Отвъд границите: Принцесата, Драконът и Магията - игра на три континента
В " Отвъд границите " през днешния ден ви представяме Ваня Рей. Тя е ученик на 91-ва немска гимназия в София. Заминава за Берлин през 1997-а година, където приключва стопанска система - банково дело и финанси.
„ Аз до този миг пребивавам три живота. Единият е в България, до момента в който учех в Немската гимназия и немска лингвистика в Софийския университет. Вторият е в Германия. Завърших Немската, разумно беше да отида и в Германия. Третият ми живот стартира през 2005-а, когато отпътувах за Ню Йорк, където ме поканиха да преподавам танго. През 2017-а станаха тъкмо 20 години откак напуснах България. Винаги съм си мислела, че ще бъда или преводач, или учителка по немски, или началник на банка. А то... „ Чуй какво се случи… “
ПриказкатаКогато бях дребна, най-вече обичах приказки за принцеси и принцове, и дракони, а в случай че има и магия… ехеее… Даже в този момент се сещам за една, където той си режеше от петата, с цел да дава на орела, който го водеше в подземното царство… а пък тя се преструваше на заспала… Тази приказка я одобрявам, тъй като и до през днешния ден си припомням, че се пробвах като малко момиченце да се направя на нея – тя гледала сред ресниците си и той не схванал, че тя не спи… И аз по този начин вечер пред нашите се пробвах да виждам през ресниците си и те да не схванат, че не дремя, само че, оказа се, че не може… постоянно разбираха, че не спя…Част първа: Формите и наличието през затворените очи Бяха трансформирали мраморния под пред една от картинните галерии в Берлин в дансинг, ограден с дребни чаени свещи. Разкошно време, лято. Звучеше аржентинско танго. Тогава за първи път видях моя предстоящ преподавател и наставник Константи Рюгер (Constantin Rüger) – хубав, млад мъж с една необикновено изглеждаща жена в ръцете. Танцуваха в доста близка прегръдка, главите им бях опрени, нейните очи бяха затворени и той от време-на време също затваряше своите. Изглеждаха като че ли имаха балон към себе си, като че ли бяха единствено един за различен и за тях не съществуваше нищо друго на този свят. Като че ли това, което споделяха и правеха дружно беше толкоз тяхно, че не можеше да се види извън, само че им доставяше голямо наслаждение. Никога до този миг не бях виждала и усещала сходно нещо. И тогава си споделих: „ Ей това желая. Искам един ден този мъж да танцува с мен и да се почувства по този начин както с тази жена “. За което ми трябваха дванадесет години…
Как избра тангото?
Нямах визия, че ще стане по този начин. Не съм го избирала. Буквално ме завлачиха на танго и първоначално изобщо не ми хареса. На фона на общоприетите и латиноамериканските танци, които бях танцувала, тангото ми се стори напряко скучно и мудно. На всичкото от горната страна първият ми преподавател беше един аржентинец, който идваше да преподава леко пийнал и единственото, което споделяше беше: „ No!... No! “… и толкова. Нищо не обясняваше, просто споделяше „ No! “, сиреч – „ Не! “, че не става. И аз бях решила да се отхвърлям, до момента в който в края на семестъра през лятото не видях Константин Рюгер в картинната изложба, където се бяха събрали да танцуват учители. Започнах да отивам на всичките му уроци, досега в който той ме предложения да стана негов помощник в преподаването. Станах негово протеже, даже от време на време го замествах в уроците, когато той пътуваше. Партнирах му, само че преди да пожелае в действителност да танцува с мен, като с онази жена, минаха години. През тях имаше интервал, в който не се виждахме. Аз се развивах сама и когато още веднъж се видяхме със свежи очи – да, това, което си бях поискала преди дванадесет години, се сбъдна...
Смехът ѝ е сърдечен и инфекциозен, на моменти бездънен и приглушен, в други - избухлив като на малко момиче, или пък бездънен и топъл, когато се вълнува от това, което споделя. Очите ѝ не стопират да мислят. Ту потъмняват до доста черно и се потапят в загатна, който споделя, ту се уголемяват и концентрират, до момента в който търсят съответна дума или съпоставяне, само че постоянно те хващат и те държат. Точно такава е и до момента в който преподава в залата за танци. В момент можеш да чуеш метафора като:
... ние двамата в този момент сме като една книга, която първо се отваря от едната страна, след това я залепяме, там където е била отворена и започваме да я раздираме, с цел да я отворим от другата страна… сякаш грешната…
или:
... с цел да останем дружно в танца, си представяме, че сме в един цилиндър и гърбовете ни разказват вътрешната страна на този цилиндър…
После, както се усмихва, ще пристигна при теб и с най-съсредоточения, нетърпящ възражения взор ще ти покаже какъв брой е съществено това, което приказва. И цялата ѝ външност ще изиска от теб да се отдадеш на едно малко, даже незначително на глед придвижване като да вземем за пример: „ последвай ханша ми... “, и, до момента в който се опитваш да го направиш, няма по какъв начин да не си с нея, да присъстваш и да се отдадеш 100 %. Завладян си!
Тя е Ваня Рей, известна в света на тангото с копринената си прегръдка. Пътува като преподавател по аржентинско танго и DJ на огромните интернационалните танго фестивали. За танго музиката споделя:
Тангото е повече горест, в сравнение с драма. То е за изгубената обич, не безусловно сред мъж и жена. Моят обичан валс да вземем за пример е „ Обичани ръце “(„ Manos adoradas ”), където героят споделя за ръцете на майка си, за това, че не са красиви, само че за него са най-хубавите ръце на света. Обикновено в тангото нещо е изгубено - от обичан човек до Родина, тъй като това е музика на емигранти, които отиват в Аржентина. (Замисля се и след това се усмихва, даже стартира да се смее с глас, когато казва): „ Въпреки че, в случай че попиташ коя е родината на аржентинското танго може да попаднеш в особена ситуация… Защото аржентинците и уругвайците постоянно спорят коя е родината на аржентинското танго. И, в случай че искаш да се харесаш на уругвайци, казвай им, че тангото е тяхно, в случай че искаш да се харесаш на аржентинци - съгласи се, че тангото е тяхно. (смее се, след това притихва и продължава сериозно) „ Но която и да е родината на този танц и музика, значимото е, че към аржентинското танго се свързват нормално зрели хора, които са претърпели нещо в живота, чиято лодка на живота е била разтърсена повече пъти… когато си печален, няма по-добро място от това да изтанцуваш един танц в прегръдката на някого… и затова тангото като че ли не е за тийнейджъри… това е доста специфично…
Ваня Рей танцува пред публиката на три континента (Северна, Южна Америка и Европа) с над 30 сътрудници и партньорки от целия свят и доближава до някои от най-екзотичните места на Земята - Пуерто Рико, Кайманските острови, Буенос Айрес и Канкун в Мексико. Днес живее в Остин (Тексас, САЩ), където преподава аржентинско танго. Но най-вълнуващото място, на което е танцувала за нея си остава Буенос Айрес, Аржентина, тъй като:
Това да танцувам пред аржентинска аудитория, да пущам музика на техни милонги и да преподавам в Аржентина - това е най-голямото ми достижение и може би ще си остане най-голямото. Това, че те ме канят да преподавам там, на тях, е все едно на краставичар краставици да продаваш…, само че те ме канят всяка година. А това е огромно самопризнание и най-големият комплимент, който мога да получа. Определено Буенос Айрес е най-любимото ми място за танцуване, тъй като е неповторимо място. Те към момента имат специфични клубове, които се употребяват единствено за танцуване на танго. Една танцьорка, да вземем за пример, ми описа, че клубът, в който върви да танцува съществува от тридесет години и тя за тези тридесет години седи постоянно на една и съща маса. И това също е неповторимо, тъй като демонстрира съхранена традиция на нещо, което не можеш да видиш на всички места като отношение. И за мен е неповторимо да бъда на тези места, в тези клубове, това е като че ли да влезеш в остаряла постройка и да усетиш историята, която тя е съхранила, която пази. Интересно е, че тези клубове, хм… те не са да кажем с по-хубав под (гладкостта на пода е изключително значим за аржентинското танго - б.а.) от американските или европейските, в противен случай, от време на време подът им е ужасяващ, само че това няма значение. Важното е атмосферата, осветлението, хората, които идват, с цел да танцуват… всичко е приказно… да, като в приказка е…
Част втора: Танцът и метафорите за човешкото отваряне пласт по слойТози танц е положение, в което двамата сътрудници се откриват един пред различен. Според мен е и метафора за живота, тъй като в него има роля на „ водещ “ и на „ идващ “. Този, който води танца, би трябвало да знае какво желае, с цел да го съобщи на този, който го следва. Ако водещият не е сигурен в това какво желае да се случи, то няма по какъв начин да се случи. А тези, които следват би трябвало да умеят да играят една доста сложна игра – да си задоволително толерантен, с цел да изчакаш да видиш къде желаят да отидеш и задоволително бърз, с цел да отидеш в точния момент, само че без стрес. Тези, които следват би трябвало да се отдават на придвижването, което сътрудникът им предлага.След това обаче идва забавната част, в която на едно по-високо равнище в общуването, идващите могат да стартират да мислят какво още могат да създадат в танца, с изключение на заложеното им от водещия. Или пък по какъв начин да го създадат, тъй че да „ оцветят “ танца и в него да има разговор. А може би най-високото равнище в това другарство е когато този, който следва (това най-често е жената) стартира да предлага придвижванията и да покаже на мъжа какво да прави, и той да стартира да я следва. Но това е мъчно тъкмо както в живота, тъй като сътрудникът, който до в този момент е водил би трябвало да покаже подготвеност да одобри препоръчаното му от дамата придвижване, а тя би трябвало да покаже ясно, че в този миг тя поема ролята на водеща. И тогава сътрудниците или си пасват, или не, само че с цел да се случи това, хората, които танцуват би трябвало да са самостоятелни като персони.За да могат да се подчинят с лекост на някого или да го опознаят, първо би трябвало да познават себе си. Чак тогава могат да се впуснат в отварянето на колегата и на себе си пласт по пласт. Ако не приказваш, няма по какъв начин да те чуят и в танца, и в живота, само че би трябвало да имаш какво да кажеш и да знаеш по какъв начин да го кажеш. Трябва да знаеш и по кое време да замълчиш. Това е положение, в което всеки дава на другия да го „ пипне “ през доверието, което са построили.Част трета: Да преподаваш аржентинско танго – отваряне на вратата
Ти си неповторима в доста неща, свързани с аржентинското танго. Едно от които е, че преподаваш без сътрудник. Това е извънредно. Защо избра да преподаваш сама танц, в който всеки от сътрудниците има характерна роля?
Не са доста дамите, които могат да извършват ролята на водещия в аржентинското танго. Има един фатализъм, че в случай че ти преподава аржентинец, от него ще научиш доста повече, в сравнение с от различен танцьор. Същото е и тук – хората си мислят, че мъжът (обикновено водещият) в танца знае повече, че в него е силата на двойката и в случай че имат въпрос постоянно избират да го зададат на него. Ако двойката се разпадне, дамата по-трудно си намира нов сътрудник, за разлика от мъжа. Аз не желая да бъда в тази обстановка. За мен е доста значимо цената ми да бъде определяна от това, което аз мога да върша, а не от това, което хората си мислят, че мъжът до мен прави. Аз мога да извършвам и двете даже - да повеждам и последвам еднообразно добре. И, за в този момент не съм подготвена да отдам триумфа, за който съм работила години на някого. Част четвърта: Пътят към вишните
Кога пътува за първи път в чужбина?
Още в гимназията, бях на към 16 години. Тогава ни изпратиха на някакъв семинар в Зоненберг (Sonnenberg) – едно малко, само че доста картинно селце в Германия. Когато отидох там си помислих, че съм попаднала в дребен парадайс, тъй като имаше всичко, за разлика от тук. А на всичкото от горната страна, имаше някакъв празник и пред всяка врата на дребна къщурка беше поставена Баба Яга, и изглеждаше безусловно нереално и красиво, като в приказка…
Какво не пропускаш да сложиш през днешния ден в куфара си?
Обувките за танци (смее се) Дори, когато отида някъде, където няма никакъв късмет да танцувам, те са с мен, тъй като историята ме учи, че когато чуя музика, не мога да остана седнала.
Къде сядаш – до прозореца или до пътеката?
Това зависи дали е дневен или нощен полетът. Ако ще дремя съм до прозореца, в случай че няма да дремя съм до пътеката.
Хората сядат до прозореца, с цел да гледат през него. Ти за какво си на назад?
(започва да се смее) Аз пътувам доста пъти в годината с полети, които са над 10 часа. Така че човек се научава, че на идващия ден, след полета светът не е приключил, а продължава да действа. И в случай че 10 часа е гледал през прозореца, по-късно денят ще е доста по-труден, а в случай че е поспал, тогава нещата са по-лесни.
Къде мечтаеш да отидеш?
В Япония. Искам да видя природата им. Аз съм градско дете. Когато си почивам обичам да се разхождам, но в града, да се мешам с хора, да се движа около къщите и да ги преглеждам, не в някоя планина или парк… само че японските градини доста желая да ги видя.
Вишните ли искаш да видиш, вишните когато цъфтят? А би ли танцувала измежду цъфтящи вишни, от чиито клони се ронят нежни, уханни, дребни цветове?
О, да! Стига това да не обиди по някакъв метод културата им. Но доста бих желала тъкмо това.
Част пета: Вярата и свободата посред приказкатаАз бях доста положително дете. Такова, дето съвсем единствено шестици носеше у дома. Родителите ми в никакъв случай не са ме спирали да върша това, което желая. Тренирала съм лека атлетика и плуване, играла съм национални танци, изобщо постоянно съм се стремила денят ми да е цялостен и, по този начин си беше преди, а и е – до ден сегашен. От дребна доста обичам да чета и по тази причина в непрекъснатите ми пътувания с мен постоянно са две от обичаните ми книги: „ Вино от глухарчета “ на Рей Бредбъри и „ Пътеводител на галактическия стопаджия “ на Дъглас Адамс. Чела съм ги и на четирите езика, които приказвам – български, немски, британски и испански.
В какво вярваш?
Аз имам вяра в това, че нищо няма смисъл… подобен, какъвто нормално хората влагат. Например като кажат „ смисълът на живота ми е да имам деца “… ми, то единствено след три генерации ти си просто фотография в албум, която не приказва на никого съвсем нищо. Не му споделя каква е била личността ти, какво си обичал, какво не си харесвал, по какъв начин си живял, какво те е наранявало или те е правело щастлив… Дори и Айнщайн, намерения си, какъв брой е направил за света, само че какво това оказва помощ на него? Той отново е умрял… Така че, съгласно мен нищо няма смисъл и мислейки по този метод, това ме успокоява. Знам, че всичко е преходно на този свят, колкото и да е трагично, то ще премине… и то ще мине, и това ще мине… Всичко положително, което върша или пък когато се държа с някого добре, това е тъй като по този начин желая, тъй като това е моята настройка към този човек или обстановка, а не, тъй като ме е боязън от някакво отмъщение или наказване, или от оценката на хората. Вярвам, че повода да правиш нещо по съответен метод е потребността да го правиш тъкмо по този начин, а не тъй като някой те е учил по какъв начин да го правиш. Всичко би трябвало да се прави съгласно личните убеждения, полезности и критерии. “
Е, с тези думи в действителност стигнахме до свободата, влязохме в визиите за нея. Какво е за теб свободата?
Свободата е опцията човек да се самоизявява, без да се опасява. Ето да вземем за пример тук в Щатите, в случай че някой е безбожник, няма късмет да има политическа кариера, няма да бъде определен на висока политическа позиция, тъй като не има вяра в нещата, в които е признато да се има вяра и това е дискриминация и тип липса на независимост да вярваш или да не вярваш в общоприетото. Същото важи и за хора с друга от общоприетата за естествена полова ориентировка, които не могат да се изявят в нищо, не могат да покажат себе си умерено и свободно, без да се опасяват, че могат да бъдат засегнати. Така че, за мен това е свободата - опцията за самоизява, себеизява - подобен, какъвто си. Човек може без съвсем всичко, само че да вземем за пример, в случай че дълго време не се храни или не пие вода ще загине, същото е и със свободата. Ако я няма ще загинеш прочувствено. Затова и одобрявам танцуването толкоз доста, тъй като имам опция през танца да показвам възприятията и страстите си. Мерил Стрийп беше споделила в едно изявление, че е доста притеснителна в живота и актьорската игра ѝ дава опция да покаже какво е отвън тази притеснителност. Така е и при мен. За мен тангото е роля, тъй като то е изкуство. В него мога да бъда това, което другояче не бих могла да показвам и демонстрирам в обществото от самото начало.
Приказка..?
Да, тип приказка… “ (усмихва се)
Каква ще е Ваня след 10 години?
Аз в никакъв случай не съм си представяла, че ще стана танцьорка, че аржентинското танго ще се трансформира в моя специалност, а камо ли да знам за след 10 години. Но знам, че имам желание да танцувам и когато съм на осемдесет. (започва да се смее)Идеята, желанието ми е, тогава да съм като Йода. Да съм дребна, дебела, да съм с дълги уши и дълъг нос. Но пък за сметка на това да знам безусловно всичко за тангото. За да желаят да танцуват с мен Джедаите… (смехът ѝ става неудържим…) тъй като аз съм Мастера…
Ако желаете да се свържете с Ваня Рей или да научите повече за нея, надникнете в уеб страницата ѝ: https://vaniatango.com/
„ Аз до този миг пребивавам три живота. Единият е в България, до момента в който учех в Немската гимназия и немска лингвистика в Софийския университет. Вторият е в Германия. Завърших Немската, разумно беше да отида и в Германия. Третият ми живот стартира през 2005-а, когато отпътувах за Ню Йорк, където ме поканиха да преподавам танго. През 2017-а станаха тъкмо 20 години откак напуснах България. Винаги съм си мислела, че ще бъда или преводач, или учителка по немски, или началник на банка. А то... „ Чуй какво се случи… “
ПриказкатаКогато бях дребна, най-вече обичах приказки за принцеси и принцове, и дракони, а в случай че има и магия… ехеее… Даже в този момент се сещам за една, където той си режеше от петата, с цел да дава на орела, който го водеше в подземното царство… а пък тя се преструваше на заспала… Тази приказка я одобрявам, тъй като и до през днешния ден си припомням, че се пробвах като малко момиченце да се направя на нея – тя гледала сред ресниците си и той не схванал, че тя не спи… И аз по този начин вечер пред нашите се пробвах да виждам през ресниците си и те да не схванат, че не дремя, само че, оказа се, че не може… постоянно разбираха, че не спя…Част първа: Формите и наличието през затворените очи Бяха трансформирали мраморния под пред една от картинните галерии в Берлин в дансинг, ограден с дребни чаени свещи. Разкошно време, лято. Звучеше аржентинско танго. Тогава за първи път видях моя предстоящ преподавател и наставник Константи Рюгер (Constantin Rüger) – хубав, млад мъж с една необикновено изглеждаща жена в ръцете. Танцуваха в доста близка прегръдка, главите им бях опрени, нейните очи бяха затворени и той от време-на време също затваряше своите. Изглеждаха като че ли имаха балон към себе си, като че ли бяха единствено един за различен и за тях не съществуваше нищо друго на този свят. Като че ли това, което споделяха и правеха дружно беше толкоз тяхно, че не можеше да се види извън, само че им доставяше голямо наслаждение. Никога до този миг не бях виждала и усещала сходно нещо. И тогава си споделих: „ Ей това желая. Искам един ден този мъж да танцува с мен и да се почувства по този начин както с тази жена “. За което ми трябваха дванадесет години…
Как избра тангото?
Нямах визия, че ще стане по този начин. Не съм го избирала. Буквално ме завлачиха на танго и първоначално изобщо не ми хареса. На фона на общоприетите и латиноамериканските танци, които бях танцувала, тангото ми се стори напряко скучно и мудно. На всичкото от горната страна първият ми преподавател беше един аржентинец, който идваше да преподава леко пийнал и единственото, което споделяше беше: „ No!... No! “… и толкова. Нищо не обясняваше, просто споделяше „ No! “, сиреч – „ Не! “, че не става. И аз бях решила да се отхвърлям, до момента в който в края на семестъра през лятото не видях Константин Рюгер в картинната изложба, където се бяха събрали да танцуват учители. Започнах да отивам на всичките му уроци, досега в който той ме предложения да стана негов помощник в преподаването. Станах негово протеже, даже от време на време го замествах в уроците, когато той пътуваше. Партнирах му, само че преди да пожелае в действителност да танцува с мен, като с онази жена, минаха години. През тях имаше интервал, в който не се виждахме. Аз се развивах сама и когато още веднъж се видяхме със свежи очи – да, това, което си бях поискала преди дванадесет години, се сбъдна...
Смехът ѝ е сърдечен и инфекциозен, на моменти бездънен и приглушен, в други - избухлив като на малко момиче, или пък бездънен и топъл, когато се вълнува от това, което споделя. Очите ѝ не стопират да мислят. Ту потъмняват до доста черно и се потапят в загатна, който споделя, ту се уголемяват и концентрират, до момента в който търсят съответна дума или съпоставяне, само че постоянно те хващат и те държат. Точно такава е и до момента в който преподава в залата за танци. В момент можеш да чуеш метафора като:
... ние двамата в този момент сме като една книга, която първо се отваря от едната страна, след това я залепяме, там където е била отворена и започваме да я раздираме, с цел да я отворим от другата страна… сякаш грешната…
или:
... с цел да останем дружно в танца, си представяме, че сме в един цилиндър и гърбовете ни разказват вътрешната страна на този цилиндър…
После, както се усмихва, ще пристигна при теб и с най-съсредоточения, нетърпящ възражения взор ще ти покаже какъв брой е съществено това, което приказва. И цялата ѝ външност ще изиска от теб да се отдадеш на едно малко, даже незначително на глед придвижване като да вземем за пример: „ последвай ханша ми... “, и, до момента в който се опитваш да го направиш, няма по какъв начин да не си с нея, да присъстваш и да се отдадеш 100 %. Завладян си!
Тя е Ваня Рей, известна в света на тангото с копринената си прегръдка. Пътува като преподавател по аржентинско танго и DJ на огромните интернационалните танго фестивали. За танго музиката споделя:
Тангото е повече горест, в сравнение с драма. То е за изгубената обич, не безусловно сред мъж и жена. Моят обичан валс да вземем за пример е „ Обичани ръце “(„ Manos adoradas ”), където героят споделя за ръцете на майка си, за това, че не са красиви, само че за него са най-хубавите ръце на света. Обикновено в тангото нещо е изгубено - от обичан човек до Родина, тъй като това е музика на емигранти, които отиват в Аржентина. (Замисля се и след това се усмихва, даже стартира да се смее с глас, когато казва): „ Въпреки че, в случай че попиташ коя е родината на аржентинското танго може да попаднеш в особена ситуация… Защото аржентинците и уругвайците постоянно спорят коя е родината на аржентинското танго. И, в случай че искаш да се харесаш на уругвайци, казвай им, че тангото е тяхно, в случай че искаш да се харесаш на аржентинци - съгласи се, че тангото е тяхно. (смее се, след това притихва и продължава сериозно) „ Но която и да е родината на този танц и музика, значимото е, че към аржентинското танго се свързват нормално зрели хора, които са претърпели нещо в живота, чиято лодка на живота е била разтърсена повече пъти… когато си печален, няма по-добро място от това да изтанцуваш един танц в прегръдката на някого… и затова тангото като че ли не е за тийнейджъри… това е доста специфично…
Ваня Рей танцува пред публиката на три континента (Северна, Южна Америка и Европа) с над 30 сътрудници и партньорки от целия свят и доближава до някои от най-екзотичните места на Земята - Пуерто Рико, Кайманските острови, Буенос Айрес и Канкун в Мексико. Днес живее в Остин (Тексас, САЩ), където преподава аржентинско танго. Но най-вълнуващото място, на което е танцувала за нея си остава Буенос Айрес, Аржентина, тъй като:
Това да танцувам пред аржентинска аудитория, да пущам музика на техни милонги и да преподавам в Аржентина - това е най-голямото ми достижение и може би ще си остане най-голямото. Това, че те ме канят да преподавам там, на тях, е все едно на краставичар краставици да продаваш…, само че те ме канят всяка година. А това е огромно самопризнание и най-големият комплимент, който мога да получа. Определено Буенос Айрес е най-любимото ми място за танцуване, тъй като е неповторимо място. Те към момента имат специфични клубове, които се употребяват единствено за танцуване на танго. Една танцьорка, да вземем за пример, ми описа, че клубът, в който върви да танцува съществува от тридесет години и тя за тези тридесет години седи постоянно на една и съща маса. И това също е неповторимо, тъй като демонстрира съхранена традиция на нещо, което не можеш да видиш на всички места като отношение. И за мен е неповторимо да бъда на тези места, в тези клубове, това е като че ли да влезеш в остаряла постройка и да усетиш историята, която тя е съхранила, която пази. Интересно е, че тези клубове, хм… те не са да кажем с по-хубав под (гладкостта на пода е изключително значим за аржентинското танго - б.а.) от американските или европейските, в противен случай, от време на време подът им е ужасяващ, само че това няма значение. Важното е атмосферата, осветлението, хората, които идват, с цел да танцуват… всичко е приказно… да, като в приказка е…
Част втора: Танцът и метафорите за човешкото отваряне пласт по слойТози танц е положение, в което двамата сътрудници се откриват един пред различен. Според мен е и метафора за живота, тъй като в него има роля на „ водещ “ и на „ идващ “. Този, който води танца, би трябвало да знае какво желае, с цел да го съобщи на този, който го следва. Ако водещият не е сигурен в това какво желае да се случи, то няма по какъв начин да се случи. А тези, които следват би трябвало да умеят да играят една доста сложна игра – да си задоволително толерантен, с цел да изчакаш да видиш къде желаят да отидеш и задоволително бърз, с цел да отидеш в точния момент, само че без стрес. Тези, които следват би трябвало да се отдават на придвижването, което сътрудникът им предлага.След това обаче идва забавната част, в която на едно по-високо равнище в общуването, идващите могат да стартират да мислят какво още могат да създадат в танца, с изключение на заложеното им от водещия. Или пък по какъв начин да го създадат, тъй че да „ оцветят “ танца и в него да има разговор. А може би най-високото равнище в това другарство е когато този, който следва (това най-често е жената) стартира да предлага придвижванията и да покаже на мъжа какво да прави, и той да стартира да я следва. Но това е мъчно тъкмо както в живота, тъй като сътрудникът, който до в този момент е водил би трябвало да покаже подготвеност да одобри препоръчаното му от дамата придвижване, а тя би трябвало да покаже ясно, че в този миг тя поема ролята на водеща. И тогава сътрудниците или си пасват, или не, само че с цел да се случи това, хората, които танцуват би трябвало да са самостоятелни като персони.За да могат да се подчинят с лекост на някого или да го опознаят, първо би трябвало да познават себе си. Чак тогава могат да се впуснат в отварянето на колегата и на себе си пласт по пласт. Ако не приказваш, няма по какъв начин да те чуят и в танца, и в живота, само че би трябвало да имаш какво да кажеш и да знаеш по какъв начин да го кажеш. Трябва да знаеш и по кое време да замълчиш. Това е положение, в което всеки дава на другия да го „ пипне “ през доверието, което са построили.Част трета: Да преподаваш аржентинско танго – отваряне на вратата
Ти си неповторима в доста неща, свързани с аржентинското танго. Едно от които е, че преподаваш без сътрудник. Това е извънредно. Защо избра да преподаваш сама танц, в който всеки от сътрудниците има характерна роля?
Не са доста дамите, които могат да извършват ролята на водещия в аржентинското танго. Има един фатализъм, че в случай че ти преподава аржентинец, от него ще научиш доста повече, в сравнение с от различен танцьор. Същото е и тук – хората си мислят, че мъжът (обикновено водещият) в танца знае повече, че в него е силата на двойката и в случай че имат въпрос постоянно избират да го зададат на него. Ако двойката се разпадне, дамата по-трудно си намира нов сътрудник, за разлика от мъжа. Аз не желая да бъда в тази обстановка. За мен е доста значимо цената ми да бъде определяна от това, което аз мога да върша, а не от това, което хората си мислят, че мъжът до мен прави. Аз мога да извършвам и двете даже - да повеждам и последвам еднообразно добре. И, за в този момент не съм подготвена да отдам триумфа, за който съм работила години на някого. Част четвърта: Пътят към вишните
Кога пътува за първи път в чужбина?
Още в гимназията, бях на към 16 години. Тогава ни изпратиха на някакъв семинар в Зоненберг (Sonnenberg) – едно малко, само че доста картинно селце в Германия. Когато отидох там си помислих, че съм попаднала в дребен парадайс, тъй като имаше всичко, за разлика от тук. А на всичкото от горната страна, имаше някакъв празник и пред всяка врата на дребна къщурка беше поставена Баба Яга, и изглеждаше безусловно нереално и красиво, като в приказка…
Какво не пропускаш да сложиш през днешния ден в куфара си?
Обувките за танци (смее се) Дори, когато отида някъде, където няма никакъв късмет да танцувам, те са с мен, тъй като историята ме учи, че когато чуя музика, не мога да остана седнала.
Къде сядаш – до прозореца или до пътеката?
Това зависи дали е дневен или нощен полетът. Ако ще дремя съм до прозореца, в случай че няма да дремя съм до пътеката.
Хората сядат до прозореца, с цел да гледат през него. Ти за какво си на назад?
(започва да се смее) Аз пътувам доста пъти в годината с полети, които са над 10 часа. Така че човек се научава, че на идващия ден, след полета светът не е приключил, а продължава да действа. И в случай че 10 часа е гледал през прозореца, по-късно денят ще е доста по-труден, а в случай че е поспал, тогава нещата са по-лесни.
Къде мечтаеш да отидеш?
В Япония. Искам да видя природата им. Аз съм градско дете. Когато си почивам обичам да се разхождам, но в града, да се мешам с хора, да се движа около къщите и да ги преглеждам, не в някоя планина или парк… само че японските градини доста желая да ги видя.
Вишните ли искаш да видиш, вишните когато цъфтят? А би ли танцувала измежду цъфтящи вишни, от чиито клони се ронят нежни, уханни, дребни цветове?
О, да! Стига това да не обиди по някакъв метод културата им. Но доста бих желала тъкмо това.
Част пета: Вярата и свободата посред приказкатаАз бях доста положително дете. Такова, дето съвсем единствено шестици носеше у дома. Родителите ми в никакъв случай не са ме спирали да върша това, което желая. Тренирала съм лека атлетика и плуване, играла съм национални танци, изобщо постоянно съм се стремила денят ми да е цялостен и, по този начин си беше преди, а и е – до ден сегашен. От дребна доста обичам да чета и по тази причина в непрекъснатите ми пътувания с мен постоянно са две от обичаните ми книги: „ Вино от глухарчета “ на Рей Бредбъри и „ Пътеводител на галактическия стопаджия “ на Дъглас Адамс. Чела съм ги и на четирите езика, които приказвам – български, немски, британски и испански.
В какво вярваш?
Аз имам вяра в това, че нищо няма смисъл… подобен, какъвто нормално хората влагат. Например като кажат „ смисълът на живота ми е да имам деца “… ми, то единствено след три генерации ти си просто фотография в албум, която не приказва на никого съвсем нищо. Не му споделя каква е била личността ти, какво си обичал, какво не си харесвал, по какъв начин си живял, какво те е наранявало или те е правело щастлив… Дори и Айнщайн, намерения си, какъв брой е направил за света, само че какво това оказва помощ на него? Той отново е умрял… Така че, съгласно мен нищо няма смисъл и мислейки по този метод, това ме успокоява. Знам, че всичко е преходно на този свят, колкото и да е трагично, то ще премине… и то ще мине, и това ще мине… Всичко положително, което върша или пък когато се държа с някого добре, това е тъй като по този начин желая, тъй като това е моята настройка към този човек или обстановка, а не, тъй като ме е боязън от някакво отмъщение или наказване, или от оценката на хората. Вярвам, че повода да правиш нещо по съответен метод е потребността да го правиш тъкмо по този начин, а не тъй като някой те е учил по какъв начин да го правиш. Всичко би трябвало да се прави съгласно личните убеждения, полезности и критерии. “
Е, с тези думи в действителност стигнахме до свободата, влязохме в визиите за нея. Какво е за теб свободата?
Свободата е опцията човек да се самоизявява, без да се опасява. Ето да вземем за пример тук в Щатите, в случай че някой е безбожник, няма късмет да има политическа кариера, няма да бъде определен на висока политическа позиция, тъй като не има вяра в нещата, в които е признато да се има вяра и това е дискриминация и тип липса на независимост да вярваш или да не вярваш в общоприетото. Същото важи и за хора с друга от общоприетата за естествена полова ориентировка, които не могат да се изявят в нищо, не могат да покажат себе си умерено и свободно, без да се опасяват, че могат да бъдат засегнати. Така че, за мен това е свободата - опцията за самоизява, себеизява - подобен, какъвто си. Човек може без съвсем всичко, само че да вземем за пример, в случай че дълго време не се храни или не пие вода ще загине, същото е и със свободата. Ако я няма ще загинеш прочувствено. Затова и одобрявам танцуването толкоз доста, тъй като имам опция през танца да показвам възприятията и страстите си. Мерил Стрийп беше споделила в едно изявление, че е доста притеснителна в живота и актьорската игра ѝ дава опция да покаже какво е отвън тази притеснителност. Така е и при мен. За мен тангото е роля, тъй като то е изкуство. В него мога да бъда това, което другояче не бих могла да показвам и демонстрирам в обществото от самото начало.
Приказка..?
Да, тип приказка… “ (усмихва се)
Каква ще е Ваня след 10 години?
Аз в никакъв случай не съм си представяла, че ще стана танцьорка, че аржентинското танго ще се трансформира в моя специалност, а камо ли да знам за след 10 години. Но знам, че имам желание да танцувам и когато съм на осемдесет. (започва да се смее)Идеята, желанието ми е, тогава да съм като Йода. Да съм дребна, дебела, да съм с дълги уши и дълъг нос. Но пък за сметка на това да знам безусловно всичко за тангото. За да желаят да танцуват с мен Джедаите… (смехът ѝ става неудържим…) тъй като аз съм Мастера…
Ако желаете да се свържете с Ваня Рей или да научите повече за нея, надникнете в уеб страницата ѝ: https://vaniatango.com/
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ