В началото много болеше, но лека полека непоносимото се превърна

В началото доста болеше, само че лека бавно непоносимото се трансформира в традиционно. Нямаше кой да те утеши, нямаше кой да ти помогне... Когато ти попремина, ти скъта любовта си надълбоко в сърцето, прибра я на топло, зави я и я остави да спи. Годините минаваха и ти се научи да живееш без него.

Без да го виждаш и без да го чуваш, без да се събуждаш до него заран, без да можеш да минеш зад него и просто да го прегърнеш. Без него, само че не и без любовта ти към него. Ти знаеш, че, както се пее в една остаряла ария, любовта ти към него в никакъв случай няма да почине. Ти и единствено ти я поддържаш жива, само че какво значение има това в края на краищата? Та нали ти си тази, която има потребност от тази обич? И ти пазиш загатна, поливаш го със сълзи от време на време вечер, разказваш го на приятелките още веднъж и още веднъж, и просто си приела, че има и такава обич – безконечна. Която бележи живота ти, само че не се настанява в него. И знаеш - тя по тази причина е безконечна, тъй като е невъзможна.

Понякога го срещаш. Тогава в теб избухва дребен вулкан. Той ти се усмихва, а ти си сигурна, че в него също отеква гърмежът. Но след това се разминавате. И животът, този гнусен живот без него, си продължава.

Ти, несъмнено, знаеш, че има хора, които живеят с безконечната си обич в един апартамент, само че ти не би могла по този начин – ти не си от тези хора, за които нещата са лесни. Твоите любови постоянно са комплицирани, а тази съответно, да повторим – е невъзможна. Но е толкоз мощна, нали? Та ти помниш всяка детайлност – помниш с какво беше облечена на първата ви среща, помниш че той първо хвана ръката ти, и след това те целуна, а не противоположното, помниш есемесите му, мириса му, погледа му...

И да, тази обич в никакъв случай няма да почине. Ти няма да й позволиш.