Войната в Украйна раздели семейства, но сближи непознати
„ В обикновено време съм Яна Сончковская. Уча публицистика в Киевския народен университет „ Тарас Шевченко ”. Работя като начин на живот журналистка в украинската онлайн медия „ Обозревател ”. Във военно време съм Яна Сончковская. Живея в Бердичев, където е по-безопасно от Киев. И съм боен сътрудник в „ Обозревател ”.
Между двете версии на 20-годишната Яна би трябвало да са минали години. Но ги дели една-единствена дата - 24 февруари.
Повече от месец продължава войната в Украйна. Милиони украинци напускаха домовете си и поеха към по-малки градове или прилежащи страни в търсене на сигурност. Тази внезапна и коренна смяна в метода на живот се отразява по необикновен метод на хората на възрастта на Яна - както в Украйна, по този начин и оттатък нейните граници. Вместо за лекции и семинари те към този момент посещават университетите си, с цел да оказват помощ на бежанци и потърпевши от войната. Вместо за занимателни фотоси от пътувания и излизания с другари в този момент те употребяват обществените си мрежи за шерване на настоящи вести и апели за поддръжка. Вместо за музика, филми и обич те към този момент си приказват за бойни дейности и оръжия.
Разум и усеща по време на война
„ Гняв, обезсърчение, боязън, неустановеност от това, което следва. Така се усещам. Путин се пробва да окупира Украйна и сега всички страдаме. Убиват ни. Сирените непрестанно звучат в ушите ми. Обясняваме на дребната ми сестра, че сме в подземие, тъй като се крием от крадци. Душата ме боли ”, споделя Яна, която сега е в родния си град Бердичев дружно със фамилията си. Последните дни отпреди войната са като недействителен спомен. „ С дребната ми сестра отидохме в един детски център. Направих си маникюр. Играх си с новата котка. Купих си украинско знаме, което да закача на вратата, ” горчиво се усмихва тя.
Сега сирените в Бердичев звучат по няколко пъти дневно. Това време Яна прекарва в бомбоубежище, обзета от боязън дали няма да откри къщата си в руини след следващия обстрел. " Тук се усещам все едно врагът към този момент е победил. Защото не се борим, а просто стоим и чакаме ”, споделя тя.
Подобно възприятие на беззащитност и безизходност е обхванало и Ирена - млада лингвистка и учителка от Сибир. Завършила е образованието си в Русия, само че е взела участие в редица доброволчески планове в чужбина. На 24 февруари, когато се разсънва с речта на Путин за „ специфична интервенция ” в Украйна, Ирена изпада в потрес. „ Разбрах, че това е краят на живота по метода, по който го познаваме. Изпитах позор. Но също по този начин бях сигурна, че всеки един руснак е също толкоз шокиран и изпълнен с яд и ненавист към ръководещите, колкото и аз ”, разказва реакцията си тя. Но скоро осъзнава, че въобще не е права - в Русия има доста повече последователи на дейностите на Путин, в сравнение с е предполагала. Това поражда у младата жена суматоха, ненавист и надълбоко отчаяние. Безнадеждността се ускорява от глобите на Запада, които карат елементарните руснаци да се усещат осъдени, че не вършат задоволително, с цел да спрат войната. А поддръжниците на Путин се радват на следващото съображение за ненавист към западните страни.
„ Имах пенсионен фонд, който се сви на половина. Мога да изгубя работата си. Могат да затворят границите. Много се опасявам за бъдещето си. Просто желая всичко да свърши, преди да се стигне до Трета международна война, ” споделя Ирена.
Същата вяра споделя Стойчо Велев - млад правист, който от началото на войната насам интензивно оказва помощ като доброволец на бежанците от Украйна. В навечерието на съветската инвазия той е в Ягелонския университет в Краков, Полша, за втория учебен срок от магистърската му стратегия „ Европейска политика и общество ”. На 24 февруари той се сблъсква с терзанието и шока, които бързо минават в болежка и отчаяние. „ От това, че хиляди човешки животи ще бъдат принесени в жертва на един другояче предотвратим спор. От това, че архитектурата на актуалния интернационален ред не се оказа задоволително устойчива да даде опция на войната. От това, че европейските нации явно не сме научили уроците на предишното си и сме способни толкоз лековато да проиграем цивилизационното си бъдеще ”, изяснява той.
Светът от през вчерашния ден
От 2014 година насам в Украйна непрекъснато се усеща опасността от Русия. Макар преди осем години да е била едвам на 12, Яна доста добре си спомня Евромайдана, анексията на Крим и войната в Донбас. „ Всеки младеж е осведомен от близко с съветската експанзия от 2014 година Тук, в Бердичев, погребахме доста бойци от Източна Украйна. Ние бяхме още възпитаници и ни водеха на погребенията. Беше плашещо. Сега улицата ми е кръстена на украински боец, умрял преди осем години, ” споделя тя.
Според Яна събитията от 2014 година са подготвили всички украинци - от младежа до боеца - да бъдат задоволително мощни, с цел да се оправят с актуалната война. Трагедиите обаче не липсват. Неин другар от детинство от Олевск, градът, в който живеят баба й и дядо й, е постъпил в армията при започване на нашествието и единствено преди дни той е умрял на фронта. Яна ме моли да запомня името му - Богдан Василчук. За нея Богдан е воин, който е защитил Украйна и народа й.
Звучи парадоксално, само че рускинята Ирена даже малко завижда на украинците в този миг: „ Дълбоко почитам украинците поради способността им да се борят толкоз отдадено за свободата си. За разлика от нас. ”
Според Ирена упованието за война от дълго време витае във въздуха. Тя го усеща още от референдума за смяна в конституцията от 2020 година, с който Путин си обезпечи опцията да остане отпред на страната до 2036 година „ Тогава всички схванаха, че законите не значат нищо в нашата страна. Те не те пазят. Знаех, че Русия се утежнява от ден на ден и повече… и си мислех, че някой ден ще е по-добре за мен да не бъда тук. Но несъмнено не чаках този процес на събитията. Никой не го очакваше ", споделя тя.
Надеждата въпреки всичко умира последна
Въпреки гнева, омразата и непреодолимия боязън от войната Яна съумява да резервира силата на духа си. В бомбоубежището тя може да се усеща безпомощна и изгубена, само че на открито всеки ден се пробва да е потребна. Става рано заран, с цел да вземе храна от пунктовете за фамилията си. Дарява кръв. Работи като публицист. Помага на териториалната войска.
„ Няма време да се предаваме и паникьосваме. Имаме задоволително сили, целият свят поддържа Украйна. Ние се борим и се пазиме. Украинците, които дават живота си за страната ни, ни връщат вярата ”, изяснява Яна.
Обнадежден е и Стойчо, който пък е директен очевидец на решителността на хилядите доброволци в Полша и България. Той се причислява към работата на полския Червен кръст в Краков - взе участие в събирането на дарения и даването на артикули, материали и медикаменти от първа нужда на нуждаещите се. „ Спомням си по какъв начин в тези първи дни градът пулсираше с сила. Във всеки квартален магазин, огромен супермаркет, пункт за събиране на помощи или бежански център хората се усещаха като дългогодишни другари - просто тъй като неспирната активност около събитията в Украйна ги обединяваше ”, споделя той. И дава за образец Мелник - младо момче от източната част на Украйна, което за няколко седмици пропътува повече от 10 000 км сред двете страни, с цел да доставя бежанците по границата с храна. В някои дни Мелник наподобява като човек на прага на физическите и психическите си благоприятни условия, само че все пак продължава да оказва помощ безплатно и безрезервно.
Не по този начин оптимистично настроена е Ирена. Войната в Украйна раздрусва доста съветски фамилии. Дори нейното лично - до момента в който тя изрично осъжда дейностите на Путин, татко й го поддържа изцяло. Според нея повода за това е пропагандата, превзела страната от десетилетия - изключително в изолирани места, където хората нямат достъп до източници на информация оттатък „ формалните ”. В Русия войната е издигната в фетиш, а ръководещите сполучливо се показват като „ спасители на света ”. „ Телевизията лъже нахално, наличието е обидно манипулативно. А хората просто не го виждат. И съм сигурна, че с мен ще се държат като с зложелател - освен в Украйна, само че по целия свят, ” огорчена е Ирена.
Яна не я опровергава. Тя признава, че изпитва ненавист към окупаторите и руснаците, които не имат вяра, че страната им е агресор. Но се и гордее с протестиращите хора в Русия, които рискуват живота и свободата си. С тези, които не се помиряват с опитите на страната да оправдае нашествието в Украйна. С тези, които назовават войната „ война ” - даже, когато това е неразрешено със закон. „ Повечето руснаци са тихи. Аз знам, че те не са отговорни за протичащото се. Но единствено те могат да смъкват Путин от власт, ” споделя Яна.
Ирена е съгласна с Яна за това, че доста хора в Русия се опасяват да стачкуват и да приказват намерено за политическите събития. „ Но аз персонално се притеснявам, че даже и всички да излезем на улицата, няма да успеем да променим режима. Защото не сме задоволително. Аз съм рускиня и ненавиждам руснаците. Знам, че доста от тях са марионетки, само че въпреки всичко се усещам предадена - от ръководещите и от самия народ, от личното ми семейство. Не съм задоволително благосклонна, с цел да им го простя. За благополучие, има руснаци, които мислят като мен. И ние сме дружно във всичко това ”, изяснява тя.
На тази заедност и на връзката, надхвърляща наличните национални и културни граници, натъртва и Стойчо. Според него младото потомство има шанса да живее в свят, по-свързан от всеки път. Но по всичко проличава, че този свят още веднъж се е запътил към политическата изолираност и информационния застой. " В такива времена постоянно ще е по-лесно да господства силата на оръжието, в сравнение с тази на разговора. Именно него би трябвало да възстановим. Независимо дали става дума за разговор в политическия смисъл, или за подаване на ръка чисто човешки. Този акт постоянно би трябвало да бъде първата стъпка ”, обобщава Стойчо.
Между двете версии на 20-годишната Яна би трябвало да са минали години. Но ги дели една-единствена дата - 24 февруари.
Повече от месец продължава войната в Украйна. Милиони украинци напускаха домовете си и поеха към по-малки градове или прилежащи страни в търсене на сигурност. Тази внезапна и коренна смяна в метода на живот се отразява по необикновен метод на хората на възрастта на Яна - както в Украйна, по този начин и оттатък нейните граници. Вместо за лекции и семинари те към този момент посещават университетите си, с цел да оказват помощ на бежанци и потърпевши от войната. Вместо за занимателни фотоси от пътувания и излизания с другари в този момент те употребяват обществените си мрежи за шерване на настоящи вести и апели за поддръжка. Вместо за музика, филми и обич те към този момент си приказват за бойни дейности и оръжия.
Разум и усеща по време на война
„ Гняв, обезсърчение, боязън, неустановеност от това, което следва. Така се усещам. Путин се пробва да окупира Украйна и сега всички страдаме. Убиват ни. Сирените непрестанно звучат в ушите ми. Обясняваме на дребната ми сестра, че сме в подземие, тъй като се крием от крадци. Душата ме боли ”, споделя Яна, която сега е в родния си град Бердичев дружно със фамилията си. Последните дни отпреди войната са като недействителен спомен. „ С дребната ми сестра отидохме в един детски център. Направих си маникюр. Играх си с новата котка. Купих си украинско знаме, което да закача на вратата, ” горчиво се усмихва тя.
Сега сирените в Бердичев звучат по няколко пъти дневно. Това време Яна прекарва в бомбоубежище, обзета от боязън дали няма да откри къщата си в руини след следващия обстрел. " Тук се усещам все едно врагът към този момент е победил. Защото не се борим, а просто стоим и чакаме ”, споделя тя.
Подобно възприятие на беззащитност и безизходност е обхванало и Ирена - млада лингвистка и учителка от Сибир. Завършила е образованието си в Русия, само че е взела участие в редица доброволчески планове в чужбина. На 24 февруари, когато се разсънва с речта на Путин за „ специфична интервенция ” в Украйна, Ирена изпада в потрес. „ Разбрах, че това е краят на живота по метода, по който го познаваме. Изпитах позор. Но също по този начин бях сигурна, че всеки един руснак е също толкоз шокиран и изпълнен с яд и ненавист към ръководещите, колкото и аз ”, разказва реакцията си тя. Но скоро осъзнава, че въобще не е права - в Русия има доста повече последователи на дейностите на Путин, в сравнение с е предполагала. Това поражда у младата жена суматоха, ненавист и надълбоко отчаяние. Безнадеждността се ускорява от глобите на Запада, които карат елементарните руснаци да се усещат осъдени, че не вършат задоволително, с цел да спрат войната. А поддръжниците на Путин се радват на следващото съображение за ненавист към западните страни.
„ Имах пенсионен фонд, който се сви на половина. Мога да изгубя работата си. Могат да затворят границите. Много се опасявам за бъдещето си. Просто желая всичко да свърши, преди да се стигне до Трета международна война, ” споделя Ирена.
Същата вяра споделя Стойчо Велев - млад правист, който от началото на войната насам интензивно оказва помощ като доброволец на бежанците от Украйна. В навечерието на съветската инвазия той е в Ягелонския университет в Краков, Полша, за втория учебен срок от магистърската му стратегия „ Европейска политика и общество ”. На 24 февруари той се сблъсква с терзанието и шока, които бързо минават в болежка и отчаяние. „ От това, че хиляди човешки животи ще бъдат принесени в жертва на един другояче предотвратим спор. От това, че архитектурата на актуалния интернационален ред не се оказа задоволително устойчива да даде опция на войната. От това, че европейските нации явно не сме научили уроците на предишното си и сме способни толкоз лековато да проиграем цивилизационното си бъдеще ”, изяснява той.
Светът от през вчерашния ден
От 2014 година насам в Украйна непрекъснато се усеща опасността от Русия. Макар преди осем години да е била едвам на 12, Яна доста добре си спомня Евромайдана, анексията на Крим и войната в Донбас. „ Всеки младеж е осведомен от близко с съветската експанзия от 2014 година Тук, в Бердичев, погребахме доста бойци от Източна Украйна. Ние бяхме още възпитаници и ни водеха на погребенията. Беше плашещо. Сега улицата ми е кръстена на украински боец, умрял преди осем години, ” споделя тя.
Според Яна събитията от 2014 година са подготвили всички украинци - от младежа до боеца - да бъдат задоволително мощни, с цел да се оправят с актуалната война. Трагедиите обаче не липсват. Неин другар от детинство от Олевск, градът, в който живеят баба й и дядо й, е постъпил в армията при започване на нашествието и единствено преди дни той е умрял на фронта. Яна ме моли да запомня името му - Богдан Василчук. За нея Богдан е воин, който е защитил Украйна и народа й.
Звучи парадоксално, само че рускинята Ирена даже малко завижда на украинците в този миг: „ Дълбоко почитам украинците поради способността им да се борят толкоз отдадено за свободата си. За разлика от нас. ”
Според Ирена упованието за война от дълго време витае във въздуха. Тя го усеща още от референдума за смяна в конституцията от 2020 година, с който Путин си обезпечи опцията да остане отпред на страната до 2036 година „ Тогава всички схванаха, че законите не значат нищо в нашата страна. Те не те пазят. Знаех, че Русия се утежнява от ден на ден и повече… и си мислех, че някой ден ще е по-добре за мен да не бъда тук. Но несъмнено не чаках този процес на събитията. Никой не го очакваше ", споделя тя.
Надеждата въпреки всичко умира последна
Въпреки гнева, омразата и непреодолимия боязън от войната Яна съумява да резервира силата на духа си. В бомбоубежището тя може да се усеща безпомощна и изгубена, само че на открито всеки ден се пробва да е потребна. Става рано заран, с цел да вземе храна от пунктовете за фамилията си. Дарява кръв. Работи като публицист. Помага на териториалната войска.
„ Няма време да се предаваме и паникьосваме. Имаме задоволително сили, целият свят поддържа Украйна. Ние се борим и се пазиме. Украинците, които дават живота си за страната ни, ни връщат вярата ”, изяснява Яна.
Обнадежден е и Стойчо, който пък е директен очевидец на решителността на хилядите доброволци в Полша и България. Той се причислява към работата на полския Червен кръст в Краков - взе участие в събирането на дарения и даването на артикули, материали и медикаменти от първа нужда на нуждаещите се. „ Спомням си по какъв начин в тези първи дни градът пулсираше с сила. Във всеки квартален магазин, огромен супермаркет, пункт за събиране на помощи или бежански център хората се усещаха като дългогодишни другари - просто тъй като неспирната активност около събитията в Украйна ги обединяваше ”, споделя той. И дава за образец Мелник - младо момче от източната част на Украйна, което за няколко седмици пропътува повече от 10 000 км сред двете страни, с цел да доставя бежанците по границата с храна. В някои дни Мелник наподобява като човек на прага на физическите и психическите си благоприятни условия, само че все пак продължава да оказва помощ безплатно и безрезервно.
Не по този начин оптимистично настроена е Ирена. Войната в Украйна раздрусва доста съветски фамилии. Дори нейното лично - до момента в който тя изрично осъжда дейностите на Путин, татко й го поддържа изцяло. Според нея повода за това е пропагандата, превзела страната от десетилетия - изключително в изолирани места, където хората нямат достъп до източници на информация оттатък „ формалните ”. В Русия войната е издигната в фетиш, а ръководещите сполучливо се показват като „ спасители на света ”. „ Телевизията лъже нахално, наличието е обидно манипулативно. А хората просто не го виждат. И съм сигурна, че с мен ще се държат като с зложелател - освен в Украйна, само че по целия свят, ” огорчена е Ирена.
Яна не я опровергава. Тя признава, че изпитва ненавист към окупаторите и руснаците, които не имат вяра, че страната им е агресор. Но се и гордее с протестиращите хора в Русия, които рискуват живота и свободата си. С тези, които не се помиряват с опитите на страната да оправдае нашествието в Украйна. С тези, които назовават войната „ война ” - даже, когато това е неразрешено със закон. „ Повечето руснаци са тихи. Аз знам, че те не са отговорни за протичащото се. Но единствено те могат да смъкват Путин от власт, ” споделя Яна.
Ирена е съгласна с Яна за това, че доста хора в Русия се опасяват да стачкуват и да приказват намерено за политическите събития. „ Но аз персонално се притеснявам, че даже и всички да излезем на улицата, няма да успеем да променим режима. Защото не сме задоволително. Аз съм рускиня и ненавиждам руснаците. Знам, че доста от тях са марионетки, само че въпреки всичко се усещам предадена - от ръководещите и от самия народ, от личното ми семейство. Не съм задоволително благосклонна, с цел да им го простя. За благополучие, има руснаци, които мислят като мен. И ние сме дружно във всичко това ”, изяснява тя.
На тази заедност и на връзката, надхвърляща наличните национални и културни граници, натъртва и Стойчо. Според него младото потомство има шанса да живее в свят, по-свързан от всеки път. Но по всичко проличава, че този свят още веднъж се е запътил към политическата изолираност и информационния застой. " В такива времена постоянно ще е по-лесно да господства силата на оръжието, в сравнение с тази на разговора. Именно него би трябвало да възстановим. Независимо дали става дума за разговор в политическия смисъл, или за подаване на ръка чисто човешки. Този акт постоянно би трябвало да бъде първата стъпка ”, обобщава Стойчо.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ