В неделя сутринта, но миналата, се завърнах от едно дъждовно,

В неделя сутринта, само че предходната, се завърнах от едно дъждовно, студено и прочувствено време, време, което прекарах сред две морета и сред няколко исторически столетия. Време, през което бях на всички места и се завръщах отвред. Време, през което дъждовните капки по чадъра ми изглеждаха като елмази и перли – като в тези приказките, които щерка ми постоянно желае да й чета. Приказки за далечни царства и морета, за източни и арабски страни с аромат на канела и бадеми, на мускус, остри подправки и благоуханен тютюн, истории за затворен в наргилета дух, за морски талази и пътешествия, за мощен чай, подноси с локуми и тежки сладкиши, сложени пред балдахини на принцеси с огромни забулени черни очи, потрепващи от блясъка на златото по нозете и ръцете. Приказки за мъже с шалвари, ятагани и цветни чалми. От там, от времето на пресечната точка на времената се завърнах и донесох усета на турския чай и локум – леко сладостен, въпреки и приглушен от шамфъстък, лешници и орехи. Остър и мек. Силен и еластичен. Поглаждащ небцето и оставящ своята диря на заостреност, която реже. Бавно, без да наранява. Вкус, изграждащ нови облици и мемоари, в които се завръщам и топвам.    

Градът на Босфора – срещам се в него за четвърти път, пристигайки за Биеналето в Истанбул. Този път като участник в съпътстващата галерия на биеналето InterFACES-istaNbUL.
Стръмните улички, пропити с влага и с чувство за наложителност.Излизам и ходя по улиците на града, дружно с тълпи, които бързат и колкото да пристъпват. Опитах, само че не вкусих топлината на печените кестени. Не смогнах уплашена от мръсните ръце на продавача. По улиците на града вървят тълпи и отново тълпи, все едно отмерват капките в стръмните улички, пропити с влага и с чувство за наложителност. Шест и половина е и до 7 имаме време. Вратата се отваря и се потапяме в мириса на баня. Не, не отиваме на турска баня. Отиваме да преживеем срещата с водата, тъмнината и тишината в придвижването на рибите под краката. 

Водохранилището на Истанбул или Цистерна на базиликата, мистично място, където няма потребност от водачи, нито от преразкази на гидове, заучили уроците си на британски, немски, съветски и испански. Цистерните наречени „ Потъналият дворец ” са неповторимо място, единственото покрито водохранилище за питейна вода в града и макар че е подземен, въздухът е извънредно пресен и транспарантен като капка. Място на капка, която пада, и пада, и пада.
Място на единствените непокътнати каменни римски глави на горгона Медуза, взети от друга римска постройка, обърнати като основа на две колони. Светлината е ориентирана и оформя тайнствени чудовища. Водата леко шепти. Очите на двете каменни глави са големи и живи. Змиите в косите леко се приплъзват, водата капе безшумно и неотменно. Място на давност и на не-искане. Пътеките-коридори са хлъзгави и влажни, внимавайте. Водата е плитка и изпъстрена с големи шарани и по-малки риби, чието придвижване оставя блестящи следи в черната вода. Водата капе и се пропива в кожата. Тишина. Кап-кап-кап…А на изхода има дневна светлина.

Пием чай и дишаме.Съвет, в случай че ходите в Истанбул – излезте от постройката на Цистерните и вървете малко по-нагоре или малко по-надолу. За ориентир вземете линията на трамвая. Влезте в градината на каменните парчета: остатъци от антични торсове, нозе, ръце, глави, капители и каменни цветя по саркофази. Без горест. Попадате във времево-пространствен процеп – това е Археологическият музей на Истанбул. Преди да влезем в музея, с моите спътнички седнахме в градината на турски чай и саралия. Вкусът й беше по-приемлив за небцето, по-европейски. Истинските саралии и кадаифи в Истанбул се вършат с овнешка тлъстина, само че това не ни стряска. Пием чай и дишаме, съвсем прогонени от студа и мощния вятър, които са безмислости и ни гонят, да вървим по калдаръма, изпълнени с страсти и миризми. Ще се върнем на следващия ден. Днес е единствено началото на следващата ни любовна среща. Среща с прочувствения Истанбул...

[[gallery]]