Защо й е на Турция атомна бомба
" В нечии ръце има ракети с нуклеарни бойни глави, освен това не една или две. Ама в моите ръце не може да има. За мен това е недопустимо. " " Или всички страни би трябвало да имат нуклеарни оръжия, или универсално би трябвало да бъдат неразрешени... Неравенството сред нуклеарните и неядрените страни е задоволително да подкопае международния баланс. "
Тези два цитата принадлежат на турския президент Реджеп Ердоган. Първият е от негово изявление на 5 септември в турския град Сивас, по време на стопански конгрес. Вторият е произнесен на 24 септември от трибуната на Общото заседание на Организация на обединените нации.
Само допреди десетина години сходно изявление от началник на страна-членка на НАТО, пръв американски съдружник в Близкия изток, а и просто водач на огромна неядрена страна, би бил невъобразим. Думите на Ердоган, с които той предизвика мнения, че Анкара се замисля за атомна бомба, са удостоверение за огромните промени, настъпили през последно време в международната политика. Те обаче са показателни до какво се стига, когато ги няма " разпоредбите на играта " в областта на нуклеарните оръжия, за което приказва пред френското списание Les Echos съветникът към Фонда за стратегичекски проучвания Франсоа Хейсбург, представен от ИноТВ. Според френския специалист обстановката с новата нуклеарна конкуренция е по-тежка, тъй като не просто става дума за трупане на оръжия, а за изгубването на самите правила на играта.
Действително, от 2001 година особено Съединени американски щати започнаха по техни вътрешни аргументи, планомерен ремонт на градената десетилетия наред международна система за нуклеарна сигурност. Първо, след 11 септември 2001 година падна Договорът за ограничение на противоракетната защита, сякаш в името на битката с тероризма. Това им разреши да разположат системи за ПРО до съветските граници, преди събитията от 2014 година Междувременно Северна Корея се снабди с нуклеарно устройство, а Иран излезе на финалната права за основаването атомна бомба, и бе спрян с групови старания и договаряния, чийто резултати в този момент Съединени американски щати слагат на тестване.
После през т.г. Съединени американски щати напуснаха Договора за разпродажба на ракетите със междинен и дребен обхват на деяние (ДРСМО), сякаш тъй като Русия го била нарушила. Веднага по-късно те демонстрираха наземна крилата ракета с обхват на деяние 1000 км, и дадоха обещание през ноември за покажат балистична ракета сходна на унищожените " Пършинг-2 ", което е удостоверение, че те са нарушавали от дълго време клаузите на ДРСМО, които не разрешават и създаването на такива системи. В същото време обвиняванията им против Москва останаха неубедителни, откакто за следващ път не поддържаха изказванията си с доказателства.
Сетне против Русия бяха отправени обвинявания, че е нарушила скрито Договора за всеобща възбрана на нуклеарните оръжия, който Вашингтон даже не е утвърдил още, за разлика от Москва. Руският външен министър Сергей Лавров даже съзря началото на медийна акция, която да обоснове под подправен претекст излизането на Съединени американски щати и от този основен за международната сигурност контракт. Американците към този момент приказват и за разполагането на оръжие в космоса. При намаляването на " нуклеарния предел " нищо чудно да се опитат да наложат като задоволително и разполагането на нуклеарно оръжие в орбита. Да, има контракт, който не разрешава това още от 1967 година, само че практиката демонстрира, че за Съединени американски щати интернационалните сделки са като носни кърпички - изхвърлят се след приложимост.
Най-животрептящият въпрос обаче е оцеляването на другия основен нуклеарен контракт - за ограничение на стратегическите настъпателни оръжия - СТАРТ-3. Той беше подписан през 2010 година и планува Съединени американски щати и Русия да съкратят броя на всички типове носители на нуклеарно оръжие до по 700 единици, а броя на бойните заряди до 1550 за всяка страна. Сега, администрацията на президента Доналд Тръмп дава от ден на ден сигнали, че няма желание да продължи СТАРТ-3 след 2021 година, когато изтича неговият период. Всички тези дейности на американците стават на фона на цялостната безкритичност на така наречен международна общественост, която наподобява е решила, че е безсмъртна и че това е някакво пиарско упражнение, а не директна опасност за мира. През тази година в Съединени американски щати излезе от щемпел книгата на някогашния анализатор на Централно разузнавателно управление на САЩ и консултант на вицепрезидента Дик Чейни по Русия Джордж Биби: " Руският капан: по какъв начин нашата война на сенките с Русия можа да докара до нуклеарна злополука ". В една анотация за нея е посочена следната проницателна мисъл на създателя: " Може би най-голямата опасност е, че ние не разбираме характера на заплахата, която ни заплашва ".
В деня когато президентът Ердоган попита в Сивас, за какво Турция няма право на атомна бомба, вестник " Известия " разгласява изявление с министър Лавров, който декларира: " Не можем да си позволим лукса да загубим СТАРТ-3 ". Той отхвърля като изцяло безпричинно претенциите на Съединени американски щати, че новите мостри съветско въоръжение: планиращият военен блок " Авангард ", стратегическото нуклеарно торпедо " Посейдон ", аеробалистичната ракета " Кинжал ", разработваната крилата нуклеарна ракета " Буревестник ", би трябвало да бъдат обект на СТАРТ-3. Председателят на Комитета на шеф щабовете ген. Джоузеф Данфорд пък напряко е декларирал пред авторитетния американски Съвет за интернационалните връзки, че удължаването на живота на СТАРТ-3 зависи от разрешаването на обстановката към ДРСМО.
Истината е, че американското виждане за съживяването на ДРСМО включва наложително присъединяване на Китай в него. Съединени американски щати не крият, че са излезли от контракта, главно поради Пекин и опцията да разположат ракети със междинен и дребен обхват покрай китайските граници. Работата е там, че китайският нуклеарен боеприпас е главно от подобен вид ракети (около 2000 единици). Точно в техния прицел са американските цели в Югоизточна Азия и моретата към нея. Китай обаче изрично отхвърля сходен метод. Официалната позиция на Пекин е, че ДРСМО е двустранен контракт и Китай не е заинтригуван в тристранни договаряния. Освен това, означават китайците, Съединени американски щати и Русия към този момент са ликвидирали техните ресурси от сходни ракети, а включването на Пекин ще значи той на практика да се разоръжи, поради дребния му брой стратегически носители. Това Китай явно няма да направи. Така обстановката е вкарана в стратегическа невъзможност. И това е умишлено.
Крайната цел на Съединени американски щати е да основат такава военно-политическа структура, която безапелационно да обезпечава превъзходството им и да връзва ръцете на другите страни. Поради това сме очевидци на ескалация в нуклеарната сфера - разкъсване на контракти, унищожаване на разпоредбите, увеличение на военния бюджет, заплашителна изразителност. Част от тази политика е съзнателното събаряне на прага за потребление на нуклеарни оръжия посредством създаването на муниции с дребна мощ и разполагането им в неядрени страни в Европа, претворяването в живота на концепцията за бързия световен удар, сходна с тази за нанасянето на изпреварващ неочакван нуклеарен удар и заради това неотличима от него.
Спорно е дали тези цели ще бъдат реализирани, само че е явно, че сегашната администрация в Белия дом се ориентира към развързването на ръцете на Съединени американски щати, което съчетано с икономическата и военната мощност на хегемона, да му разреши да дърпа и отсега нататък нишките на международните каузи, употребявайки аргумента на силата. Затова не е инцидентно, че съветското предложение за световен мораториум върху разполагането на ракети по ДРСМО бе стремително отхвърлено от НАТО, без даже официално да бъде прегледано. Явно в тази ситуация Съединени американски щати просто са разпоредили съветските оферти да бъдат отхвърляни априори, да не би някой въпреки всичко да се замисли, че в тях има рационално зърно.
Но това има и своята противоположна страна. Деградацията на международната система за сигурност и безпардонното и безотговорното отношение на един от най-големите участници в нея към този въпрос, неизбежно повдигат въпроса пред други страни - с какво ние сме по неприятни от непрекъснатите членки на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, т.е. на огромните нуклеарни сили.
Освен това, в днешния нерешителен свят, в който ни убеждават, че демокрацията по западен обичай може да се постанова с бомбардировки с повече или по-малко умни бомби, доста властнически водачи се замислят дали пък в случай че имат " Бомбата ", няма да спят по-спокойно. Съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи, само че и тази на Ким Чен Ун е повече от показателна - в случай че нямаш оръжие за всеобщо заличаване американците те убиват, а в случай че имаш - договарят с теб.
Има и различен миг, колкото повече светът се отдалечава от времето на Втората международна война и Студената война, толкоз повече хората не помнят какво значи войната, жертвите и опасността от взаимното обезпечено заличаване. На собствен ред това поражда лекост на политическата мисъл, немислима в предходни десетилетия, само че съзвучна с безотговорното време, в което живеем. Създава се усещане, че вместо съществено да помислят по какъв начин да смъкват напрежението в света, което очевидно се повишава, политици от двете страни на Атлантика си играят на война. Тези хора наподобява не мислят, че дейностите им могат да доведат до подобен пожар, който да погълне и тях самите, освен това безусловно. Което, несъмнено, би било едва успокоение за жертвите на тяхната нелепост и безнаказаност.
Тези два цитата принадлежат на турския президент Реджеп Ердоган. Първият е от негово изявление на 5 септември в турския град Сивас, по време на стопански конгрес. Вторият е произнесен на 24 септември от трибуната на Общото заседание на Организация на обединените нации.
Само допреди десетина години сходно изявление от началник на страна-членка на НАТО, пръв американски съдружник в Близкия изток, а и просто водач на огромна неядрена страна, би бил невъобразим. Думите на Ердоган, с които той предизвика мнения, че Анкара се замисля за атомна бомба, са удостоверение за огромните промени, настъпили през последно време в международната политика. Те обаче са показателни до какво се стига, когато ги няма " разпоредбите на играта " в областта на нуклеарните оръжия, за което приказва пред френското списание Les Echos съветникът към Фонда за стратегичекски проучвания Франсоа Хейсбург, представен от ИноТВ. Според френския специалист обстановката с новата нуклеарна конкуренция е по-тежка, тъй като не просто става дума за трупане на оръжия, а за изгубването на самите правила на играта.
Действително, от 2001 година особено Съединени американски щати започнаха по техни вътрешни аргументи, планомерен ремонт на градената десетилетия наред международна система за нуклеарна сигурност. Първо, след 11 септември 2001 година падна Договорът за ограничение на противоракетната защита, сякаш в името на битката с тероризма. Това им разреши да разположат системи за ПРО до съветските граници, преди събитията от 2014 година Междувременно Северна Корея се снабди с нуклеарно устройство, а Иран излезе на финалната права за основаването атомна бомба, и бе спрян с групови старания и договаряния, чийто резултати в този момент Съединени американски щати слагат на тестване.
После през т.г. Съединени американски щати напуснаха Договора за разпродажба на ракетите със междинен и дребен обхват на деяние (ДРСМО), сякаш тъй като Русия го била нарушила. Веднага по-късно те демонстрираха наземна крилата ракета с обхват на деяние 1000 км, и дадоха обещание през ноември за покажат балистична ракета сходна на унищожените " Пършинг-2 ", което е удостоверение, че те са нарушавали от дълго време клаузите на ДРСМО, които не разрешават и създаването на такива системи. В същото време обвиняванията им против Москва останаха неубедителни, откакто за следващ път не поддържаха изказванията си с доказателства.
Сетне против Русия бяха отправени обвинявания, че е нарушила скрито Договора за всеобща възбрана на нуклеарните оръжия, който Вашингтон даже не е утвърдил още, за разлика от Москва. Руският външен министър Сергей Лавров даже съзря началото на медийна акция, която да обоснове под подправен претекст излизането на Съединени американски щати и от този основен за международната сигурност контракт. Американците към този момент приказват и за разполагането на оръжие в космоса. При намаляването на " нуклеарния предел " нищо чудно да се опитат да наложат като задоволително и разполагането на нуклеарно оръжие в орбита. Да, има контракт, който не разрешава това още от 1967 година, само че практиката демонстрира, че за Съединени американски щати интернационалните сделки са като носни кърпички - изхвърлят се след приложимост.
Най-животрептящият въпрос обаче е оцеляването на другия основен нуклеарен контракт - за ограничение на стратегическите настъпателни оръжия - СТАРТ-3. Той беше подписан през 2010 година и планува Съединени американски щати и Русия да съкратят броя на всички типове носители на нуклеарно оръжие до по 700 единици, а броя на бойните заряди до 1550 за всяка страна. Сега, администрацията на президента Доналд Тръмп дава от ден на ден сигнали, че няма желание да продължи СТАРТ-3 след 2021 година, когато изтича неговият период. Всички тези дейности на американците стават на фона на цялостната безкритичност на така наречен международна общественост, която наподобява е решила, че е безсмъртна и че това е някакво пиарско упражнение, а не директна опасност за мира. През тази година в Съединени американски щати излезе от щемпел книгата на някогашния анализатор на Централно разузнавателно управление на САЩ и консултант на вицепрезидента Дик Чейни по Русия Джордж Биби: " Руският капан: по какъв начин нашата война на сенките с Русия можа да докара до нуклеарна злополука ". В една анотация за нея е посочена следната проницателна мисъл на създателя: " Може би най-голямата опасност е, че ние не разбираме характера на заплахата, която ни заплашва ".
В деня когато президентът Ердоган попита в Сивас, за какво Турция няма право на атомна бомба, вестник " Известия " разгласява изявление с министър Лавров, който декларира: " Не можем да си позволим лукса да загубим СТАРТ-3 ". Той отхвърля като изцяло безпричинно претенциите на Съединени американски щати, че новите мостри съветско въоръжение: планиращият военен блок " Авангард ", стратегическото нуклеарно торпедо " Посейдон ", аеробалистичната ракета " Кинжал ", разработваната крилата нуклеарна ракета " Буревестник ", би трябвало да бъдат обект на СТАРТ-3. Председателят на Комитета на шеф щабовете ген. Джоузеф Данфорд пък напряко е декларирал пред авторитетния американски Съвет за интернационалните връзки, че удължаването на живота на СТАРТ-3 зависи от разрешаването на обстановката към ДРСМО.
Истината е, че американското виждане за съживяването на ДРСМО включва наложително присъединяване на Китай в него. Съединени американски щати не крият, че са излезли от контракта, главно поради Пекин и опцията да разположат ракети със междинен и дребен обхват покрай китайските граници. Работата е там, че китайският нуклеарен боеприпас е главно от подобен вид ракети (около 2000 единици). Точно в техния прицел са американските цели в Югоизточна Азия и моретата към нея. Китай обаче изрично отхвърля сходен метод. Официалната позиция на Пекин е, че ДРСМО е двустранен контракт и Китай не е заинтригуван в тристранни договаряния. Освен това, означават китайците, Съединени американски щати и Русия към този момент са ликвидирали техните ресурси от сходни ракети, а включването на Пекин ще значи той на практика да се разоръжи, поради дребния му брой стратегически носители. Това Китай явно няма да направи. Така обстановката е вкарана в стратегическа невъзможност. И това е умишлено.
Крайната цел на Съединени американски щати е да основат такава военно-политическа структура, която безапелационно да обезпечава превъзходството им и да връзва ръцете на другите страни. Поради това сме очевидци на ескалация в нуклеарната сфера - разкъсване на контракти, унищожаване на разпоредбите, увеличение на военния бюджет, заплашителна изразителност. Част от тази политика е съзнателното събаряне на прага за потребление на нуклеарни оръжия посредством създаването на муниции с дребна мощ и разполагането им в неядрени страни в Европа, претворяването в живота на концепцията за бързия световен удар, сходна с тази за нанасянето на изпреварващ неочакван нуклеарен удар и заради това неотличима от него.
Спорно е дали тези цели ще бъдат реализирани, само че е явно, че сегашната администрация в Белия дом се ориентира към развързването на ръцете на Съединени американски щати, което съчетано с икономическата и военната мощност на хегемона, да му разреши да дърпа и отсега нататък нишките на международните каузи, употребявайки аргумента на силата. Затова не е инцидентно, че съветското предложение за световен мораториум върху разполагането на ракети по ДРСМО бе стремително отхвърлено от НАТО, без даже официално да бъде прегледано. Явно в тази ситуация Съединени американски щати просто са разпоредили съветските оферти да бъдат отхвърляни априори, да не би някой въпреки всичко да се замисли, че в тях има рационално зърно.
Но това има и своята противоположна страна. Деградацията на международната система за сигурност и безпардонното и безотговорното отношение на един от най-големите участници в нея към този въпрос, неизбежно повдигат въпроса пред други страни - с какво ние сме по неприятни от непрекъснатите членки на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, т.е. на огромните нуклеарни сили.
Освен това, в днешния нерешителен свят, в който ни убеждават, че демокрацията по западен обичай може да се постанова с бомбардировки с повече или по-малко умни бомби, доста властнически водачи се замислят дали пък в случай че имат " Бомбата ", няма да спят по-спокойно. Съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи, само че и тази на Ким Чен Ун е повече от показателна - в случай че нямаш оръжие за всеобщо заличаване американците те убиват, а в случай че имаш - договарят с теб.
Има и различен миг, колкото повече светът се отдалечава от времето на Втората международна война и Студената война, толкоз повече хората не помнят какво значи войната, жертвите и опасността от взаимното обезпечено заличаване. На собствен ред това поражда лекост на политическата мисъл, немислима в предходни десетилетия, само че съзвучна с безотговорното време, в което живеем. Създава се усещане, че вместо съществено да помислят по какъв начин да смъкват напрежението в света, което очевидно се повишава, политици от двете страни на Атлантика си играят на война. Тези хора наподобява не мислят, че дейностите им могат да доведат до подобен пожар, който да погълне и тях самите, освен това безусловно. Което, несъмнено, би било едва успокоение за жертвите на тяхната нелепост и безнаказаност.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ