Дневникът на Боян Петров: Първи, неуспешен опит за Даулагири
В нощта на 15 септември българският планинар Боян Петров е опитал несполучливо да доближи десетия си осемхилядник в соловото си нанагорнище. Подробностите четете в третия му дневник от началото на експедицията. Как доближи до базовия лагер четете тук. Втората част на дневника му показва живота в базовия лагер и адаптацията - за тях четете тук. Снимки от пътуването към задачата можете да видите тук.
Експедиция Даулагири 2017- първи опит несполучлив, ще има и втори
Всичките си досегашни осемхилядници съм ги изкачил от втория си опит. Не знам за какво си повярвах, че този ще го изкача от раз, ще го сляза и просто ще си потегли към у дома. Прогнозата вещаеше мощно понижаване напразно, сняг в планината няма доста и напредването по маршрута планирах да е бързо и елементарно.
Последователно и без никакви проблеми за три дни построих Лагер 1 (5950 м), Лагер 2 (6666 м) и Лагер 3 (7260 м). Движех се с групата на Карлос Сория, само че постоянно тръгвах по-късно и пристигах по-рано от тях в лагерите. В деня на офанзивата (15.09.2017), Карлос, Люис, Сито и 6 шерпи потеглиха от Лагер 3 сред 21:30 и 22:30ч. Всички без изключение бяха с пухени костюми и кислородни маски. Аз се разсъниха тъкмо в среднощ, пих чаша лиофилизирана плодова течност, изядох един сладостен рубар, обух обувките, сложих котките и в 0:45ч потеглих нагоре. Лагер 3 е на толкоз стръмен скат, че да отидеш до палатката на някой от съседите би трябвало наложително да ползваш котки и въже.
© Боян Петров
Лагер 1 е ситуиран в поле от огромни цепнатини и ходенето без осигуровка е проблематично.
© Боян Петров
В Лагер 2 (6666 м) има три чертички покритие на един от мобилните непалски оператори.
© Боян Петров
Лагер 3 (7260 м) се намира на доста стръмен скат и издълбаването на платформа за дребна палатка лишава към един час.
Склонът нагоре беше чист и в първите два часа несъмнено съм вървял със скорост сред 120 и 150 метра денивелация в час. Беше ми студено, тъй като вървях единствено по термобельо, полар и тънка хибридна пухенка. След като напуснах ръба и започнах траверс по ската вдясно, ме удари мощен срещуположен вятър, който ме мъчеше не толкоз със силата си, колкото че носеше дребни ледени кристали, които се забиваха по всичките незакрити елементи на лицето. Не чаках доста и си сложих ски-маската, което ненапълно успокои ситуацията. Скоро по-късно си сложих и огромната 700-грамова пухенка и погледнах термометъра, който висеше на раницата - минус 19 градуса без вятъра. Ако го отчетях и него, несъмнено беше под -25С. Единственият късмет да не се преохлаждам сериозно беше да ускоря темпото. Отделно се молех, час по-скоро да ни огрее слънцето.
© Боян Петров
Гордо повеждам група от 9 индивида с кислородни маски.
В 4:30 ч. към този момент виждах заревото на изгрева, само че слънцето ни огря чак към 5:30 ч. След към час настигнах испанците и шерпите, задминах ги всички и отидох до водещия ги Пемба Шерпа. Намирахме се някъде на към 7800 метра.
" Пемба накъде е върхът? ". Той ми уточни несигурно някъде нагоре към билото над нас. Никой от групата не беше ходил толкоз високо, самият Пемба също не беше изкачвал върха, само че беше стигал доста покрай него.
Радостен, че виждам върховото било, започнах да надупчвам пъртина на 9 индивида катерещи с О2.
Интересно, само че бързо ги откъснах и единствено след половин час дистанцията сред мен и тях стана повече от 150 линейни метра. Бях си набелязал една точка от билото, откъдето допусках, че ще видя същинския връх. Най-накрая я стигнах и видях, че билото в действителност е серия от скални жандарми и снежни козирки, непреодолими без въже и сътрудник. Планът ми за траверс към върха пропадна. Височината беше 8055 метра и знаех, че съм на не повече от 300-400 метра от основния Даулагири.
© Боян Петров
Някой от тези върхове е основния Даулагири. Кой тъкмо се надявам да видя на идващия опит.
Тръгнах надолу и дълго махах на групата, която ме следваше, до момента в който ме схванат, че ще направя втурване с траверс към основата на основния връх. С един диагонал спуснах до 7850 метра и започнах да диря коридора, който води към върха. Оказа се, че е последният от серията коридори, които се спускаха от билото. Снегът се оказа ненадейно доста, нямаше нито фирн, нито лед както чаках.
Видях, че ме следват и седнах да ги изчакам. Само за по-малко от половин час потънахме в облаци. Испанците и Пемба ме настигнаха и направихме бърз разбор на ситуацията. В момента беше 12 часа на обяд, те бяха излезли от щурмовия лагер преди повече от 14 часа, видимостта изчезваше прогресивно както във всеки от предходните дни и до върха ни оставаха към 300 метра нанагорнище в бездънен сняг.
Аз се усещах изтощен и некадърен да подкрепям скоростта, с която катерех цялата нощ. Разсъждавах, че в случай че не съм бърз, значи съм рисков за себе си и за останалите. Взех решение, че се връщам и скоро откакто им го споделих и те заключиха, че се отхвърлят.
Само за 2:45 часа съумях да се спусна по пъртината на изкачването и в 15 ч. си влязох в палатката на щурмовия лагер много влажен от следобедния снеговалеж. Веднага изпих един упсарин, опаковка магнезиев цитрат и таблетка микс от минерали и соли. Заспах съвсем незабавно и не се усетих по какъв начин са минали три часа. Карлос и групата му още ги нямаше и аз се приготвих за втора нощувка над 7000 метра. Заспивайки, усетих, че започнаха да се прибират и откакто ги питах дали имат потребност от нещо, се отпуснах и заспах.
На другата заран на никого не му се ставаше, само че аз знаех, че желая да се спусна до базата и започнах да ги подпитвам какви са проектите им. Бяха много неуверени до каква степен след вчерашното втурване ще успее да се смъкне Карлос. При моята тактичност, не оставах на никое място заредена палатка с хранителни запаси, екипировка и гориво, ами всичко се разнасяше нагоре и надолу според от идната цел.
© Боян Петров
Така наподобяват киборгите с кислородни маски. Дори и аз не всеки път знам кой тъкмо седи зад тази дегизировка.
За пет часа се спуснах до базовия лагер и удовлетворен изпих над литър и половина доматена чорба. Коремът ми се беше много свил и колкото да съумях да изям и половината на това, което готвачът Ринджи ми сипваше.
Вече знам всичко за маршрута към Даулагири и възнамерявам да го потегли незабавно откакто получа информация за няколкодневно усъвършенстване на времето. Оставих си всичко някъде в снега на към 6000 метра сред Лагер 1 и 2, тъй че идващия път ще кача нагоре единствено храна и гориво. Съдбовно или не, само че първият път очевидно проучвам ситуацията, преценям разновидностите и пресмятам времена и хранителни запаси. На втория опит отивам спокоен и квалифициран, тъй че мога да се насладя на самото катерене във високите облаци.
Успешният височинен алпинизъм сигурно не е преследване на секунди, сантиметри и обиколки. Не е стадионна игра с ясни и предвидими параметри. Щом доближи върха обаче, алпинизмът ми дава убеденост, че упражнявам вярно, че възнамерявам добре цялата подготовка и че съм се научил да не недооценявам съперниците си. Да забележим по какъв начин ще изиграя до дъно картите си в дуела с Бялата планина - Даулагири. Оптимист съм, само че опитът ми демонстрира, че възможностите в " надбягването " с природата и планините в най-хубавия случай е 50 на 50.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Към върха с Боян Петров (122)
Експедиция Даулагири 2017- първи опит несполучлив, ще има и втори
Всичките си досегашни осемхилядници съм ги изкачил от втория си опит. Не знам за какво си повярвах, че този ще го изкача от раз, ще го сляза и просто ще си потегли към у дома. Прогнозата вещаеше мощно понижаване напразно, сняг в планината няма доста и напредването по маршрута планирах да е бързо и елементарно.
Последователно и без никакви проблеми за три дни построих Лагер 1 (5950 м), Лагер 2 (6666 м) и Лагер 3 (7260 м). Движех се с групата на Карлос Сория, само че постоянно тръгвах по-късно и пристигах по-рано от тях в лагерите. В деня на офанзивата (15.09.2017), Карлос, Люис, Сито и 6 шерпи потеглиха от Лагер 3 сред 21:30 и 22:30ч. Всички без изключение бяха с пухени костюми и кислородни маски. Аз се разсъниха тъкмо в среднощ, пих чаша лиофилизирана плодова течност, изядох един сладостен рубар, обух обувките, сложих котките и в 0:45ч потеглих нагоре. Лагер 3 е на толкоз стръмен скат, че да отидеш до палатката на някой от съседите би трябвало наложително да ползваш котки и въже.
© Боян Петров
Лагер 1 е ситуиран в поле от огромни цепнатини и ходенето без осигуровка е проблематично.
© Боян Петров
В Лагер 2 (6666 м) има три чертички покритие на един от мобилните непалски оператори.
© Боян Петров
Лагер 3 (7260 м) се намира на доста стръмен скат и издълбаването на платформа за дребна палатка лишава към един час.
Склонът нагоре беше чист и в първите два часа несъмнено съм вървял със скорост сред 120 и 150 метра денивелация в час. Беше ми студено, тъй като вървях единствено по термобельо, полар и тънка хибридна пухенка. След като напуснах ръба и започнах траверс по ската вдясно, ме удари мощен срещуположен вятър, който ме мъчеше не толкоз със силата си, колкото че носеше дребни ледени кристали, които се забиваха по всичките незакрити елементи на лицето. Не чаках доста и си сложих ски-маската, което ненапълно успокои ситуацията. Скоро по-късно си сложих и огромната 700-грамова пухенка и погледнах термометъра, който висеше на раницата - минус 19 градуса без вятъра. Ако го отчетях и него, несъмнено беше под -25С. Единственият късмет да не се преохлаждам сериозно беше да ускоря темпото. Отделно се молех, час по-скоро да ни огрее слънцето.
© Боян Петров
Гордо повеждам група от 9 индивида с кислородни маски.
В 4:30 ч. към този момент виждах заревото на изгрева, само че слънцето ни огря чак към 5:30 ч. След към час настигнах испанците и шерпите, задминах ги всички и отидох до водещия ги Пемба Шерпа. Намирахме се някъде на към 7800 метра.
" Пемба накъде е върхът? ". Той ми уточни несигурно някъде нагоре към билото над нас. Никой от групата не беше ходил толкоз високо, самият Пемба също не беше изкачвал върха, само че беше стигал доста покрай него.
Радостен, че виждам върховото било, започнах да надупчвам пъртина на 9 индивида катерещи с О2.
Интересно, само че бързо ги откъснах и единствено след половин час дистанцията сред мен и тях стана повече от 150 линейни метра. Бях си набелязал една точка от билото, откъдето допусках, че ще видя същинския връх. Най-накрая я стигнах и видях, че билото в действителност е серия от скални жандарми и снежни козирки, непреодолими без въже и сътрудник. Планът ми за траверс към върха пропадна. Височината беше 8055 метра и знаех, че съм на не повече от 300-400 метра от основния Даулагири.
© Боян Петров
Някой от тези върхове е основния Даулагири. Кой тъкмо се надявам да видя на идващия опит.
Тръгнах надолу и дълго махах на групата, която ме следваше, до момента в който ме схванат, че ще направя втурване с траверс към основата на основния връх. С един диагонал спуснах до 7850 метра и започнах да диря коридора, който води към върха. Оказа се, че е последният от серията коридори, които се спускаха от билото. Снегът се оказа ненадейно доста, нямаше нито фирн, нито лед както чаках.
Видях, че ме следват и седнах да ги изчакам. Само за по-малко от половин час потънахме в облаци. Испанците и Пемба ме настигнаха и направихме бърз разбор на ситуацията. В момента беше 12 часа на обяд, те бяха излезли от щурмовия лагер преди повече от 14 часа, видимостта изчезваше прогресивно както във всеки от предходните дни и до върха ни оставаха към 300 метра нанагорнище в бездънен сняг.
Аз се усещах изтощен и некадърен да подкрепям скоростта, с която катерех цялата нощ. Разсъждавах, че в случай че не съм бърз, значи съм рисков за себе си и за останалите. Взех решение, че се връщам и скоро откакто им го споделих и те заключиха, че се отхвърлят.
Само за 2:45 часа съумях да се спусна по пъртината на изкачването и в 15 ч. си влязох в палатката на щурмовия лагер много влажен от следобедния снеговалеж. Веднага изпих един упсарин, опаковка магнезиев цитрат и таблетка микс от минерали и соли. Заспах съвсем незабавно и не се усетих по какъв начин са минали три часа. Карлос и групата му още ги нямаше и аз се приготвих за втора нощувка над 7000 метра. Заспивайки, усетих, че започнаха да се прибират и откакто ги питах дали имат потребност от нещо, се отпуснах и заспах.
На другата заран на никого не му се ставаше, само че аз знаех, че желая да се спусна до базата и започнах да ги подпитвам какви са проектите им. Бяха много неуверени до каква степен след вчерашното втурване ще успее да се смъкне Карлос. При моята тактичност, не оставах на никое място заредена палатка с хранителни запаси, екипировка и гориво, ами всичко се разнасяше нагоре и надолу според от идната цел.
© Боян Петров
Така наподобяват киборгите с кислородни маски. Дори и аз не всеки път знам кой тъкмо седи зад тази дегизировка.
За пет часа се спуснах до базовия лагер и удовлетворен изпих над литър и половина доматена чорба. Коремът ми се беше много свил и колкото да съумях да изям и половината на това, което готвачът Ринджи ми сипваше.
Вече знам всичко за маршрута към Даулагири и възнамерявам да го потегли незабавно откакто получа информация за няколкодневно усъвършенстване на времето. Оставих си всичко някъде в снега на към 6000 метра сред Лагер 1 и 2, тъй че идващия път ще кача нагоре единствено храна и гориво. Съдбовно или не, само че първият път очевидно проучвам ситуацията, преценям разновидностите и пресмятам времена и хранителни запаси. На втория опит отивам спокоен и квалифициран, тъй че мога да се насладя на самото катерене във високите облаци.
Успешният височинен алпинизъм сигурно не е преследване на секунди, сантиметри и обиколки. Не е стадионна игра с ясни и предвидими параметри. Щом доближи върха обаче, алпинизмът ми дава убеденост, че упражнявам вярно, че възнамерявам добре цялата подготовка и че съм се научил да не недооценявам съперниците си. Да забележим по какъв начин ще изиграя до дъно картите си в дуела с Бялата планина - Даулагири. Оптимист съм, само че опитът ми демонстрира, че възможностите в " надбягването " с природата и планините в най-хубавия случай е 50 на 50.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Към върха с Боян Петров (122)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ