Лотарийна демокрация ли ще е лекът за либерализма
В началото на 90-те години на предишния век Франсис Фукуяма написа, че демократичната народна власт е върхът в политическото развиване на човечеството. Тя е краят на историята, рече той, робът получи свободата. Това беше хегелианска трактовка за постъпателното развиване на публичните връзки, която при Маркс отвеждаше до комунистически парадайс, а при Фукуяма – в демократичен. По-късно демокрацията стартира да дава недостатъци, враговете й тържествуваха. Дори Фукуяма започна да се чуди по какъв начин да я ремонтира. Малко прочут факт е обаче, че още до момента в който либералите тържествуваха, част от допустимо най-демократичните среди оповестиха демократичната народна власт за несправедлива, несъвършена и направо човеконенавистна. Днес те въздигат различен вид народна власт - лотарийната.
Тази система звучи необичайно, а още по-шокиращо е, че с цел да отбрани демократичните правила, теорията й протяга ръка на свещена крава - гласуването. Тя упорства повечето управленски органи
да зависят от капризите на ориста -
съставът им да се излъчва чрез чоп. И въпреки да наподобява екстравагантно, теорията разполага със солидна научна аргументация. Лансира се от авторитетни откриватели и кореспондира с англо-саксонската правна система, при която правосъдни заседатели се избират на инцидентен принцип. Няма да е чудно, в случай че около систематичните рецесии скоро светът да стартира щедро да приказва за лотарийната народна власт. А ние в България, тъй като интелектуалните въздействия доближават постепенно у нас, ги посрещнем се вайкане „ отде се взе това знамение ”.
„ Чудото ” е добре забравено остаряло. То се е практикувало в Древна Гърция, където членове на еклесия (парламент), буле (орган с парламентарни и други функции), плюс още управителни фигури са предавани след чоп. По същия метод са се определяли и магистрати. Извън случайния принцип остават само характерни постове като армейските. Лотарийната доктрина през днешния ден проповядва, че съществено сме се отклонили от корените на демокрацията, в това число от признака й Атина през V в. прочие н.е. Следва да се завърнем към тях, тъй като...
просто не вършим народна власт
Податки за тези разсъждения дава огромният американски публичен откривател Робърт Дал през 1989 година Малко по-късно френският мъдрец Бернар Манен излива фундамента. Популярни бранители на жребия през последните години са икономистът Етиен Шуар, също французин, и белгийският публицист Давид ван Рейбрук (негова книга излезе неотдавна у нас).
Изходната им точка са дефектите на практикуваната на запад система. Те просто са едни от многото теоретици, отчитащи големите проблеми при това, което Фукуяма смяташе за дефинитивно победило. Българинът Иван Кръстев да вземем за пример смята, че бедата е пристигнала с края на Студената война, тъй като тя е сдържала западните нации да своеволничат с демокрацията. Но Манен, Шуар и Рейбрук пипат по-дълбоко. Водени от Аристотеловото схващане, че изборите са артикул на олигархията, те структурират система от въпроси и отговори:
Истина ли е, че голяма част от хората са отблъснати от политиката, не са въвлечени в нея? Да. Вярно ли е, че не всеки жител може да бъде определен в сякаш свободните избори?
Да, нужни са пари, въздействие
или най-малко утвърждение от партийния уред. Истина ли е, че изборите, а и целият политически развой, са корумпирани? Да. А определените демагогстват ли с електората, преди да бъдат избирани отново? И това е правилно. Медиите, измежду които и обществените мрежи, отклоняват ли в една или друга посока волята на хората? Трудно е да се отхвърли. А може ли всеки един човек да сложи на допитване всеки един въпрос? Не. В последна сметка лумпенизират ли се елементарните хора и образува ли се несменяема партийна, професионална или даже роднинска върхушка? Безспорно.
Ето посредством този разговор бранителите на лотарията демонстрират, че днешната народна власт в нейната представителна, мажоритарна или референдумна форма е опорочена. За тях е налице олигархия. А коренът на бедата е точно в гласуването, тъй като то е търсене и предложение по отношение на индивида.
Само случайността, изключваща човешката воля,
обезпечава равни шансове. Тук някъде, настояват бранителите на лотарията, съществено бърка и носителят на благите новини Фукуяма – той обвързва демокрацията с пазарната стопанска система и настъпва още по-голям вземане-даване с човешките пристрастености.
Много любопитна е ретроспекцията, с която те наблюдават по какъв начин тъкмо днешното общество се е отдалечило от атинските правила – дотолкоз, че ги смята за налудничави. В Римската република жребият се ползва, само че в империята е заместен от подкупи. През XIII век процъфтяващи градове, измежду които Венеция и Флоренция, практикуват комплицирана изборно-жребийна система. В средата на XVIII век Шарл дьо Монтескьо се базира на Аристотел: „ Изборът посредством чоп е характерен на демокрацията, изборът посредством гласоподаване е част от характера на аристокрацията ”. Друг абстрактен татко на модерната страна, Жан-Жак Русо, в фамозния си „ Обществен контракт ” разделя постовете на изборни и жребийни. Но Френската и Американската гражданска война изоставят тези постановки. Отговора " за какво " дава брилянтно Рейбрук:
Революционерите просто не са били чак такива демократи
Френската конституция от 1791 година постановява, че властта може да се упражнява единствено посредством прехвърляне. Бащите на Съединени американски щати пък считат, че ръководството би трябвало да е в ръцете на добре подбирани хора: способни, честни, дори и имотни (!) - в контраст на масата, която носи безредица. Имало е и непосредствено пренебрежение към низшите пластове. Изборите са инструментът да се реализира цедката. По-нататък битката за общо избирателно право повлича свободомислещите люде в посока, надалеч от същността би трябвало ли да го има изобщо гласуването. Финалът е през 1948 година с Всеобщата декларация за правата на индивида на Организация на обединените нации. Тя гласи, че волята на хората „ би трябвало да се показва посредством периодически и действителни избори ”. Според Шуар в основата на хронологията е недоверието към същността на индивида – той е неприятен, ще се провали, не може да се дава късмет на всеки; посредством представителната народна власт избираме да ни ръководят тези, които е допустимо минимум да се провалят.
Теорията на лотарията предписва рецепта за връщане към демокрацията – повече жребии, по-малко вотове, къси мандати. Всеки, който изиска, да може да взе участие в лотария за какъвто и да е пост (без напълно характерни длъжности). Шуар даже предлага и нещо като Народен съд. При него всеки да може да упрекна различен (пак сходно на Атина), с цел да се избегнат професионални съдилища, които не вадят око на гарван. Веднага обаче пораждат контравъпроси: Добре де, нали жребият също може да постави корумпирани или откровени идиоти на виновен пост? А тоя повсеместен съд не носи ли безредица?
Но идва реконтра:
А изборите да не би да качиха на международния връх умни и некорумпирани хора, които не унищожиха почтени животи при война с лъжовен мотив; тия, дето предизвикаха този спор, не заслужаваха ли да бъдат наказани (има се поради втората война на Съединени американски щати против Ирак, осъществена поради ненамерени химически оръжия)? На финала теорията обобщава: Лотарията няма да е по-лоша като успеваемост, а във връзка с демократичната същина е несравнимо по-справедлива.
Налице са и на практика приложения. В началото на 90-те години на предишния век американският социолог Джеймс Фишкин сортира на инцидентен принцип извадка, в която хората са поканени да дадат мнение по политически въпроси. След къса работа с тях по тематиката на анкетата се получават неподозирани резултати – участниците извънредно покачват компетентността си; излиза наяве, че инцидентните жители по нищо не отстъпват на подбираните, нужно е просто да бъдат въвлечени в процесите. Методите на Фишкин почват да се ползват в доста страни, в това число България. Усъвършенствани са посредством локални асамблеи в Канада, Белгия, Ирландия и други страни, функциониращи
под формата на съвещателна народна власт
Отделно от това в Нидерландия партията „ Демократи 66 ” се пробва да внедрява жребийни длъжности. " Жълтите жилетки " във Франция също вземат жребия на въоръжение, адепт му е левият водач Жан-Люк Меленшон. Но мащабът е дребен, желанията са повече от реализацията. Резонно идват рецензиите: предлага се нещо, което съвсем го няма никъде; за какво да сме сигурни, че ще работи? Шири се и обвиняване, че най-актуалните бранители на лотарията просто желаят да забранят изборите, защото не им харесва, че народът избра Тръмп или гласоподава за Брекзит.
Разбира се, има още доста аргументи, поради които лотарийната народна власт мъчно може да бъде прегърната всеобщо. Каквито и исторически препратки да се вършат, унищожаване на гласуването изглежда скандално предложение.
Другите рецензии към теорията също звучат правдиво: Атина е измамлив блян, в нея е имало иго и за никаква действителна народна власт не иде реч; цялата политическа еволюция на хората е обвързвана с одобряването на човешките решения самостоятелно от Бог, природа, орис... – случайността ни връща в пещера; в последна сметка индивидът не е ли неприятен в действителност,
не е ли в положение и чоп да манипулира?
Но най-важното е да се разбере, че съвършената народна власт няма по какъв начин да бъде съществена социална цел. По-значими от нея са мирът и благоденствието. Западната народна власт е в рецесия, само че Западът и с нея си живее спокойно и богато. Какво толкоз да вземем за пример, в случай че хората са отблъснати от политиката? Та нали времената, в която бяха мощно ангажирани, родиха Хитлер? В последна сметка лотарията е следващата доктрина, която търси решения посредством процедура, пренебрегвайки обстоятелството, че по-важни са полезностите на самия човек – в случай че не се възпитават, всяка процедура ще бъде изкривена и противоположното.
Въпреки това теорията за лотарийната народна власт има място на масата за полемики. Тя демонстрира, че съществува търсене на други възможности на настоящия модел. Още по-впечатляващо е, че постоянно около огромните лозунгарски съчинения, като на Фукуяма, текат паралелни мисловни процеси, които не са за занемаряване.
Тази система звучи необичайно, а още по-шокиращо е, че с цел да отбрани демократичните правила, теорията й протяга ръка на свещена крава - гласуването. Тя упорства повечето управленски органи
да зависят от капризите на ориста -
съставът им да се излъчва чрез чоп. И въпреки да наподобява екстравагантно, теорията разполага със солидна научна аргументация. Лансира се от авторитетни откриватели и кореспондира с англо-саксонската правна система, при която правосъдни заседатели се избират на инцидентен принцип. Няма да е чудно, в случай че около систематичните рецесии скоро светът да стартира щедро да приказва за лотарийната народна власт. А ние в България, тъй като интелектуалните въздействия доближават постепенно у нас, ги посрещнем се вайкане „ отде се взе това знамение ”.
„ Чудото ” е добре забравено остаряло. То се е практикувало в Древна Гърция, където членове на еклесия (парламент), буле (орган с парламентарни и други функции), плюс още управителни фигури са предавани след чоп. По същия метод са се определяли и магистрати. Извън случайния принцип остават само характерни постове като армейските. Лотарийната доктрина през днешния ден проповядва, че съществено сме се отклонили от корените на демокрацията, в това число от признака й Атина през V в. прочие н.е. Следва да се завърнем към тях, тъй като...
просто не вършим народна власт
Податки за тези разсъждения дава огромният американски публичен откривател Робърт Дал през 1989 година Малко по-късно френският мъдрец Бернар Манен излива фундамента. Популярни бранители на жребия през последните години са икономистът Етиен Шуар, също французин, и белгийският публицист Давид ван Рейбрук (негова книга излезе неотдавна у нас).
Изходната им точка са дефектите на практикуваната на запад система. Те просто са едни от многото теоретици, отчитащи големите проблеми при това, което Фукуяма смяташе за дефинитивно победило. Българинът Иван Кръстев да вземем за пример смята, че бедата е пристигнала с края на Студената война, тъй като тя е сдържала западните нации да своеволничат с демокрацията. Но Манен, Шуар и Рейбрук пипат по-дълбоко. Водени от Аристотеловото схващане, че изборите са артикул на олигархията, те структурират система от въпроси и отговори:
Истина ли е, че голяма част от хората са отблъснати от политиката, не са въвлечени в нея? Да. Вярно ли е, че не всеки жител може да бъде определен в сякаш свободните избори?
Да, нужни са пари, въздействие
или най-малко утвърждение от партийния уред. Истина ли е, че изборите, а и целият политически развой, са корумпирани? Да. А определените демагогстват ли с електората, преди да бъдат избирани отново? И това е правилно. Медиите, измежду които и обществените мрежи, отклоняват ли в една или друга посока волята на хората? Трудно е да се отхвърли. А може ли всеки един човек да сложи на допитване всеки един въпрос? Не. В последна сметка лумпенизират ли се елементарните хора и образува ли се несменяема партийна, професионална или даже роднинска върхушка? Безспорно.
Ето посредством този разговор бранителите на лотарията демонстрират, че днешната народна власт в нейната представителна, мажоритарна или референдумна форма е опорочена. За тях е налице олигархия. А коренът на бедата е точно в гласуването, тъй като то е търсене и предложение по отношение на индивида.
Само случайността, изключваща човешката воля,
обезпечава равни шансове. Тук някъде, настояват бранителите на лотарията, съществено бърка и носителят на благите новини Фукуяма – той обвързва демокрацията с пазарната стопанска система и настъпва още по-голям вземане-даване с човешките пристрастености.
Много любопитна е ретроспекцията, с която те наблюдават по какъв начин тъкмо днешното общество се е отдалечило от атинските правила – дотолкоз, че ги смята за налудничави. В Римската република жребият се ползва, само че в империята е заместен от подкупи. През XIII век процъфтяващи градове, измежду които Венеция и Флоренция, практикуват комплицирана изборно-жребийна система. В средата на XVIII век Шарл дьо Монтескьо се базира на Аристотел: „ Изборът посредством чоп е характерен на демокрацията, изборът посредством гласоподаване е част от характера на аристокрацията ”. Друг абстрактен татко на модерната страна, Жан-Жак Русо, в фамозния си „ Обществен контракт ” разделя постовете на изборни и жребийни. Но Френската и Американската гражданска война изоставят тези постановки. Отговора " за какво " дава брилянтно Рейбрук:
Революционерите просто не са били чак такива демократи
Френската конституция от 1791 година постановява, че властта може да се упражнява единствено посредством прехвърляне. Бащите на Съединени американски щати пък считат, че ръководството би трябвало да е в ръцете на добре подбирани хора: способни, честни, дори и имотни (!) - в контраст на масата, която носи безредица. Имало е и непосредствено пренебрежение към низшите пластове. Изборите са инструментът да се реализира цедката. По-нататък битката за общо избирателно право повлича свободомислещите люде в посока, надалеч от същността би трябвало ли да го има изобщо гласуването. Финалът е през 1948 година с Всеобщата декларация за правата на индивида на Организация на обединените нации. Тя гласи, че волята на хората „ би трябвало да се показва посредством периодически и действителни избори ”. Според Шуар в основата на хронологията е недоверието към същността на индивида – той е неприятен, ще се провали, не може да се дава късмет на всеки; посредством представителната народна власт избираме да ни ръководят тези, които е допустимо минимум да се провалят.
Теорията на лотарията предписва рецепта за връщане към демокрацията – повече жребии, по-малко вотове, къси мандати. Всеки, който изиска, да може да взе участие в лотария за какъвто и да е пост (без напълно характерни длъжности). Шуар даже предлага и нещо като Народен съд. При него всеки да може да упрекна различен (пак сходно на Атина), с цел да се избегнат професионални съдилища, които не вадят око на гарван. Веднага обаче пораждат контравъпроси: Добре де, нали жребият също може да постави корумпирани или откровени идиоти на виновен пост? А тоя повсеместен съд не носи ли безредица?
Но идва реконтра:
А изборите да не би да качиха на международния връх умни и некорумпирани хора, които не унищожиха почтени животи при война с лъжовен мотив; тия, дето предизвикаха този спор, не заслужаваха ли да бъдат наказани (има се поради втората война на Съединени американски щати против Ирак, осъществена поради ненамерени химически оръжия)? На финала теорията обобщава: Лотарията няма да е по-лоша като успеваемост, а във връзка с демократичната същина е несравнимо по-справедлива.
Налице са и на практика приложения. В началото на 90-те години на предишния век американският социолог Джеймс Фишкин сортира на инцидентен принцип извадка, в която хората са поканени да дадат мнение по политически въпроси. След къса работа с тях по тематиката на анкетата се получават неподозирани резултати – участниците извънредно покачват компетентността си; излиза наяве, че инцидентните жители по нищо не отстъпват на подбираните, нужно е просто да бъдат въвлечени в процесите. Методите на Фишкин почват да се ползват в доста страни, в това число България. Усъвършенствани са посредством локални асамблеи в Канада, Белгия, Ирландия и други страни, функциониращи
под формата на съвещателна народна власт
Отделно от това в Нидерландия партията „ Демократи 66 ” се пробва да внедрява жребийни длъжности. " Жълтите жилетки " във Франция също вземат жребия на въоръжение, адепт му е левият водач Жан-Люк Меленшон. Но мащабът е дребен, желанията са повече от реализацията. Резонно идват рецензиите: предлага се нещо, което съвсем го няма никъде; за какво да сме сигурни, че ще работи? Шири се и обвиняване, че най-актуалните бранители на лотарията просто желаят да забранят изборите, защото не им харесва, че народът избра Тръмп или гласоподава за Брекзит.
Разбира се, има още доста аргументи, поради които лотарийната народна власт мъчно може да бъде прегърната всеобщо. Каквито и исторически препратки да се вършат, унищожаване на гласуването изглежда скандално предложение.
Другите рецензии към теорията също звучат правдиво: Атина е измамлив блян, в нея е имало иго и за никаква действителна народна власт не иде реч; цялата политическа еволюция на хората е обвързвана с одобряването на човешките решения самостоятелно от Бог, природа, орис... – случайността ни връща в пещера; в последна сметка индивидът не е ли неприятен в действителност,
не е ли в положение и чоп да манипулира?
Но най-важното е да се разбере, че съвършената народна власт няма по какъв начин да бъде съществена социална цел. По-значими от нея са мирът и благоденствието. Западната народна власт е в рецесия, само че Западът и с нея си живее спокойно и богато. Какво толкоз да вземем за пример, в случай че хората са отблъснати от политиката? Та нали времената, в която бяха мощно ангажирани, родиха Хитлер? В последна сметка лотарията е следващата доктрина, която търси решения посредством процедура, пренебрегвайки обстоятелството, че по-важни са полезностите на самия човек – в случай че не се възпитават, всяка процедура ще бъде изкривена и противоположното.
Въпреки това теорията за лотарийната народна власт има място на масата за полемики. Тя демонстрира, че съществува търсене на други възможности на настоящия модел. Още по-впечатляващо е, че постоянно около огромните лозунгарски съчинения, като на Фукуяма, текат паралелни мисловни процеси, които не са за занемаряване.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ