преценката на до известна степен мързеливия ми дух, въпреки и податлив към упоменатото към този момент любознание, което тогава занапред се зараждаше у мен и бе изпълнено с репертоар от дребни, само че откровени незнания, от напразни отмествания на погледа, затулящи необратимо моето схващане за действителността. Веднъж даже написах с престорено автентичен звук, че кабинетът на дядо ми като че ли е бил залят с бензин, и в действителност до ден сегашен не е достигало краен лимит разкаянието ми, че съм го описал с тези думи, подбудени от трескавия напор на сърцето.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
" Урокът на лунатика ", един вълнуващ разказ, написан на изразителен, преносен език, който ще достави наслаждение и на най-взискателния четец. Преводът е дело на Илияна Чалъкова, а дизайна на корицата изискуем на Капка Кънева и Ванеса Александрова.
За тази мощно въздействаща творба, издържана в жанра автофикция, португалският публицист Фредерико Педрейра е почетен с Европейска премия за литература през 2021 година.
" Урокът на лунатика " майсторски преплита художествена небивалица и персонални мемоари. Авторът се завръща към годините на ранното си детство и на образованието си във Англия. От първо лице само число, от името на " лунатика ", както самичък се назовава, Педрейра странства из стаите на " зелената къща " на обичаните си, но необратимо остаряващи баба и дядо, по плажовете от незабравимите летни ваканции, заловен за ръка със свидни лели, на задокеански пътешествия с непрекъснато предстоящата майка стюардеса и на фамилни почивки с угрижения татко, из коридорите на познанието в Роял Холоуей в Лондон и из салоните за тържествените фамилни празнувания. Всички тези места не са лимитирани в своите физически измерения, те са и самите хора, и просто аромат, и единствено усет, те са усеща и чувства, и до едно са места на паметта.
Авторитетен публицист, публицист и преводач, Фредерико Педрейра (р. 1983 г.) приключва висшето си обучение в областта на хуманитаристиката в Португалия и Англия и пази докторска дисертация по доктрина на литературата в Лисабонския университет. Автор е на десетина книги и е притежател на португалските литературни награди " Вашко Граса Моура " и " Еса де Кейрош ". През 2021 година излиза романът му " Урокът на лунатика ", с който печели Наградата за литература на Европейския съюз.
Проектът е осъществен с финансовата поддръжка на Национален фонд " Култура " по " Програма за възобновяване и развиване на частни културни организации ".
Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от " Урокът на лунатика " на Фредерико Педрейра
ЕЗИК
Не си припомням да съм бил в действителност трагичен в дома на своите баба и дядо. Смятам, че времето, прекарано там, в детството и при започване на юношеството, не би могло да бъде несъмнено като нещастно, тъй като съвсем постоянно беше лято, а аз по това време бях доста дребен.
Понеже фамилията от страна на татко ми беше многолюдно, редки, с цел да не кажа несъществуващи, бяха дните, в които съм бил там по време на благословените три месеца почивка и не съм виждал къщата цялостна с познати лица, мимолетни наличия, които поздравяваха дядо ми, седнал в креслото, непокътнато от много време за него в лявата половина на всекидневната, до една от многочислените етажерки с книги, до момента в който баба ми, постоянно в някакво трескаво препускане, гладеше в стаята с играчките или сновеше сред кухнята и трапезарията, или търкаше заран и рано следобяд зеления мокет, по това време към този момент много протъркван, или пък обхождаше пространствата с принадлежности и стъклени чаши в мъждив оранжев цвят.
През тези месеци аз живеех удовлетворен и споделям това без нормалната престореност, към която толкоз постоянно ни тласка циничността на зрялата възраст. Съществена част от това удовлетворение произтичаше от един съвсем безграничен достъп през целия ден до двора на къщата на баба и дядо, където прекарвах безкрайни часове с брат ми в игри на футбол, в бягане или в извършения по битка, въодушевени от неразбираемите ни показа за каратето, сумото и свободната битка.
През жарките следобеди на тези лета в двора на къщата в Бенфика, в квартал " Санта Круш ", постоянно се случваше както аз, по този начин и моите братовчеди (макар и в стеснен брой по това време) да се качваме на главата на баба ми (тези думи употребяваше тя в своето сдържано обезсърчение пред безспорното неявяване на положително държание у нас) с поредните бутилки вода, които изливахме върху личните си глави, с цел да се освежим, цел, чието реализиране се оказваше невероятно, доколкото аз и брат ми, по това време много цялостни, не спирахме да се гоним из двора, под палещите лъчи на слънцето (както татко ми обичаше да споделя, изтърсвайки думите във въздуха с звук, който беше тъкмо толкоз мил, колкото и сърдит) с неизменимата и непоклатима цел да отслабнем.
Забележете обаче, че нашите гоненици приличаха не толкоз на развлечение, колкото на нещо, способно да докара всекиго до най-откровено умопомрачение; работата е там, че ние не се гонехме из двора, а по-скоро стояхме на едно място и се въртяхме към себе си със скорост, която не бих нарекъл умерена и която караше трикото на тениските ни да подгизне единствено след няколко минути.
И всичко това се случваше пред красноречиво неодобрителния взор на баба ми, която, защото се опасяваше да не получим някой кръвоизлив или някой безоблачен удар, не преставаше да бди над нас от прага на кухненската врата, извеждаща на двора, сваляйки понякога очилата си, с цел да ни покаже, че отчаянието ù е в действителност съществено, с цялостното схващане, че от придобилите ù стъклен нюанс очи се ронят оловни сълзи, очертаващи сивкави бразди по бузите ù.
Всичко това се случваше надалеч преди появяването на мобилните телефони, откритие, което щеше доста да улесни опитите за бърза връзка на баба ми с татко ми по време на въпросните летни ваканции, и знам, че също по този начин щеше да спести доста от незавършените ù фрази, когато се обаждаше в кабинета и се постановяваше да мине през безпогрешния филтър на провлачения и добросърдечен глас на господин Пратеш, който обожаваше да засвидетелства на госпожата своето голямо наслаждение от новата опция да поговори с нея, въпреки през лятната почивка да разговаряха на процедура всеки ден, и да я поразпита за всички членове на семейство О., които напълно не бяха малко, даже по това време.
Г-н Пратеш успяваше да изчерпи силите на баба ми откъм учтивост, принуждавайки я да заекне с едно заключително и пораженческо " благодаря ", преди да трансферира диалога към непроменяемо заетото ухо на татко ми, който към този момент стискаше другия телефон, този на секретарката, в свивката на потната си ръка.
Кабинетът на дядо ми беше извор на загадки и на дребни изненади за моите очи на изключително любопитно дете. Всъщност не знам дали любознанието е склонно да бъде изключително и дали, в случай че да, престава да бъде добротворно качество, с цел да се трансформира в отблъскващ минус по време на зрелия живот.
Във всеки случай, поглеждайки обратно, аз даже не бях в положение да дам някакво име на положението на сляпо слабоумие, в което нерядко потъвах, да дам някакво име на своето нежно и похвално любознание - по подобен метод го усещах у себе си, като мое най-естествено отражение, изключително в избрани утрини и избрани късни следобеди през лятната почивка, когато, откакто дядо ми излезеше, с цел да отиде да купи вестник ( " Диарио де Нотисиаш ", в никакъв случай не съм го виждал да купува друг) или самун за неговата закуска и тази на баба ми, или за следобедната закуска на братовчедите ми, на чичовците и на лелите ми, които минаваха през дома им със спонтанността на дълго чакан лъх пресен въздух, когато, както споделих, въпросното любознание изплуваше на повърхността най-много в случаите, в които кабинетът на дядо ми краткотрайно опустяваше ( " крепостта ", както беше повсеместен бит да се назовава това пространство измежду членовете на фамилията по същия метод, по който определяха тапицираното и към този момент прекомерно протрито кресло като " трона " на моя дядо) и аз изобретателно се пробвах да придам на стъпките си повече лекост даже от въздуха (винаги се сещах за заръката за " котешките стъпки ", която бях чувал през първите години в учебно заведение, а те по това време към този момент представляваха началото на моя първи спомен от персонален характер), на вятъра се пробвах, до момента в който разтварям, да натисна напълно безшумно бравата на вратата, която проскърцваше на своя железен език, и без да я затварям след себе си (никога нямаше да се осмеля да го направя, нито на тази възраст, нито на друга), се изкушавах да навляза с няколко ситни крачки във восъчната сърцевина на кабинета, където застивах като замаян, озъртайки се в близост.
Почудата ми не се дължеше на един или различен нов предмет, който в никакъв случай не съм виждал да лежи на ръба на някоя от етажерките или измежду шеметното обилие от листове, остарели вестници и най-различни дреболии, които запълваха напълно повърхността на работната маса на дядо ми.
Може би по-скоро се дължеше на наситената миризма, която нахлуваше през ноздрите ми и която тогава ми приличаше на някаква чудновата комбинация, колкото отблъскваща, толкоз и пленяваща, на олио, бензин, тлъстина и канела, превзела дебелия пласт прахуляк, който ограничаваше съвсем изцяло достъпа до кабинета на брат ми, по това време със сериозна астма, и покриваше жестоко окачените на две от стените фотоси, на които безмълвно съзаклятничеха ту мътните, ту блестящите лица на внуци и внучки, синове и дъщери, покриваше също и книгите по инженерство и механика, безбройните сбирки от произведения, представляващи както задълбочени проучвания, по този начин и елементарни указания за приложимост, измежду които понякога се срещаше по някой нахалник под формата на книга с упоритости в тясната област на художественото творчество.
Такъв беше кабинетът на дядо ми, непостоянен даже при най-малкия опит за изложение, защото всичко, което можех да открия там, се подлагаше на преценката на до известна степен мързеливия ми дух, въпреки и податлив към упоменатото към този момент любознание, което тогава занапред се зараждаше у мен и бе изпълнено с репертоар от дребни, само че откровени незнания, от напразни отмествания на погледа, затулящи необратимо моето схващане за действителността. Веднъж даже написах с престорено автентичен звук, че кабинетът на дядо ми като че ли е бил залят с бензин, и в действителност до ден сегашен не е достигало краен лимит разкаянието ми, че съм го описал с тези думи, подбудени от трескавия напор на сърцето.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ