Проф. Боян Биолчев пред „Труд”: Крайно време е да спрем да се държим като чергари
В навечерието на Деня на българската самостоятелност се срещаме с проф. Боян Биолчев , който сигурно е от хората над чиито думи да се замислим, освен по празниците. Мястото, несъмнено, е Софийският университет, на който Биолчев посвещава десетилетия от живота си и е сигурно от хората, които най-добре познават проблемите и достолепията му. Говорим си и за смисъла на най-използваната дума в образованието в последно време – промяна. За разделянето сред географската и духовната България и пътят за тяхното обединяване.
– С претекста, че тогава фенът не е дорасъл за национална самоирония сюжетът ви за „ Амазонката на Варое “ е отритнат от художествения съвет на киното през 80-те години, а се осъществя като книга повече от 20 години по-късно и даже става разказ на годината. През вашия взор по какъв начин наподобява картината през днешния ден – пораснахме ли за националната самоирония?
– Онези българи, които тогава не бяха дорасли, не бяха тези, които бяха упрекнати, че са недорасли. Недорасли за самоирония са хората, които не са способни да схванат, че тя е най-прекият път към истината на свежия взор. Без подигравка и самоирония в никакъв случай не можеш да достигнеш до действителните пространства на тъгата и вярата в индивида. Самоиронията е лекарство както за обособения човек, по този начин и за общността, изключително когато тя е нация, дорасла за самоирония. Но аз не бих обвинил българите в липса на самоирония. Във всеки народ има глупави хора и те в никакъв случай не дорастват. Расте интелектът на една нация посредством константния брой на високочелите хора, които за благополучие се раждат когато и да е.
– В навечерието на Деня на независимостта от какво ви изглеждаме подвластни като общество в този момент?
– Струва ми се, че не ставаме по-независими, а сме самостоятелни там, където доста постоянно губим от това. Не съблюдаваме правила, имаме без значение държание там, където то е регламентирано като цивилизационен модел. Но това от една страна е белег на опърничаво държание, без което една нация няма да устои толкоз епохи на едно място. Не считам, че имаме повече дефекти, в сравнение с положителни качества. Лошото е, че постоянно разменяме местата на положителните си качества и минусите. Работим с минусите си там, където би трябвало да употребяваме положителните си качества и противоположното. Но пък по този начин или другояче сме тук, където сме, на това място. Направили сме много дълъг преход от Азия и е извънредно време да почувстваме, че сме спрели от много време, с цел да престанем да се държим като чергари в личната си територия.
– Казвате, че изпитвате задоволство и наслада, когато видите, че някой човек може и се респектирате от дарбата. Сега виждате ли задоволително можещи хора в България?
– Всичките ми другари са можещи хора, а те не са малко. При това имам това благополучие да съм в допир с най-интелигентната млада каста на България. Не бих споделил, че геният е намалял, ориентацията му се е трансформирала. Аз не намирам за неприятно, че най-талантливите от нас стартират да се държат като жители на света – в последна сметка това е пътят. Не считам за доста неприятно това, че към този момент има съвсем една втора България, която е отвън територията й. Радвам се, че духовната територия на България се е нараснала неимоверно и в случай че географската България стартира да се държи обикновено, ще обединим територията й с духовната, която е по целия свят.
– Читателите ви познават като създател, който ловко борави и със смешното, и с тъжното. На какво се смеете през днешния ден и какво ви натъжава?
– В това, което пиша, съм се научил да не отстъпвам тестваното в живота общуване на тъжното и радостното. Когато човек огледа обратно, вижда, че някои неща, които са били ужасно тъжни до момента в който е бил млад, с годините се трансформират във радостен роман и противоположното – това, което тогава е било радостно, постоянно се е оказало котва на врата при личното израстване. Следователно тъжното и радостното съставляват съвсем единственият благополучен брак в живота. Хубаво е да ги запазим в това им взаимно равновесие.
– Казвате, че от дълго време сте се дал прошка с преподаването като обстрелване с информация? На какво желаете да учите студентите?
– На това, че не се пробвам да ги наставлявам. Опитвам се да приказвам с тях като с другари. Тази неточност, която вършат доста преподаватели, е, че се държат като ментори, все едно че имат единствения ключ на науката. А той се спотайва в главата на всеки. Един младеж е по-добре да открие в себе си инстинкта да търси истината и да не се лъже в измислените неща, в сравнение с да съставлява един набор от добре заучени цитати, които в изменящия се живот доста постоянно не могат да му свършат никаква работа, с изключение на да го объркат или да го трансфорат в човек, изпълнен с носталгия към окончателно отминали неща. Истината на образованието и контакта със студента е той да усети, че изпитваш почитание освен към това, което може би ще чуе от теб, а и почитание към това, че още не знае. Защото това е форма на жадност, без която не се отива на никое място. Трябва обаче да внушаваш и убеждението, дефинирано от Сократ, че в никакъв случай няма да знаеш всичко.
– А вие какво научихте от студентите си през годините?
– Много неща! Най-напред посредством тях виждам смяната на обществото. Могат и да ме обвинят, само че аз мисля, че има огромно развиване на националната душeвност, въпреки и не във всички възрастови и публични пластове. Там, където има безхитростен разсъдък, какъвто е мозъкът на младежа, има развиване. Това е, което ме обнадеждава – те са хора, които не се лъжат елементарно, не са лековерни и може би имат възприятието, че в случай че не през днешния ден, то на следващия ден нещо ще зависи от тях.
– Оптимист ли сте за тази България, която ще зависи от тях?
– Имам едно изречение, което обичам да дублирам – най-хубавият оптимист е изтощеният черноглед. Не съм оптимист, тъй като това допуска предварителна настройка за наблюдаване на света, а аз приказвам единствено това, което виждам, когато съм уверен, че съм го видял добре. Не виждам единствено трагични неща. Понятието за покруса и за нещо, което е доста неприятно идва от самите нас – не всички имат положителни дни, не всички имат положителни месеци, не всяка страна има положителни години. Не е добре общото отношение към живота да не е основано върху случаен интервал на крах, какъвто и да е той или пък да се заливаме с розов оптимизъм въз основата на нещо, което може би се дължи на краткотраен шанс на индивида или на обществото.
– Сега положителни ли са годините за образованието в България? Напоследък като че ли все по-често се приказва, че то е главен приоритет, дават се поръчки за съществени промени. Виe промени виждате ли?
– Това разбиране се употребява прекомерно постоянно, а де факто е нещо много смешно. Това е все едно да се събудиш заран и да кажеш – до тази вечер ще се реформирам. Това са едни и същи хора, което не могат да създадат промяна със себе си, тъй като паметта за гръмко обявяваните промени е: правихме нещо, а незабавно стана другояче. Еволюцята желае време. Трябва да има надълбоко разбиране, че гражданска война в образованието в никакъв случай не може да донесе незабавен резултат. В тази област моделът е закостенял. Той има с изключение на задачата да построява хора за бъдещето и да построява хора, които ще вършат бъдеще като знаят предишното. Следователно консервативният миг в образованието е наложителен. Всяка заблуда за бърза смяна или приспособяване към нещо ново съгласно мен е обречена на крах. Аз съм много десетилетията в областта на образованието и непрестанно съм взел участие в някаква промяна, някой все ме е дърпал да реформирам нещо. Паметта ми е прекалено заредена със мемоари за несъстояли се промени. Те са самобитна словесна виртуалност на битието в региона на образованието.
– Какво съгласно вас би трябвало да се промени?
– Има потребност от смяна в отношението към света, а тук ние доста малко сме се трансформирали. Ако деликатно наблюдавате какъв е езикът, ще видите,че едни непрестанно гонят мислени или същински неточности, без да имат визия какво тъкмо търсят и уверени ли са, че е допустимо. Каква промяна ще направиш в среда, която приказва на разнообразни езици? Естествено е, че най-важната роля на образованието е да построява у младежите хора дълбокото разбиране, че би трябвало да обхванат в нещата, преди да стартират да ги съдят или оправдамат. Трябва да имат личен допир до нещо, което ще бъде истина за тях и ще им е от изгода, даже да се окаже, че истината към този момент си е отишла. Трябва да имаш предпочитание да промениш на първо време себе си и тогава да правиш промени в обществото, а това става единствено посредством обучение. Само посредством допир до огромните образци на света и поуките от личния опит, без предварителна настройка, без заучени дефиниции и с задоволителна доза самообладание.
– Ваши са думите, че някогашен ректор няма, какво виждате през днешния ден като погледнете Софийския университет?
– Като човек, който е бил 8 години отпред на университета аз съм като документите с историческо наличие, които би трябвало да се открият на 40-тата година. Нямам право на рецензия, изключително в публичните си изявления, като непроменяемо съм длъжен да оказвам помощ и да върша каквото мога, с цел да отстоява Алма Матер високото си състояние.
– Как оценявате подготовката на сегашните студенти и бихте ли се съгласил с изказванието, че в България към този момент дипломата за висше обучение се взима прекомерно елементарно?
– Като следя някои от днешни високопарни експерти, имам възприятието, че и преди доста години елементарно са си взели дипломата. Така че дано не сме прекомерно сериозни. Понякога възрастните хора, даже и с доста висока степен на просветеност, одобряват своя учебен шир като финален. И доста постоянно нежеланието на новото потомство да одобри твоите истини се приема като замиране на националния разсъдък, което не е истина. Това, че младият е станал по-невъзпитан, не значи, че той мисли зле. Аз не си припомням зализани момчета и девойки от моето време да са достигнали в този момент, в зрелите си години, до някакви върхове. Действителността демонстрира, че по-нестандартните, умерените „ хулигани “ при момчетата, а и девойките, които не смятаха, че задачата им е да се изравнят с мъжа, тъй като изначално са равни с него – в множеството случаи реализират в живота си нещо видимо.
Старателният повтаря това, което е наизустил, а шантавият, само че богат разум – измисля. Той прави нови неща, с цел да ги повтарят елементарните мозъци.
– На какво не учат младежите в учебно заведение и в университета, а бихте желал? Достатъчно ли са тези, които измислят?
– Трябва да знаят колкото се може повече, само че да повтарят това, което са измислили въз основата на познанието, а не самото знание.
– Министърът на образованието Красимир Вълчев изрази желание да отстрани делегираните бюджети, които се разпределят съгласно броя на студените, до какво би довело това съгласно вас?
– Винаги съм бил зложелател на това парите да вървят със студента и го приветствам. Единственият метод да има равновесие в просветителната система е качеството да бъде водещо, както и наличието на просвета в университета, която да нулев цикъл на образованието. Едно е да четеш учебници, написани от преподавателите ти, друго е да те карат да четеш учебниците на „ съседа “, разликата изрично се усеща в просветителния артикул.
– А качествена литература има ли кой да написа и кой да чете в този момент?
– Читателите са на няколко етажа – има етаж за престъпни книги, за любовни романи, цяла висока тераса за сапунени сериали и в това време има един брой читатели, друг в другите народи, само че сякаш постоянен с годините – на същинските, задълбочени читатели, които през днешния ден не са по-малко. Днес повече са пишещите, тъй като стана елементарно да се издава.
– Това добре ли е или към този момент всеки си мисли, че може да написа?
– Мисли си да, само че от некадърен публицист става добър четец, противоположното не става. Така или другояче пишещият е четящ човек, а това има своят добър резултат.
– Наскоро излезе следващото проучване, че огромна част от учениците имат проблеми с писането и разбирането на българския език, за какво се получава по този начин, спряхме ли да почитаме езика?
– Скоротечното четене води до това, в интернет общуването даже се приема за висок стандарт да се написа както пристигна. Небрежният език става норма на другарство. Освен това има и конпенсаторен момент – като опростачваш езика, натриваш носа на образованите.
– Казвал сте, че не желаете да пишете за днешните, а за безконечните тематики. По коя тематика бихте желали да пишете в този момент?
– Мечтая безконечните тематики да станат тематики на моето време и аз да ги видя. Защото доста постоянно можеш да минеш около концепцията за нещо положително и да не го видиш.
Нашият посетител
Проф. Боян Биолчев е роден в София през 1942 година Завършил е полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша. Професор, лекар на филологическите науки.
Ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски ” в интервала 1999-2007 година Автор на десетки сборници с разкази и новели, на романи и научни изявления. Носител е на премия „ Вик “ за български разказ на годината за „ Амазонката на Варое “ (2006 г.) и на Голямата премия за литература на Софийския университет (2009 г.).
– С претекста, че тогава фенът не е дорасъл за национална самоирония сюжетът ви за „ Амазонката на Варое “ е отритнат от художествения съвет на киното през 80-те години, а се осъществя като книга повече от 20 години по-късно и даже става разказ на годината. През вашия взор по какъв начин наподобява картината през днешния ден – пораснахме ли за националната самоирония?
– Онези българи, които тогава не бяха дорасли, не бяха тези, които бяха упрекнати, че са недорасли. Недорасли за самоирония са хората, които не са способни да схванат, че тя е най-прекият път към истината на свежия взор. Без подигравка и самоирония в никакъв случай не можеш да достигнеш до действителните пространства на тъгата и вярата в индивида. Самоиронията е лекарство както за обособения човек, по този начин и за общността, изключително когато тя е нация, дорасла за самоирония. Но аз не бих обвинил българите в липса на самоирония. Във всеки народ има глупави хора и те в никакъв случай не дорастват. Расте интелектът на една нация посредством константния брой на високочелите хора, които за благополучие се раждат когато и да е.
– В навечерието на Деня на независимостта от какво ви изглеждаме подвластни като общество в този момент?
– Струва ми се, че не ставаме по-независими, а сме самостоятелни там, където доста постоянно губим от това. Не съблюдаваме правила, имаме без значение държание там, където то е регламентирано като цивилизационен модел. Но това от една страна е белег на опърничаво държание, без което една нация няма да устои толкоз епохи на едно място. Не считам, че имаме повече дефекти, в сравнение с положителни качества. Лошото е, че постоянно разменяме местата на положителните си качества и минусите. Работим с минусите си там, където би трябвало да употребяваме положителните си качества и противоположното. Но пък по този начин или другояче сме тук, където сме, на това място. Направили сме много дълъг преход от Азия и е извънредно време да почувстваме, че сме спрели от много време, с цел да престанем да се държим като чергари в личната си територия.
– Казвате, че изпитвате задоволство и наслада, когато видите, че някой човек може и се респектирате от дарбата. Сега виждате ли задоволително можещи хора в България?
– Всичките ми другари са можещи хора, а те не са малко. При това имам това благополучие да съм в допир с най-интелигентната млада каста на България. Не бих споделил, че геният е намалял, ориентацията му се е трансформирала. Аз не намирам за неприятно, че най-талантливите от нас стартират да се държат като жители на света – в последна сметка това е пътят. Не считам за доста неприятно това, че към този момент има съвсем една втора България, която е отвън територията й. Радвам се, че духовната територия на България се е нараснала неимоверно и в случай че географската България стартира да се държи обикновено, ще обединим територията й с духовната, която е по целия свят.
– Читателите ви познават като създател, който ловко борави и със смешното, и с тъжното. На какво се смеете през днешния ден и какво ви натъжава?
– В това, което пиша, съм се научил да не отстъпвам тестваното в живота общуване на тъжното и радостното. Когато човек огледа обратно, вижда, че някои неща, които са били ужасно тъжни до момента в който е бил млад, с годините се трансформират във радостен роман и противоположното – това, което тогава е било радостно, постоянно се е оказало котва на врата при личното израстване. Следователно тъжното и радостното съставляват съвсем единственият благополучен брак в живота. Хубаво е да ги запазим в това им взаимно равновесие.
– Казвате, че от дълго време сте се дал прошка с преподаването като обстрелване с информация? На какво желаете да учите студентите?
– На това, че не се пробвам да ги наставлявам. Опитвам се да приказвам с тях като с другари. Тази неточност, която вършат доста преподаватели, е, че се държат като ментори, все едно че имат единствения ключ на науката. А той се спотайва в главата на всеки. Един младеж е по-добре да открие в себе си инстинкта да търси истината и да не се лъже в измислените неща, в сравнение с да съставлява един набор от добре заучени цитати, които в изменящия се живот доста постоянно не могат да му свършат никаква работа, с изключение на да го объркат или да го трансфорат в човек, изпълнен с носталгия към окончателно отминали неща. Истината на образованието и контакта със студента е той да усети, че изпитваш почитание освен към това, което може би ще чуе от теб, а и почитание към това, че още не знае. Защото това е форма на жадност, без която не се отива на никое място. Трябва обаче да внушаваш и убеждението, дефинирано от Сократ, че в никакъв случай няма да знаеш всичко.
– А вие какво научихте от студентите си през годините?
– Много неща! Най-напред посредством тях виждам смяната на обществото. Могат и да ме обвинят, само че аз мисля, че има огромно развиване на националната душeвност, въпреки и не във всички възрастови и публични пластове. Там, където има безхитростен разсъдък, какъвто е мозъкът на младежа, има развиване. Това е, което ме обнадеждава – те са хора, които не се лъжат елементарно, не са лековерни и може би имат възприятието, че в случай че не през днешния ден, то на следващия ден нещо ще зависи от тях.
– Оптимист ли сте за тази България, която ще зависи от тях?
– Имам едно изречение, което обичам да дублирам – най-хубавият оптимист е изтощеният черноглед. Не съм оптимист, тъй като това допуска предварителна настройка за наблюдаване на света, а аз приказвам единствено това, което виждам, когато съм уверен, че съм го видял добре. Не виждам единствено трагични неща. Понятието за покруса и за нещо, което е доста неприятно идва от самите нас – не всички имат положителни дни, не всички имат положителни месеци, не всяка страна има положителни години. Не е добре общото отношение към живота да не е основано върху случаен интервал на крах, какъвто и да е той или пък да се заливаме с розов оптимизъм въз основата на нещо, което може би се дължи на краткотраен шанс на индивида или на обществото.
– Сега положителни ли са годините за образованието в България? Напоследък като че ли все по-често се приказва, че то е главен приоритет, дават се поръчки за съществени промени. Виe промени виждате ли?
– Това разбиране се употребява прекомерно постоянно, а де факто е нещо много смешно. Това е все едно да се събудиш заран и да кажеш – до тази вечер ще се реформирам. Това са едни и същи хора, което не могат да създадат промяна със себе си, тъй като паметта за гръмко обявяваните промени е: правихме нещо, а незабавно стана другояче. Еволюцята желае време. Трябва да има надълбоко разбиране, че гражданска война в образованието в никакъв случай не може да донесе незабавен резултат. В тази област моделът е закостенял. Той има с изключение на задачата да построява хора за бъдещето и да построява хора, които ще вършат бъдеще като знаят предишното. Следователно консервативният миг в образованието е наложителен. Всяка заблуда за бърза смяна или приспособяване към нещо ново съгласно мен е обречена на крах. Аз съм много десетилетията в областта на образованието и непрестанно съм взел участие в някаква промяна, някой все ме е дърпал да реформирам нещо. Паметта ми е прекалено заредена със мемоари за несъстояли се промени. Те са самобитна словесна виртуалност на битието в региона на образованието.
– Какво съгласно вас би трябвало да се промени?
– Има потребност от смяна в отношението към света, а тук ние доста малко сме се трансформирали. Ако деликатно наблюдавате какъв е езикът, ще видите,че едни непрестанно гонят мислени или същински неточности, без да имат визия какво тъкмо търсят и уверени ли са, че е допустимо. Каква промяна ще направиш в среда, която приказва на разнообразни езици? Естествено е, че най-важната роля на образованието е да построява у младежите хора дълбокото разбиране, че би трябвало да обхванат в нещата, преди да стартират да ги съдят или оправдамат. Трябва да имат личен допир до нещо, което ще бъде истина за тях и ще им е от изгода, даже да се окаже, че истината към този момент си е отишла. Трябва да имаш предпочитание да промениш на първо време себе си и тогава да правиш промени в обществото, а това става единствено посредством обучение. Само посредством допир до огромните образци на света и поуките от личния опит, без предварителна настройка, без заучени дефиниции и с задоволителна доза самообладание.
– Ваши са думите, че някогашен ректор няма, какво виждате през днешния ден като погледнете Софийския университет?
– Като човек, който е бил 8 години отпред на университета аз съм като документите с историческо наличие, които би трябвало да се открият на 40-тата година. Нямам право на рецензия, изключително в публичните си изявления, като непроменяемо съм длъжен да оказвам помощ и да върша каквото мога, с цел да отстоява Алма Матер високото си състояние.
– Как оценявате подготовката на сегашните студенти и бихте ли се съгласил с изказванието, че в България към този момент дипломата за висше обучение се взима прекомерно елементарно?
– Като следя някои от днешни високопарни експерти, имам възприятието, че и преди доста години елементарно са си взели дипломата. Така че дано не сме прекомерно сериозни. Понякога възрастните хора, даже и с доста висока степен на просветеност, одобряват своя учебен шир като финален. И доста постоянно нежеланието на новото потомство да одобри твоите истини се приема като замиране на националния разсъдък, което не е истина. Това, че младият е станал по-невъзпитан, не значи, че той мисли зле. Аз не си припомням зализани момчета и девойки от моето време да са достигнали в този момент, в зрелите си години, до някакви върхове. Действителността демонстрира, че по-нестандартните, умерените „ хулигани “ при момчетата, а и девойките, които не смятаха, че задачата им е да се изравнят с мъжа, тъй като изначално са равни с него – в множеството случаи реализират в живота си нещо видимо.
Старателният повтаря това, което е наизустил, а шантавият, само че богат разум – измисля. Той прави нови неща, с цел да ги повтарят елементарните мозъци.
– На какво не учат младежите в учебно заведение и в университета, а бихте желал? Достатъчно ли са тези, които измислят?
– Трябва да знаят колкото се може повече, само че да повтарят това, което са измислили въз основата на познанието, а не самото знание.
– Министърът на образованието Красимир Вълчев изрази желание да отстрани делегираните бюджети, които се разпределят съгласно броя на студените, до какво би довело това съгласно вас?
– Винаги съм бил зложелател на това парите да вървят със студента и го приветствам. Единственият метод да има равновесие в просветителната система е качеството да бъде водещо, както и наличието на просвета в университета, която да нулев цикъл на образованието. Едно е да четеш учебници, написани от преподавателите ти, друго е да те карат да четеш учебниците на „ съседа “, разликата изрично се усеща в просветителния артикул.
– А качествена литература има ли кой да написа и кой да чете в този момент?
– Читателите са на няколко етажа – има етаж за престъпни книги, за любовни романи, цяла висока тераса за сапунени сериали и в това време има един брой читатели, друг в другите народи, само че сякаш постоянен с годините – на същинските, задълбочени читатели, които през днешния ден не са по-малко. Днес повече са пишещите, тъй като стана елементарно да се издава.
– Това добре ли е или към този момент всеки си мисли, че може да написа?
– Мисли си да, само че от некадърен публицист става добър четец, противоположното не става. Така или другояче пишещият е четящ човек, а това има своят добър резултат.
– Наскоро излезе следващото проучване, че огромна част от учениците имат проблеми с писането и разбирането на българския език, за какво се получава по този начин, спряхме ли да почитаме езика?
– Скоротечното четене води до това, в интернет общуването даже се приема за висок стандарт да се написа както пристигна. Небрежният език става норма на другарство. Освен това има и конпенсаторен момент – като опростачваш езика, натриваш носа на образованите.
– Казвал сте, че не желаете да пишете за днешните, а за безконечните тематики. По коя тематика бихте желали да пишете в този момент?
– Мечтая безконечните тематики да станат тематики на моето време и аз да ги видя. Защото доста постоянно можеш да минеш около концепцията за нещо положително и да не го видиш.
Нашият посетител
Проф. Боян Биолчев е роден в София през 1942 година Завършил е полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша. Професор, лекар на филологическите науки.
Ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски ” в интервала 1999-2007 година Автор на десетки сборници с разкази и новели, на романи и научни изявления. Носител е на премия „ Вик “ за български разказ на годината за „ Амазонката на Варое “ (2006 г.) и на Голямата премия за литература на Софийския университет (2009 г.).
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ